Жълтеникавите му бузи взеха да се зачервяват.
— Защо прикриваш тези кретени? Мислиш ли, че ще те уважават? Те ще ти се присмиват и ще ти викат глупак. О, ще рекат, минава глупакът, който натупахме с шутове оня ден. Ха, ха. Ху, ху.
— Не ги познавам. Наистина.
Видях, че ръцете го сърбят да ме зашлеви, но той не можеше да направи това. И той ме прати при моите родители, като клатеше бялата си глава и мърмореше за детската престъпност. Без съмнение същата вечер той е разказал това на стария си приятел — господа, докато си седят на пура и шери.
Не ми пукаше дали Ейс, Фузи и останалите задници ме уважават, дали ме мислят за глупак или изобщо не мислят за мен. Трябваше да мисля за Крис. Брат му Айбол му беше счупил ръката на две места, а лицето му приличаше на канадски изгрев. Скрепиха счупения лакът със стоманена скоба. Мисис Макджин от другия край видяла Крис да се мотае из къщи с ранено рамо, е кръв, течаща от двете му уши, и да чете комикси за Ричи Рич. Тя го завела в бърза помощ, където Крис казал, че паднал в тъмното по стълбите в мазето.
— Разбирам — казал докторът, напълно отвратен от Крис, както доктор Кларксън от мен, и извикал полицая Банерман.
Докато той се обаждал от кабинета си, Крис слязъл в коридора, като държал превързаната си ръка до гърдите си, за да не виси и да се държат счупените кости, пуснал десет цента в автомата да извика мисис Макджин. По-късно ми каза, че това му било първото обаждане и се страхувал до смърт, че тя няма да чуе, но тя чула.
— Крис, добре ли си?
— Да, благодаря — рекъл Крис.
— Съжалявам, че не мога да остана при теб, но имам сладкиши в…
— Много добре, мисис Макджин — казал Крис. — Виждате ли Буика в нашия двор?
Буикът беше колата на майка му. Караше я от десет години и когато моторът прегрееше, миришеше на пържени обувки.
— Там е — казала внимателно тя. По-добре да не се забърква с Чембърсови. Бедната бяла измет, ирландски колибари.
— Ще кажете ли на мама да слезе в мазето и да свали крушката от фасунгата?
— Крис, аз наистина, моите сладкиши…
— Кажете й — рекъл Крис неумолимо — да го направи веднага. Ако не иска брат ми да отиде в пандиза.
Последвала дълга пауза и най-подир мисис Макджин се съгласила. Тя не задавала въпроси, а Крис не я лъжел. Полицаят Банерман наистина се появи у Чембърсови, но братът на Крис не влезе в кошарата.
Върн и Теди също изядоха боя, макар и не като мен и Крис. Били причакал Върн, когато той се върнал вкъщи. Издебнал го с мангала и го проснал е четири-пет удара. Върн бил само замаян, но Били се уплашил, че го е убил, и спрял дотук. А трима от тях хванали Теди един следобед, когато се връщал вкъщи от запустялото място. Ударили го и му счупили очилата. Той ги подгонил, но те не го били, когато разбрали, че върви след тях като слепец в мрака.
Събрахме се в училище. Приличахме на останки от взвод след атака в Корея. Никой не знаеше какво точно е станало, но всички се досещаха, че здравата сме се счепкали с големите момчета и сме се държали като мъже. Плъзнаха най-различни слухове, всички до един погрешни.
Когато ни махнаха гипса и раните позаздравяха, Върн и Теди се отдръпнаха. Те откриха цяла тайфа връстници, над които да властват. Повечето от тях бяха истински боклук — келяви, нискостеблени задници от пети клас, — но Върн и Теди ги водеха на нашата къща върху дървото, заповядваха им и се превземаха пред тях като нацистки генерали.
Крис и аз започнахме да се мяркаме там все по-рядко и след време мястото стана тяхно поради отсъствието ни. Помня, минавах оттам през лятото на 1961 година и усетих, че мястото мирише като откъснат крайник в купа сено. Никога вече не отидох там, доколкото си спомням. Теди и Върн бавно се превърнаха в още две лица от коридора или от задържането след часовете в три и половина. Кимахме и казвахме здрасти. Само това. Случва се. Приятелите идват и си отиват от твоя живот като момчета от ресторант, забелязал ли си? Ала когато мисля за оня сън, за телата под водата, които ме дърпат неумолимо за краката, станалото ми изглежда нормално. Някои хора потъват, това е. Не е честно, но се случва. Някои хора потъват.
