Тялото (Есен над детството)

сръга като мръсен шиш в корема. Жена ми, децата и приятелите — всички си мислят, че е много хубаво да имаш въображение като моето; но освен дето правя пари, мозъкът ми работи и когато нещата загрубеят. Обикновено те са прави. Но тук и там нещата се обръщат и ти изкарват ангелите с онези дълги зъби, наточени като зъбите на канибал. Виждаш неща, които не трябва да виждаш, неща, които те държат буден до ранни зори. Сега виждам едно от тези неща, виждам го абсолютно ясно и сигурно. Кецовете са паднали при удара. Влакът е изхвърлил кецовете му, както е изхвърлил живота от неговото тяло.

Това ме тормозеше по целия път към къщи. Момчето беше мъртво. Момчето не беше болно, момчето не спеше. Момчето никога нямаше да се събуди сутрин, никога нямаше да получи разстройство от преяждане с ябълки или да изтрие нещо с гума в края на трудно контролно по математика. Момчето беше мъртво, каменномъртво. Момчето нямаше да излезе с приятели напролет, метнало на рамо раницата си, да търси неоткрити минзухари под топящия се сняг. Момчето нямаше да се събуди на първи ноември тази година в два часа през нощта, да изтича в банята и да повърне голямо парче евтина торта. Момчето никога нямаше да дръпне нито една плитка на момиче. Момчето нямаше, не можеше, не би могло, никога. Беше в оная част на батерията, където стрелката показва „минус“. Бушон, на който да подложиш монета. Кошче за боклук край катедрата на учителя, което винаги мирише на дървени отпадъци от острилка и на хвърлени портокалови кори от обеда. Къща с духове извън града със счупени прозорци, в която табелката „минаването забранено“ е захвърлена в полето, таванът й е пълен с прилепи, а мазето — с плъхове. Момчето беше мъртво, мистър, ма’ам, млад сър, малка мис. Можех да вървя цял ден и да не го видя от разстояние колкото между него и изхвръкналите му кецове, висящи на храстите. Беше метър и нещо, невръстно хлапе. Момчето беше отделено от кецовете си без всякаква възможност за поправка. Момчето беше мъртво.

Ние обърнахме лицето му към проливния дъжд, към светкавиците, към нестихващите гръмотевици.

По лицето и врата му имаше мравки и буболечки. Те пълзяха бързо под и над кръглата яка на тениската му. Очите му бяха отворени, ала ужасно безпаметни — едното беше повдигнато така, че едва се виждаше малка дъга от ириса, другото гледаше право към бурята. Имаше петно засъхнала кръв над устата и върху брадата — от разкървавения нос, мисля, — а дясната страна на лицето му беше силно натъртена и разкъсана. Веднъж минах през отворената врата на Денис и излязох още по-натъртен от това момче, е окървавен нос и си имах едно наум след тази случка.

Теди и Върн стояха зад нас и ако беше останал признак на живот в това око, гледащо нагоре, щяхме да зяпаме Рей Броуър като хора, държащи покрова при погребение във филм на ужаса. Един бръмбар излезе от устата му, пресече потъмнялата му буза, стъпи на земята и изчезна в копривата.

— Видяхте ли? — попита Теди с висок, странен, треперещ глас. — Бас държа, че е шибано пълен е буболечки. Бас държа, че мозъкът му е…

— Млъкни, Теди — рече Крис и Теди млъкна е облекчение.

Сини светкавици насякоха небето и окото на момчето блесна. Човек можеше да повярва, че то се радва да го намерят, да го намерят момчета на неговата възраст. Тялото му беше подуто и от него се носеше тежка неприятна миризма, също като стара пръдня.

Обърнах се, сигурен, че ще ми призлее, ала стомахът ми беше сух, твърд, спокоен. Изведнъж бръкнах с два пръста в гърлото си, опитах се да повърна, имах нужда, сякаш наистина ми беше зле. Но стомахът ми се присви леко и се успокои.

Шумът на дъжда и гръмотевиците напълно заглуши бръмченето на колите, наближаващи по Бак Харлоу Роуд, пътя, който минава на няколко метра от това заблатено място. Бурята почти заглуши и пукота на шубраците, през които колите минаха и спряха.

Разбрахме за пристигането им от гласа на Ейс Мерил, който се извиси в затишието между две гръмотевици:

— Какво, по дяволите, знаете за това?

26

Всички подскочихме, както се бяхме скупчили, а Върн изкрещя — по-късно ни каза как за миг му минало през акъла, че гласът иде от мъртвото тяло.

