То

Птицата изглеждаше прекалено грамадна, за да се провре през отвора.

Малко остана да не успее. Птицата отново летеше насреща, все по-близо и по-близо, от пляскащите криле вееха ураганни пориви, люспестите крака сочеха право към жертвата и стремително слизаха надолу. Пак се раздаде крясък и този път Майк сякаш долови в него тържествуваща злоба.

Той наведе глава, вдигна ръка да се предпази и се хвърли напред. Лапите се свиха и за миг птицата го сграбчи за ръката. Имаше чувството, че е в плен на невероятно мощни пръсти, завършващи с остри нокти. Хапеха като кучешки зъби. Плясъкът на криле отекваше гръмовно в ушите му; смътно долови как наоколо се сипят пера и някои от тях плъзват по бузите му като призрачни целувки. После птицата се издигна, за момент Майк се усети придърпан нагоре — първо прав, сетне на пръсти… и в една застинала секунда разбра, че връхчетата на кецовете му губят допир със земята.

— ПУСНИ МЕ! — изкрещя той и размята ръка.

Ноктите го удържаха още миг, после ръкавът на ризата се раздра. Тежко тупна долу. Птицата яростно изкрещя. Майк пак побягна, като си пробиваше път през перата на опашката й, полузадушен от тежкия сух мирис. Сякаш тичаше през перушинена завеса.

Кашляйки, с подлютени очи от сълзите и от гнусния прах по перата на птицата, той нахълта в отвора на падналия комин. Вече не мислеше какво може да се спотайва вътре. Тичаше през мрака и задавените му ридания глухо отекваха от стените. Чак когато навлезе пет-шест метра навътре, той спря и се обърна към яркото кръгче дневна светлина. Гърдите му се надигаха и отпускаха на ситни, бързи тласъци. Внезапно осъзна, че ако е преценил погрешно размерите на птицата или отвора, значи се е самоубил с пълна гаранция — все едно че е лапнал цевите на татковата пушка и е дръпнал спусъка. Изход нямаше. Намираше се не просто в тунел, а в задънена улица. Другият край на комина беше потънал в земята.

Отново се раздаде крясък и изведнъж светлината в отвора на тунела помръкна — птицата бе кацнала отвън. Видя жълтите й люспести нозе, дебели колкото бедрото на възрастен мъж. После тя приведе глава и надникна в комина. Пред погледа на Майк пак изникнаха чудовищно лъскавите катранени очи със златните кръгчета на ирисите. Човката се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, и при всяко хлопване се раздаваше рязък пукот, съвсем като онзи, който чуваш когато изведнъж ти се чукнат зъбите. Остра е, помисли момчето. Остра човка има. И преди знаех, че птиците имат остри човки, но май никога до днес не съм се замислял над това.

Чудовището изкряска. В тухления тунел звукът прокънтя тъй мощно, че Майк притисна ушите си с длани.

Птицата започна да се провира в отвора на комина.

— Не! — изкрещя Майк. — Не, не можеш!

Светлината гаснеше все повече и повече, докато птичето тяло бавно си проправяше път навътре (О, Боже мой, как не се сетих, че цялата е от перушина? Как не се сетих, че може да се провира?). Светлината гаснеше… гаснеше… изчезна. Оставаше само непрогледният мрак, задушливият тавански мирис на птицата и шумоленето на перата й.

Майк падна на колене и заопипва с разперени длани хлътналия под на тунела. Откри парче строшена тухла с нещо меко по острите ръбове — навярно мъх. Отметна ръка и го запокити напред. Раздаде се тъп звук. Птицата пак нададе дрезгавия си, скрибуцащ вик.

— Да се махаш оттук! — изкрещя Майк.

Настана тишина… сетне отново същото меко, попукващо шумолене — птицата продължаваше да се провира в комина. Майк опипа наоколо, намери още отломки и взе да ги хвърля една подир друга. Те отскачаха от птицата с глухи удари и звънко се сипеха на тухления под.

Моля Те, Господи, несвързано мислеше Майк. Моля Те, Господи, моля Те, Господи, моля Те, Господи…

Хрумна му, че би трябвало да отстъпи назад по комина. Бе влязъл откъм някогашната му основа; логично бе да предположи, че по-нататък отворът ще се стеснява. Да, можеше да отстъпи и да слуша тихото прашно шумолене, докато птицата се провира подир него. Можеше да остъпи и ако имаше късмет, щеше да стане толкова тясно, че чудовището да спре.

