задгробен живот. Бъроус каза, че вярва и че всички ние се намираме там — в задгробния свят.
— А тоя е умен тип — каза усмихнат Старк. — Не може да си служи с патлак, обаче пипето му сече. Виждате ли? Виждате ли, че няма никакво значение?
„Само че има — помисли си Алън, гледайки внимателно Тад. — Има огромно значение. Изражението на Тад показва, че и той мисли така… а и врабците, за които ти не знаеш, показват същото.“
Алън си помисли, че Старк дори не можеше да допусне колко опасно беше за него това, което Тад знаеше. И вероятно само на това можеха да разчитат. Реши, че е постъпил правилно като не е споменал последната част от историята на Притчърд… но все пак се чувстваше като човек, жонглиращ със запалени факли, застанал на ръба на пропаст.
— Стига приказки, Тад — каза Старк.
— Да, стига вече — кимна Тад и погледна към Лиз и Алън. — Не искам някой от вас да се опита да направи нещо… нещо погрешно. Ще направя това, което той иска.
— Тад! Недей! Не трябва да го правиш!
— Ш-ш-шт — Тад постави пръст на устните й. — Мога и ще го направя. Без никакви трикове и специални ефекти. Думите на листа го създадоха и само с думи можем да се отървем от него. — Той наведе глава към Старк. — Мислиш ли, че той знае със сигурност, че това, което възнамеряваме да направим, ще свърши работа? Не знае. Само се надява, че е така.
— Точно така — каза Старк. — Надежда гори в циците на човечеството — той се засмя. Това беше налудничав, истеричен смях. Алън разбра, че и Старк жонглираше със запалени факли, застанал на ръба на пропаст.
С периферното си зрение забеляза някакво движение. Алън едва-едва отмести погледа си и видя едно врабче на перилата на пристана, който се виждаше през остъклената западна стена на хола. До него кацна едно и още едно. Алън погледна Тад и видя, че и очите на писателя, сякаш гледаха натам. Беше ли ги забелязал? Според Алън беше. В такъв случай той беше прав. Тад знаеше… но не искаше Старк да научи.
— Ние двамата ще попишем малко заедно и след това ще си кажем сбогом — каза Тад. Отмести поглед към разложеното лице на Старк. — Нали това именно ще правим, Джордж?
— Правилно си разбрал, копеле.
— Така че кажи ми — обърна се Тад към Лиз. — Криеш ли нещо? Да имаш нещо наум? Някакъв план?
Тя гледаше отчаяно съпруга си в очите, без да забелязва, че Уенди и Уилям се държаха за ръцете и се гледаха доволни като роднини разделили се отдавна, които неочаквано се срещаха отново.
„Не смяташ да направиш това, нали, Тад? — го питаха очите й. — Това е някакъв номер, нали? Номер, който да приспи подозренията му.“ „Не — се четеше отговора в сивия поглед на Тад. — Всичко до последната дума. Това е, което искам.“
Но нямаше ли и още нещо в този поглед? Нещо толкова скрито, че само тя можеше да го разбере?
„Аз ще се погрижа за него, бейби. Аз знам как. Аз мога.“
„О, Тад, надявам се, че си прав.“
— Под възглавницата на дивана има скрит нож — каза бавно тя, гледайки го в очите. — Взех го от кухнята, докато Алън и… и той… бяха в антрето и Алън говореше по телефона.
— Лиз, за бога! — почти извика Алън и стресна бебетата. Той всъщност не се чувстваше толкова разстроен, на колкото се преструваше. Вече бе успял да разбере, че ако тази история можеше да има някакъв друг край, освен ужасна смърт за всички тях, то Тад трябваше да го измисли. Той бе създал Старк и той трябваше да го унищожи.
Лиз погледна Старк и видя пак противната му усмивка на това, което бе останало от лицето му.
— Знам какво правя — каза Тад. — Имай ми доверие, Алън. Лиз, вземи ножа и го хвърли в езерото.
