То

Ах, толкова много неща си спомня… ала не стигат.

Спомня си, че обичаше Бил Денброу; отлично си го спомня. Бил никога не му се подиграваше заради астмата. Бил никога не го наричаше ситен ревлив дупедавец. Обичаше Бил както бимогъл да обича по-голям брат… или баща. Бил винаги знаеше какво да правят. Къде да идат. Какво да гледат. Бил никога нищо не забраняваше. Когато тичаше с Бил, можеше да надбяга самия дявол и се смееше с пълно гърло… ала почти не се задъхваше. А почти да не се задъхваш е страхотно, мама му стара, страхотно е, би казал Еди на целия свят. Когато тичаш с Шеф Бил, целият ден е гарантирано пълен с хилки.

— Ясна работа, мой човек, ГАР-рантирано — изрича той с Гласа на Ричи Тозиър и отново започва да се смее.

Именно на Бил му хрумна да построят бента в Пущинака, а в известен смисъл точно този бент ги събра всички заедно. Вярно, Бен Ханском им показа как да строят — и те свършиха работата толкова добре, че си имаха солидни неприятности с кварталното ченге мистър Нел — но идеята беше на Бил. И макар че от Коледа насам всички освен Ричи бяха виждали в Дери много странни неща — ужасяващи неща — именно Бил намери смелостта пръв да ги спомене на глас.

2.

Онзи бент.

Пустият му бент.

Спомня си гласа на Виктор Крис:

— Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

А ден по-късно Бен Ханском говореше с широка усмивка:

— Можем

— Можем да

— Можем да наводним целия Пущинак, ако речем.

Бил и Еди огледаха със съмнение първо Бен, после онова, което бе домъкнал: няколко дъски (задигнати от задния двор на мистър Маккибън, но в това нямаше нищо нередно, тъй като мистър Маккибън сигурно също ги бе свил отнейде), ковашки чук, лопата.

— Де да знам — каза Еди и се озърна към Бил. — Вчера опитахме, ама нищо не стана. Течението все отмъкваше клоните.

— Тоя път ще стане — заяви Бен. Той също се озърна към Бил в очаквне на решителната дума.

— Ами да-да-дайте д-да о-о-питаме — съгласи се Бил. — Т-тая су-утрин се о-обадих на Р-р-р-ричи Тозиър. Р-рече, че щял да до-дойде п-по-късно. Може двамата със Стъ-ъ-анли да ни п-помогнат.

— Кой Станли? — запита Бен.

— Юрис — отвърна Еди. Все още се озърташе боязливо към Бил, който днес му се струваше някак различен — по-тих, не толкова ентусиазиран от идеята за бента. Тази сутрин Бил изглеждаше блед. Унесен.

— Станли Юрис ли? Май не го познавам. Не учи ли в прогимназията?

— Той е на нашата възраст, но сега завърши четвърти клас — обясни Еди. — Тръгнал на училище една година по-късно, защото много боледувал като малък. Ако си мислиш, че вчера си ял пердах, благодари на Господа, че не си Стан. Него все го млатят като тъпан.

— Той е е-ххе-хевреин — добави Бил. — Су-ума ти м-момчета г-го мра-а-азят, щото е евреин.

— Глей го ти! — възкликна с уважение Бен. — Евреин, а? — Той помълча, после предпазливо запита: — Това като турчин ли е, или, да речем, повече като циганин?

— М-май е п-повече като ту-ху-урчин — каза Бил. Той вдигна една от дъските и я огледа. Беше околометър на два. — Моят т-т-татко казва, че повечето е-евреи имат големи но-осове и куп п-п-пари, ама Стъ-стъ-стъ…

— Ама Станли си има нормален нос и все ходи без пукната пара — довърши Еди.

— Аха — кимна Бил и за пръв път тая сутрин се ухили истински, широко.

Бен се ухили.

Еди се ухили.

Бил захвърли дъската, стана и изтупа дъното на джинсите си. Отиде до водата и другите двама го последваха. Бил пъхна ръце в задните си джобове и въздъхна дълбоко. Еди беше сигурен, че приятелят му се кани да каже нещо сериозно. Бил прехвърли поглед от Еди към Бен, после пак към Еди и престана да се усмихва. Изведнъж Еди се изплаши.

Но Бил каза само:

— Носиш ли си инхъ-хъ-алатора, Е-еди?

Еди се плясна по джоба.

— Зареден и готов.

— Слушай, мина ли номерът с шоколадовото мляко? — запита Бен.

Еди се разсмя.

— Мина страхотно!

И двамата с Бен се разкискаха, докато Бил ги гледаше усмихнат, но озадачен. Еди му обясни, той кимна и пак се ухили.

— Мъ-мъ-майка му на Е-е-еди се б-бои, че детето й м-може да се счу-у-упи и д-да не на-на-намери ръ- ръ-резервно.

Еди изсумтя и се престори, че иска да го катурне в потока.

— Внимавай бе, скапаняк — закани се Бил и гласът му звучеше досущ като на Хенри Бауърс, просто страх да те хване. — Така ще ти извия главичката, че има да гледаш как си бършеш задника.

Бен рухна на земята, пищейки от смях. Бил го гледаше все тъй усмихнат и с ръце в задните джобове, да, усмихнат, ала пак малко далечен и някак неясен. Намигна на Еди и кимна към Бен.

— Туй момче май е ке-ке-кекаво.

— Ъхъ — съгласи се Еди, но нещо му подсказваше, че само играят роля, само се преструват на весели. Навярно Бил щеше да изплюе камъчето, когато сметнеше за добре; лошото бе, че Еди искаше още отсега да знае какво му е. — Детето е умствено недоразвито.

— Недоразбито — подметна през смях Бен.

— Т-ти ще ни по-о-казваш ли как да с-с-строим бент, или смя-а-аташ цял д-ден да си с-с-седиш на дебелия за-за-адник?

Бен се изправи. Най-напред огледа потока, който течеше кротко край тях — ни бързо, ни бавно. Толкова навътре в Пущинака Кендъскиг не беше кой знае колко широк, ала все пак вчера бе осуетил усилията им. Нито Еди, нито Бил имаше представа как да покори течението. Но Бен се усмихваше с усмивката на човек, обмислящ някакво ново начинание… нещо забавно и не твърде трудно. Еди си помисли: Той знае как — наистина вярвам, че знае.

— Окей — каза Бен. — Хайде, момчета, сваляйте обувките, щото тепърва ще си понамокрите пръстчетата.

Призрачната майка в главата на Еди заговори незабавно с повелителния и суров глас на улично ченге: Да не си посмял, Еди! Да не си посмял! Мокрите крака са един от начините — един от хилядите начини — по които започва настинката, а настинката води до пневмония, тъй че да не си посмял!

Седнали на брега, Бил и Бен смъкваха гуменките и чорапите си. С малко превзети движения Бен се зае да навива крачолите на джинсите си. Бил се озърна към Еди. Очите му бяха бистри и топли, изпълнени със съчувствие. Изведнъж Еди почувствува с непонятна увереност, че Шеф Бил разчита безпогрешно мислите му… и го обзе срам.

— И-и-идваш ли?

— Че как иначе? — отвърна Еди.

Седна на брега и разголи нозе, а майчиният глас продължаваше да дудне в главата му… но постепенно ставаше все по-далечен и глух, забеляза той с облекчение, като че някой я бе закачил с огромна въдица