след два опита бе успял да вземе осми. А и не всеки в града го наричаше „мистър“.
— На ония от списанието сигурно им се иска да те снимат чисто гол с единия крак в някой изкопан гроб, а?
Бомънт се разсмя гръмогласно, което му се случваше рядко.
— Да, май точно това би им се искало — каза той и тупна Гробаря по рамото.
Фотографът се оказа жена, от типа, който Гробаря наричаше „висококласна курва от големия град“. В този случай големият град беше Ню Йорк. Тя ходеше така, сякаш някой й бе вкарал по едно вретено отпред и отзад и го въртеше с бясна скорост. Бе наела едно комби от летището в Портланд и така го бе натъпкала с фотографска апаратура, че беше цяло чудо как бе останало място за нея и за асистента й. Ако колата се окажеше препълнена и тя трябваше да избира между асистента и фотоапаратите, Гробаря беше сигурен, че щеше да разкара оня педераст от Ню Йорк и щеше да му се наложи да пътува на стоп до летището.
Бомънтови, които дойдоха със собствената си кола и паркираха зад комбито, изглеждаха едновременно смутени и развеселени от жената. Те явно идваха при „висококласната курва“ по собствена воля. Гробаря допусна, че се забавляваха достатъчно и това надделяваше над смущението им. И все пак се намеси, пренебрегвайки презрителния поглед на фотографката.
— Всичко наред ли е, мистър Бомънт?
— Боже мой, не, но се надявам, че ще се оправи — отвърна той и му смигна. Гробаря на свой ред му отговори с намигване.
След като му стана ясно, че Бомънтови възнамеряваха да се оставят в ръцете й, Гробаря се настани да гледа. И той, като всеки друг, можеше да оцени едно безплатно шоу. Жената бе донесла, набутан сред останалия й багаж, голям фалшив камък. Той беше объл, старомоден и приличаше повече на тези от комиксите на Чарлз Адамс, отколкото на истинските камъни, които Гробаря бе поставял напоследък. Тя се засуети около него, карайки асистента й да го намества отново и отново. Гробаря се намеси веднъж, за да попита дали може да им бъде от помощ, но тя му отвърна с онзи противен, нюйоркски тон:
— Не, благодаря.
Гробаря се оттегли. Най-накрая всичко стана така, както тя го искаше. Нареди на асистента да нагласи осветлението. Това отне още около половин час. През цялото това време Бомънт стоеше и гледаше, като само от време на време потриваше малкия, бял белег на челото си по онзи странен, свойствен за него начин. Очите му особено бяха впечатлили Гробаря.
„Човекът си прави своите си снимки — помисли си той. — И сигурно са по-хубави от нейните, а отгоре на това и ще траят по-дълго. Сега й взима мярката, за да я опише в някоя книга някой ден, а тя хич няма и да се познае.“
Най-сетне жената бе готова да направи няколко снимки. Накара Бомънтови да си стиснат ръцете над гроба поне десет пъти, а онзи ден беше доста студеничък. Заповядваше им точно като на своя писклив и превзет асистент. С дразнещ и лаещ глас тя им заповядваше да повтарят и потретят снимките, защото светлината не била както трябва, или лицата им били излезли накриво, или защото тя бе станала тая сутрин със задника нагоре. Гробаря все очакваше мистър Бомънт, който, както се говореше, не беше от най- търпеливите, да избухне. Но мистър Бомънт, а и жена му явно по-скоро се забавляваха, отколкото да се дразнят. Те просто изпълняваха всичко, което „висококласната курва от големия Ню Йорк“ им заповядаше да направят, макар че денят беше студен. Гробаря си помисли, че ако беше на тяхно място, нямаше дълго да изтърпи дамата. Най-много петнадесет секунди.
Точно тук, на мястото на тази глупава дупка, бяха поставили фалшивия надгробен камък. Ако му бяха нужни допълнителни доказателства за това, още можеха да се видят кръглите следи в земята, които бяха останали от токчетата на фотографката. Личеше си, че е от Ню Йорк. Само една мадама от Ню Йорк може да се появи с високи токчета през дъждовния сезон и да марширува из някакво гробище, правейки снимки. Ако и това не е…
Мислите му се прекъснаха и отново го обхвана това усещане за студ. Докато оглеждаше избледнелите следи от високите токчета на фотографката, погледът му случайно попадна върху други, по-пресни следи.