От другия край на мочурляка, където продължаваше гората, прикривайки пътя, стояха един до друг Ейс Мерил и Айбол Чембърс, едва видими през сивата завеса на дъжда. Носеха червени найлонови гимназиални якета, от онези, които можеш да купиш, ако си редовен ученик, а на университетските спортисти се раздават свободно. Косите им бяха залепнали назад върху главите и смес от дъждовна вода и брилянтин течеше по бузите им като заместител на сълзи.

— Курва! — рече Айбол. — Това е малкото ми братче!

Крис гледаше към брат си със зяпнала уста. Ризата му, мокра и тъмна, висеше около мършавия му кръст. Раницата му, цялата в петна, потъмняла от дъжда, висеше върху голата му лопатка.

— Махай се, Рич — каза той с разтреперан глас. — Ние го намерихме. Наша е плячката.

— Да ви шибам плячката. Трябва да съобщим за него.

— Не, няма да съобщите — намесих се аз. Внезапно побеснях от тях, преобразих се в тази последна минута. Ако се бяхме замислили, щяхме да се сетим, че ще стане нещо такова… но в един момент, ненадейно, ни мина през ума, че по-големите момчета могат да ни го задигнат. Да направят нещо по правото на по-силния, сякаш техния път е винаги правият, единственият. Те идваха с коли. — Ние сме четирима, Айбол. Опитай само!

— О, ние ще опитаме, не се безпокой! — рече Айбол и дърветата зад него и Ейс се залюляха. Чарли Хоган й братът на Върн — Били, застанаха между тях, псуващи и бършещи водата над очите си. Оловна топка падна в корема ми. Тя порасна, когато Джак Мадгет, Фузи Бракович и Винс Дежарден застанаха зад Чарли и Били.

— Ето ни и нас — каза ухиленият Ейс. — Вие само…

— ВЪРН! — извика Били Тесио със страшен, обвинителен, аз-те-осъждам-и- това-е-мое-право глас. Той вдигна мокри юмруци. — Кучи сине, ти си бил в мазето. Копеле!

Върн се разтрепера.

В яростта си Чарли Хоган стана лиричен:

— Вие, малки пикльовци на шумка, лизачи, посерковци! Ще ви свия перките!

— Така ли? Опитай се! — изрева внезапно Теди. Очите му светеха лудо зад мокрите очила. — Хайде да се бием за него! Елате! Хайде, големи мъже!

Били и Чарли не чакаха втора покана. Тръгнаха заедно напред и Върн пак се разтрепери, нямаше съмнение, че идваха призраците от миналото и бъдещето. Той трепереше… но се стегна. Беше с приятели, бяхме много и не идвахме с две коли.

Но Ейс задържа Били и Чарли с едно докосване по рамото.

— Чуйте сега, момчета — рече Ейс. Говореше търпеливо, сякаш не се намирахме под дъждовна буря. — Ние сме повече от вас. По-големи сме. Даваме ви само една възможност да изчезнете. Пет пари не давам къде. Просто се омитайте! — Братът на Крис захихика, а Фузи потупа Ейс по гърба като признание за голямата му заслуга. Цезар в юридическите науки. — Щото го вземаме! — Ейс се усмихна кротко, можеш да си го представиш със същата тая кротка усмивка, преди да стовари бухалката си върху главата на някой неосведомен хлапак, който е имал неблагоразумието да се изпречи отпреде му, когато Ейс се готви за удар. — Ако си отидете, ще го вземем. Ако останете, ще се напикаете от бой и пак ще го вземем. Освен това — добави той, като се опита да поукраси грубостта с малко справедливост, — намериха го Чарли и Били, той е тяхна плячка.

— Те са кокошки! — отвърна Теди. — Върн ни каза. Те са шибани кокошки е шибани мозъци. — Той изкриви лицето си в ужасна сополива пародия на Чарли Хоган. — Ще ми се да не бяхме свили тая кола! Ще ми се да не сме ходили на разходка по Бак Харлоу Роуд! О, Били, какво да правим? О, Били, задника ми дърдори врели-некипели! О, Били…

— Така да е! — рече Чарли и пак тръгна напред. По лицето му беше изписан бяс и мрачно объркване. — Ти, хлапе, както и да се казваш, друг път си затваряй устата, когато трябва да си обършеш носа!

Погледнах диво към Рей Броуър. Той гледаше спокойно дъжда, ниско под нас, ала над всичко. Бурята продължаваше да гърми, но дъждът понамаля.