„Аз също имам своя роля — помисли си Алън. — Ролята е малка, незначителна, но я си спомни какво казваше оня в колежа в часовете по драматично изкуство: няма незначителни роли, има само незначителни актьори.“
— Мислиш, че ще ни пусне просто така? — попита невярващо Алън. — Че ще се покатери по хълма и опашката му ще се поклаща като на малкото агънце на Мери? Човече, направо си откачил.
— Разбира се, че съм луд — засмя се Тад. И неговият смях прозвуча така зловещо, както и този на Старк, като смеха на човек, висящ над пропастта на забвението. — Той е откачен, а нали аз го създадох? Като зъл демон, който се ражда от главата на някой треторазреден Зевс. Но аз знам какво трябва да направя — Тад се обърна и погледна сериозно Алън в очите за първи път. — Знам какво трябва да направя — повтори той бавно, натъртвайки всяка дума. — Хайде, Лиз.
Алън изръмжа възмутен и се обърна с гръб, сякаш, за да покаже, че не иска да има нищо общо с тях.
Лиз прекоси хола с чувството, че всичко това става насън. Приклекна до дивана и извади ножа.
— Внимавай много с това нещо — каза Старк. Гласът му беше много сериозен и си личеше, че е нащрек. — И децата ти биха те посъветвали същото, ако можеха да говорят.
Тя се обърна, приглади косата си назад и видя, че той беше насочил пистолета си към Тад и Уилям.
— И без това внимавам! — каза Лиз почти разплакана, с разтреперан, яден глас. Тя отвори плъзгащата се стъклена врата и излезе на пристана. На перилата бяха накацали шест врабчета. Разделиха се на две групи от по три, когато тя се приближи към тях, но не отлетяха.
Алън видя как тя спря за момент, гледайки ги, хванала дръжката на ножа между пръстите си. А острието му приличаше на оловната тежест на отвес насочен към дървения пристан. Алън погледна към Тад и видя, че той я наблюдава напрегнато. Най-накрая той погледна и Старк.
Старк също следеше внимателно Лиз, но на лицето му нямаше нито изненада, нито подозрение. Внезапно в съзнанието на Алън се появи съвсем налудничава мисъл: „Той не ги вижда! Не си спомня какво е написал на стените на онези два апартамента и сега не ги вижда! Той изобщо не знае, че те са тук!“
В този миг изведнъж усети, че и Старк го наблюдаваше, преценяваше го със своя студен, мрачен поглед.
— Какво си ме зяпнал? — попита го Старк.
— Искам добре да запомня какво значи да си наистина грозен — отвърна Алън. — Може да ми се прииска да разкажа някой ден на внуците си.
— Ако не внимаваш какви ги дрънкаш, изобщо няма да ти се наложи да мислиш за внуци — каза Старк. — Ама хич няма да ти се наложи. Затова стига си зяпал, шерифе Алън. Не е разумно от твоя страна.
Лиз хвърли ножа. Когато чу как той тупна в храстите на двадесет и пет стъпки под нея, тя наистина се разплака.
4.
— Хайде всички да се качим горе — каза Старк. — Там е кабинетът на Тад. Предполагам, че ще искаш да ползваш пишещата си машина, нали, брато?
— Не и за тази книга — отвърна Тад. — Знаеш много добре как стоят нещата.
— Така ли? — По устните на Старк пробяга едва забележима усмивка.
Тад посочи моливите в джоба на ризата си.
— Тях използвам, когато искам да се свържа с Алексис Машин и Джак Рейнджли.
Старк изглеждаше невероятно поласкан.
— Да, така си е, нали? Ама сметнах, че тоя път можеш да искаш да бъде другояче.
— Няма да е по-различно, Джордж.
— И аз си донесох — каза той. — Три кутии. Шерифе Алън, бъди така добър да изтичаш до колата и да ми ги донесеш. Те са отпред в жабката. Останалите ще наглеждаме бебетата. — Той погледна Тад, изсмя се с налудничавия си смях и поклати глава. — Дърто куче!
— Прав си Джордж — каза Тад и се усмихна. — Двамата сме прекалено дърти, за да се учим на нови трикове.
— Ти май си се наточил вече, а брато? Каквото искаш ми разправяй, обаче нямаш търпение да я