2.
Стъпки? Това стъпки ли са?
Разбира се, че не са. Откачалките, които са изкопали гроба са хвърлили пръстта малко по-надалече. Това е всичко.
Но това не бе всичко и Гробаря добре го разбираше. Преди да се приближи до първата купчинка пръст върху зелената трева, той вече бе видял отпечатък от обувка в пръстта до самата дупка.
Значи има следи от обувки. И к’во от това? Да не мислиш, че който е копал, се е носил из въздуха с лопата, като Карлсон, който живее на покрива?
Има хора на този свят, които лесно се самозалъгват, но Гробаря не беше от тях. Този неравен, насмешлив, вътрешен глас не можеше да заличи това, което виждаше с очите си. Той бе преследвал и ловил диви животни цял живот и този знак му бе съвсем ясен. А му се искаше да не е така.
Тук, в купчината пръст до гроба имаше не само отпечатък от стъпка, но и друга кръгла следа, голяма колкото супена чиния. Тази падинка беше вляво от стъпката. От двете страни на стъпката и падинката имаше бразди в пръстта. Те явно бяха следи от пръсти, които са се плъзнали, преди да успеят да се вкопчат здраво в пръстта.
След първата стъпка той видя следа от още една. По-нататък, в тревата се виждаше част от трета. Следата се беше образувала върху парче пръст, отлепило се от подметката на обувка. Пръстта е била влажна и затова отпечатъкът се бе запазил, както и при другите три или четири, които бе забелязал първоначално. Ако не беше дошъл толкова дяволски рано сутринта, когато тревата е още влажна, слънцето щеше да е изсушило пръстта и тя щеше да се е разпаднала на малки частички, които нямаше да му направят никакво впечатление.
Да беше дошъл по-късно, да беше отишъл първо до гробището Грейс, както бе възнамерявал, когато тръгна от къщи!
Но не бе станало така и толкоз. Следите от стъпки се губеха на около четири метра от (гроба)
от дупката в земята. Гробаря обаче подозираше, че в росната трева се виждаха още отпечатъците и си помисли, че ще трябва да провери, макар да не му се искаше особено. Засега насочи поглед отново към най-ясните следи в малката купчинка пръст до дупката.
Бразди оставени от пръсти, кръгла следа пред тях и отпечатък от стъпка до кръглата следа. Какво значеше тази група от фигури?
Гробаря едва си зададе въпроса, когато отговорът изникна в съзнанието му като онази тайнствена дума в шоуто на стария Гручо Маркс „Да заложиш живота си“. Видя всичко така ясно, сякаш е бил тук, когато се беше случило. Прииска му се повече да няма нищо общо с тази работа. Всичко това беше прекалено зловещо.
Гледай, значи! Седи си човек в една новоизкопана дупка в земята.
Да, ама как е попаднал там?
Кой е изкопал дупката — той или някой друг? А защо корените изглеждаха разкъсани и извити сякаш някой бе разравял пръстта с голи ръце, а не я бе разрязвал с лопата?
Да остави въпросите. Да ги остави настрана. По-добре беше да не мисли за тях. Ще се ограничи до това, че някакъв човек стои в дупка, която е твърде дълбока, за да може да излезе от нея по друг начин освен със скок. Какво прави той? Поставя длани върху най-близката купчина пръст и се повдига на ръце. В това няма нищо трудно, ако човекът не е дете, а възрастен мъж. Гробаря погледна към ясните и добре очертани стъпки и си помисли: „Ако е било дете, значи има дяволски големи крака. Това е поне четиридесет и четвърти номер.“
Значи, изваждаш ръцете си и се повдигаш. През това време ръцете ти се плъзгат по неслегналата се пръст и затова впиваш пръсти, оставяйки тези къси бразди. Вече си извън дупката. Поставяш едното си коляно на земята и така се образува кръглата следа. Стъпваш до коляното с другия крак, за да уравновесиш тежестта си, ставаш и тръгваш. Просто като фасул.
Значи някой се е изровил от собствения си гроб и е отпрашил, така ли? Може би е огладнял докато си е