33
Върн Тесио загина през 1966 година при пожар, в който изгоря жилищна сграда в Люистън. В Бруклин и Бронкс наричат такива жилищни сгради съборетини, струва ми се. Пожарникарите съобщиха, че пожарът започнал в два часа през нощта и призори къщата станала на пепел. Голямо къркане паднало — нали Върн беше там? Някой заспал в една от спалните със запалена цигара. Може и да е Върн, задрямал човекът и сънувал своите стотинки. Разпознаха го с още четирима други по зъбите.
Теди си отиде при катастрофа с една стара таратайка. Беше през 1971 година или в началото на 1972 година. По онова време, когато още не бях пораснал, имаше една приказка: „Ако тръгнеш сам, ти си герой. Вземеш ли някой със себе си, ти си пикльо“.
Теди, който искаше само да служи в армията от времето, когато стана достатъчно голям да иска нещо, беше отхвърлен от военновъздушните сили и определен като негоден от наборната комисия. Всеки, който е виждал очилата му и слуховия апарат, знаеше какво ще стане, всеки, освен Теди. В прогимназията му дадоха тридневна ваканция за това, че надрънкал куп лъжи на педагогическия съветник. Библиотекарят забелязал, че Теди идва често, почти всеки ден, да търси книги за нова военна служба. Той казал на Теди да помисли за друго поприще и тогава Теди избухнал.
Той остана една година заради чести отсъствия и Породеното от тях изоставане по предметите… но се дипломира. Имаше стар Шевролет Бел Еър и обичаше да се навърта там, където Ейс, Фузи и останалите се навъртаха преди него: плувния басейн, танцовата зала, кръчмата на Съки, която сега е затворена, и „Мелоу Тайгър“, която още работи. Случайно получи работа в касълрокския отдел за обществена работа. Запълваше дупки по пътищата с асфалт.
Катастрофата стана в Харлоу. Шевролетът на Теди беше пълен е приятели (имаше и двама от групата, в която той и Върн властваха през 1960 година), които си бяха пийнали по нещо. Те се блъснаха в един стълб, тътнаха го и Шевролетът се обърна шест пъти. Едно от момичетата остана формално живо. Лежа шест месеца в болница, включена в това, което сестрите и санитарите наричат „зеле и ряпа“. Сетне някой милосърден фантом издърпал тръбичката на системите. Теди беше удостоен посмъртно с наградата „Пикльо на годината“.
Крис влезе в курса за колежи на втората година от прогимназията. И двамата знаехме, че ако изчака още, ще бъде много късно и никога няма да влезе. Всички му натякваха това: родителите му, които си мислеха, че витае в облаците, приятелите, които го гонеха, сякаш е курва, неговият педагогически съветник, който не вярваше във възможностите му, и най-вече учителите, които не одобряваха неговата опашка, коженото му яке и високите обувки, с които се появяваше без предупреждение в час. Можеш да забележиш как видът на тези обувки и якето с многобройните ципове ги дразнеше, когато се съчетаеше с такива високоинтелектуални предмети като алгебра, латински и география; това облекло беше предназначено само за търговския курс. Крис седеше сред добре облечените, жизнени момчета и момичета от средната класа на Касъл Рок и Брикярд Хил като мрачно чудовище, което всеки миг може да се нахвърли срещу тях с ужасно ръмжене, като рева на шумозаглушител, и да ги погълне с техните мокасини, с разкопчаните ризи от мек вълнен плат, с всичко.
През тази година той напускаше поне десет пъти. Баща му все лаеше, че Крис се мисли за по-добър от своя старец, обвиняваше Крис, че искал „да влезе в колеж и да ми докара фалит“. Веднъж той счупи в тила на Крис една бутилка и Крис пак отиде в бърза помощ, където с четири шева зашиха скалпа му. Старите му приятели, които се правеха на големи в местата за пушене, го дразнеха по улиците. Педагогическият съветник го караше да изкара някакъв търговски курс, за да не изгуби всичко. Но най-лошото беше, че не му пукало за първите седем години от общественото му образование и сега то си отмъщаваше.
Учехме заедно почти всяка вечер, понякога по шест часа непрекъснато. От това учене се чувствах изтощен и понякога уплашен, уплашен от невероятната ярост на Крис и от убийствената височина на
