да бъда съвсем чист, макар че червеното петно от плужека беше поизбледняло. Имах и тънък кръстовиден белег. Жена ми веднъж ме попита за него и аз я излъгах нещо, без да съм сигурен, че трябва да я лъжа.
След като се изтрих, хвърлих парцалите. Те бяха мръсни.
Извадих дузина яйца и чукнах шест от тях. Когато се изпържиха, добавих към яденето нарязани ананаси и половин литър мляко. Едва бях седнал да ям, когато майка ми влезе. Сивата й коса беше вързана на възел. Носеше избеляла розова хавлия и пушеше „Камъл“.
— Къде беше, Гордън?
— На лагер — отговорих аз и наченах да ям. — Тръгнахме от мястото на Върн и стигнахме до Брикярд Хил. Майката на Върн каза, че ще го потърси. Търси ли го?
— Може да е казала на баща ти — рече тя и мина зад мен към мивката. Приличаше на розов призрак. Флуоресцентните тръби не я щадяха много, те придаваха на кожата й жълтеникав цвят. Тя въздъхна… почти се разхълца.
— Сутрин Денис ми липсва най-много — каза тя. — Често надниквам в неговата стая, тя винаги е празна, Гордън. Винаги.
— Да, курвенска работа — рекох.
— Той винаги спеше е отворен прозорец и дърпаше одеялата… Гордън, каза ли нещо?
— Нищо особено, мамо.
— … и дърпаше одеялата чак до брадата си — завърши тя. Сетне просто погледна през прозореца с гръб към мен.
Продължавах да ям. Целият треперех.
31
Историята не излезе наяве.
О, не искам да кажа, че тялото на Рей Броуър не беше намерено; намериха го. Но нито нашата, нито тяхната банда получи нещо. Най-подир Ейс сигурно е решил, че едно анонимно обаждане е най-добрият изход, защото по такъв начин беше открито тялото. Мисля, че никой от нашите родители не разбра къде сме били през уикенда преди Деня на труда.
Бащата на Крис продължаваше да пие, както беше казал Крис. Майка му беше заминала за Люистън при сестра си, както правеше обикновено, когато мистър Чембърс се отрязваше. Тя замина и остави децата на грижите на Айбол. Айбол отговорно изпълни задължението си, като се шляеше с Ейс и неговите приятели и остави деветгодишния Шелдън, петгодишната Емъри и двегодишната Дебора.
През втората нощ майката на Теди се разтревожила и звъннала на майката на Върн. Майката на Върн казала, че сме още в палатката. Тя знаеше това, защото предната нощ видяла светлината. Майката на Теди изказала надежда, че никой не пуши в палатката и майката на Върн казала, че е съвсем сигурна — никой от приятелите на Върн и Били не пуши.
Баща ми зададе някакъв излишен въпрос, донякъде обезпокоен от моите увъртания, и с това сложихме край. Ако родителите ни се бяха събрали след една-две седмици, всичко щеше да се изясни… но те не се събраха.
И Майло Пресман не се разприказва. Предполагам, че доста е мислил над думите ни срещу него и на клетвата ни, че е насъскал Чопър срещу мен.
И тъй, историята не излезе наяве, но това не беше краят й.
32
Един ден към края на месеца, когато се връщах от училище вкъщи, един черен Форд модел 1952 зави пред мен. Такава кола не може да се сбърка. С бяла гангстерска тапицерия и струговани главини, с високи хромирани буфери и клаксон с роза на кормилото. Отзад беше нарисуван дявол и еднооко вале. Под тях с готически шрифт беше написано: „ДИВА КАРТА“.
Вратите се отвориха, слязоха Ейс Мерил и Фузи Бракович.
— Дребен бандит, а? — усмихна се Ейс с меката си усмивка. — Майка ми обича да я чукам, а?
— Ще те поизтупаме, момченце — рече Фузи.
