Те изобщо не си приличаха, дори и ако се абстрахираше от непрекъснато разлагащото се тяло на Старк. Тад беше кестеняв и слаб, а Старк светъл, въпреки тена си (малкото, което бе останало от него) и широкоплещест. И все пак те бяха като два огледални образа. Приликата беше някак неестествена именно защото ужасеният поглед не можеше да определи поне един детайл, на който тя да се дължи. Приликата беше призрачна, скрита дълбоко между редовете и все пак натрапващо реална: и двамата кръстосаха крака, разпериха широко пръсти, изпъвайки ръце до бедрата си и присвиха очи.
Спряха да се протягат в един и същи момент.
— Здрасти, Тад — каза почти срамежливо Старк.
— Здрасти, Джордж — каза с равен тон Тад. — Семейството?
— Добре е, благодаря. Ще го направиш, нали? Готов ли си?
— Да.
Зад него по пътя се прекърши клон. Очите на Старк моментално се загледаха по посока на звука.
— Какво беше това?
— Клон на дърво — отвърна Тад. — Преди четири години оттук мина торнадо, Джордж. Мъртвите дървета продължават да падат. Знаеш това.
Старк кимна.
— Как си, брато?
— Добре съм.
— Изглеждаш ми малко пребледнял — Старк се вгледа внимателно в лицето му. Тад почувства, че се опитва да прочете мислите му.
— И ти не изглеждаш много готино.
Старк се засмя, въпреки че явно не му беше до смях.
— Да, сигурно е така.
— Ще ги оставиш ли на мира? — попита Тад. — Ако направя това, което искаш, наистина ли ще ги оставиш на мира?
— Да.
— Обещай ми.
— Добре — каза Старк, — обещавам ти. Имаш думата на един човек от юга, която не се дава лесно. — Престореният му, почти пародиен, провлачен акцент беше изчезнал. Старк говореше със сериозно, ужасяващо достойнство. Двамата мъже стояха един срещу друг на късното следобедно слънце, което хвърляше искряща, златиста светлина и придаваше атмосфера на нереалност.
— Окей — каза Тад след дълга пауза и си помисли: „Той не знае. Той наистина не знае. Врабците… са още тайна за него. Моята тайна.“ — Добре, да започваме.
3.
Докато двамата мъже стояха до вратата, Лиз изведнъж осъзна, че току-що бе имала прекрасната възможност да каже на Алън за ножа скрит в дивана… и не се бе възползвала от нея.
А може би още не беше късно?
Тя се обърна към него и в този миг Тад извика:
— Лиз?
Тонът му беше остър. В него се долавяше и нотка на заповедност, което не беше типично за него. Сякаш той се бе досетил какво кроеше тя… и искаше да я възпре. Но това беше невъзможно, разбира се? А дали? Лиз не знаеше, тя вече не знаеше отговора на нито един въпрос.
Тя го погледна и видя как Старк му подава бебето. Тад притисна Уенди към гърдите си, а Уенди обви с ръце врата на баща си със същата любов, с която преди малко прегръщаше Старк.
„Сега! — чу тя вик в съзнанието си. — Кажи му сега! кажи му да бяга! Сега, щом бебетата са в наши ръце!“
Обаче Старк имаше пистолет, а никой от тях не беше толкова бърз, че да се надбягва с куршумите. А и тя добре познаваше Тад. Макар че никога не би го казала на глас, тя си помисли, че беше напълно възможно той да се препъне и да падне.
А сега Тад се бе приближил до нея и тя не можеше да се самозалъгва, че не разбира какво изразява погледа му.
„Остави на мене, Лиз — се четеше в очите му. — Това си е моя работа.“
След това я прегърна и цялото четиричленно семейство се оказа в една непохватна, но любвеобилна прегръдка.
— Лиз — каза той и целуна студените й устни. — Лиз, Лиз, съжалявам, ужасно съжалявам за всичко. Не исках това да се случи. Не знаех, че така ще стане. Мислех, че е безобидно. Просто… една шега.
Тя го прегърна силно, целуна го, оставяйки устните му да стоплят нейните.
— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, нали, Тад?
— Да — каза той. Отдръпна се от нея, така че да може да я погледне право в очите. — Всичко ще бъде наред.
Целуна я отново и се обърна към Алън.
— Здрасти, Алън — усмихна се Тад. — Сега промени ли мнението по някои въпроси?
— Да, за доста неща си промених мнението. Днес говорих с един твой стар познат. И твой също — обърна се той към Старк.
Старк повдигна малкото останало от веждите му.
— Не мислех, че аз и Тад имаме общи познати, шерифе Алън.
— Ами, ти си имал много близки взаимоотношения с тоя човек — каза Алън. — Всъщност той те убил навремето си.
— За кого говориш? — попита остро Тад.
— Разговарях с доктор Притчърд. Той помни и двама ви прекрасно. Вижте, била е доста странна операция. Това, което изрязал от мозъка ти, е бил той — Алън кимна в посока към Старк.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лиз, а гласът й изневери на последната дума.
И така Алън им разказа каквото му беше казал Притчърд… но в последния момент реши да не споменава за връхлитането на врабците върху болницата. Не ги спомена, защото Тад не бе казал нищо за врабците… а той самият беше минал покрай Уилямс, за да дойде дотук. Оттук можеха да се направят два извода: или врабците вече ги е нямало, когато Тад е минал оттам, или Тад не искаше Старк да узнае за тях.
Алън се вгледа внимателно в Тад. „Нещо става тук. Някаква идея се ражда. Моля се на Бога да е добра.“
Лиз изглеждаше съвсем зашеметена, когато Алън свърши да разказва. Тад кимаше, а Старк, от когото Алън очакваше най-бурна реакция, не изглеждаше особено впечатлен. По изражението на полуразложеното му лице Алън разбра, че това само забавляваше Старк.
— Това обяснява много неща — каза Тад. — Благодаря ти, Алън.
— На мене абсолютно нищо не ми е ясно пък! — изкрещя така пронизително Лиз, че бебетата се разплакаха.
Тад погледна Джордж Старк.
— Ти си само един призрак — каза той. — Странен вид призрак. Ние стоим тук, а пред очите ни — някакъв призрак. Не е ли невероятно? Това не е някакво случайно психотронно явление. Това е направо исторически факт!
— Не мисля, че има някакво значение — каза непринудено Старк. — Кажи им за Уилям Бъроус, Тад. Добре си спомням за него. Аз бях вътре, разбира се… и слушах внимателно.
Лиз и Алън погледнаха въпросително към Тад.
— Имаш ли представа за какво говори? — попита Лиз.
— Разбира се — каза Тад. — И така, и онака, близнаците мислят еднакво.
Старк отметна назад глава и се разсмя. Бебетата престанаха да хленчат и също се засмяха.
— Ама че хубаво, брато! Страшно ху-у-убаво!
— Аз бях… или може би трябва да кажа, че ние бяхме, на едно обсъждане с Бъроус през 1981 година в Ню Скул, в Ню Йорк. Когато отговаряхме на въпросите, едно хлапе попита Бъроус дали вярва, че има