Ами ако птицата се заклещи?

Ако станеше така, двамата с птицата щяха да умрат един до друг. Щяха да умрат заедно и да изгният заедно. В мрака.

— Моля Те, Господи! — изкрещя той, без изобщо да осъзнава, че го изрича на глас.

Запокити напред още едно парче тухла и сега ударът му бе по-мощен — много по-късно щеше да разкаже на останалите, че в онзи миг сякаш някой стоял зад него и онзи някой тласнал ръката му със страхотна сила. Този път не се раздаде предишното меко тупване; вместо него отекна плясък, какъвто би издала детска длан, шляпаща върху чиния с полутечно нишесте. Птицата изкрещя — вече не от гняв, а от истинска болка. Сумрачното пърхане на крилете й изпълни тунела; дрехите на Майк заплющяха в нахлулия ураган от зловонен въздух, момчето се закашля задавено и отстъпи от вихрушките прах и мъх.

Отново се появи светлина — отначало сива и здрачна, сетне все по-ярка и по-плътна, докато птицата се измъкваше от гърлото на комина. Майк се разрида, пак падна на колене и трескаво заопипва за още тухли. Без да мисли какво върши, той хукна напред с пълни шепи (в бледата светлина видя, че парчетата наистина са обрасли със сивосинкави мъхове и лишеи, каквито покриват старите надгробни плочи), докато наближи изхода от тунела. Смяташе да стори каквото е по силите му, за да не позволи на птицата да се върне.

Тя се навеждаше, склонила глава настрани, както правят понякога дресираните птици в клетка, и Майк видя къде е улучил последният му удар. От дясното око на птицата не бе останало почти нищо. Вместо лъскавия катранен мехур сега зееше кървав кратер. От ъгълчето на празната орбита по човката се стичаше струйка сиво-белезникава слуз. Из гнойната течност гъмжаха и пъплеха дребни паразити.

Птицата го видя и се хвърли напред. Майк отвърна с град от тухли. Парчетата се сипеха по главата и човката на птицата. Тя отстъпи за миг, после пак се стрелна в атака с отворена човка, разкрила розовата си паст… и още нещо, от което Майк застина за миг със зяпнала уста. Езикът на чудовището беше сребрист и хаотично напукан като застинала древна лава.

И този език беше осеян с множество оранжеви топчета като някакви нелепи пустинни бурени, намерили къде да се вкоренят за известно време.

Майк запрати последната тухла право в зейналата паст и птицата отскочи, крещейки от безсилие, ярост и болка. За момент момчето зърна люспестите гущерови крака… после огромните криле разтърсиха въздуха и чудовището изчезна.

Само след няколко секунди Майк вдигна лице — придобило неопределен сивокафеникав оттенък под кората от пръст, прах и късчета мъх, с която го бяха облепили крилете на звяра — към тракането на нокти по тухлите отгоре. От цялото му лице чисто бе само под очите — там, където сълзите бяха измили мръсотията.

Горе птицата се разхождаше напред-назад: Так-так-так-так.

Майк мина навътре, събра натрошени тухли и ги струпа на купчинка край отвора на комина — толкова близо, колкото смееше да пристъпи. Ако чудовището се завърнеше, искаше да го обстрелва от упор. Навън все още грееше слънце — беше май и до залез оставаше доста време — но какво да прави, ако птицата реши да чака?

Майк преглътна и за момент болка проряза стените на засъхналото му гърло.

Отгоре тропотът продължаваше: Так-так-так.

Вече имаше цяла камара боеприпаси. В здрача отвъд мястото, където косите слънчеви лъчи хвърляха в комина светъл овал, парчетата тухли напомняха късчета от строшена съдина, събрани с метлата на работлива стопанка. Майк избърса мръсните си длани в крачолите на джинсите и зачака да види какво ще стане.

Мина доста време преди да стане каквото и да било — може би пет, а може би двайсет и пет минути. Усещаше само как птицата се разхожда отгоре като човек, страдащ от безсъница в три след полунощ.

После крилете отново заплющяха. Птицата кацна пред отвора на комина. Коленичил зад купчината тухли, Майк я обсипа със снаряди още преди да е навела глава. Едно парче се вряза в жълтия люспест крак и от раната шурна струя тъмна кръв — почти черна като очите на чудовището. Майк възторжено изкрещя,