Хвърлих учебниците на тротоара и хукнах. Бягах с все сила, но те ме спипаха, преди да мина и една пресечка. Ейс ме шибна с въже и аз се проснах на настилката. Брадата ми се удари в цимента и даже не видях звезди; видях цяло съзвездие, цяла галактика. Развиках се, когато ме вдигнаха, не заради лактите и коленете ми, които бяха изподрани и окървавени, нито пък от страх — плачех, препълнен от безсилна ярост. Крис беше прав, той беше наш.
Усуквах се, въртях се и почти се освободих. Тогава Фузи сложи коляно на слабините ми. Болката беше смайваща, невероятна, несравнима; тя разширяваше своя хоризонт от дребното до безкрайното. Развиках се. Виковете изглеждаха най-големият ми шанс.
Ейс ме удари два пъти в лицето. Бяха силни, майсторски тупаници. Първият ми затвори лявото око и трябваше да минат четири дни, преди да прогледна отново. Вторият ми разби носа е трясък, който звучеше в главата ми като хрущенето на тестени сладки, когато ги дъвчеш. После старата мисис Чалмърс излезе на верандата, стиснала в артистично извитата си ръка бастуна и с нещо за ядене, пъхнато в устата. Тя се разкрещя срещу тях:
— Хей! Хей вие, момчета! Спрете! Полиция! Полицияяяяяя!
— И да не се мяркаш пред очите ми, лайно такова! — рече усмихнатият Ейс. Те ме пуснаха и се дръпнаха.
Седнах на цимента, наведох се напред и хванах с ръце наранените си тестиси, болезнено сигурен, че ще се избълвам и сетне ще умра. Аз плачех. Ала когато Фузи започна да обикаля около мен, видях опънатите му джинси, които се спускаха над мотоциклетните ботуши, и целият ужас изчезна. Сграбчих го за крака и захапах прасеца му през джинсите. Захапах го с все сила. Фузи се развика. Той заподскача на един крак и изненадващо ме нарече нечестен играч. Гледах го как подскача наоколо, а Ейс стъпи върху лявата ми ръка и премаза показалеца и средния ми пръст. Чух хрущенето им. Те не хрущяха като тестени сладкиши. Те хрущяха като солети. После Ейс и Фузи отидоха към Форда, Ейс се разхождаше бавно с ръце в задните джобове, Фузи подскачаше на един крак и ме псуваше през рамо. Сгърчих се разплакан на тротоара. Леля Иви Чалмърс дойде, като потропваше сърдито с бастуна си. Попита трябва ли ми лекар. Седнах и се опитах да спра плача си. Казах й, че няма нужда.
— Глупости — ревна тя. Леля Иви беше глуха и винаги крещеше. — Видях къде те удари тоя бик. Твоите нежни места ще се подуят като масонска делва, момче.
Тя ме заведе вкъщи, сложи ми мокър парцал на носа — оттогава той заприлича на лятна тиква — и ми даде голяма чаша кафе с вкус на лекарство, което ме поуспокои. Тя продължи да крещи, че трябва да извика лекар, а аз — де не вика. Най-подир тя склони и аз си отидох вкъщи. Отидох си много бавно. Тестисите ми не бяха като масонска делва, но се подуха.
Майка и татко ме погледнаха и веднага ме скастриха. Право да си кажа, изненадах се, че забелязаха всичко. Кои бяха момчетата? Мога ли да ги позная? Това от баща ми, който не пропускаше
Закараха ме с нашето комби при доктор Кларксън, който и до днес е жив, но още тогава беше достатъчно стар, за да седи рамо до рамо е господа. Той прегледа носа и ръката ми и даде на мама рецепта за обезболяващо лекарство. После под някакъв предлог изведе родителите ми от стаята за преглед, свил глава като Борис Карлоф.
— Кой беше, Гордън?
— Не зная, доктор Кла…
— Лъжеш.
— Не, сър. Ъ-ъх!
