лежал там долу и е решил да се отбие в закусвалнята на Нан, за да изяде един сандвич със сирене и да изпие една бира.
— По дяволите! Това не е гроб, а някаква шибана дупка в земята! — изрече той на глас и подскочи стреснат когато едно врабче изпиюка.
Да, това бе просто една дупка в земята и нищо друго. Нали сам беше казал така. Да, ама защо не се виждаха никакви следи от лопата? Защо имаше стъпки, които се отдалечаваха от дупката, а нямаше следи, които да водят към нея или такива около самата дупка, както се получава, когато човек копае и от време на време сам стъпва в пръстта, която е изкопал?
Зачуди се какво да прави. Един бог знаеше. Помисли си, че формално погледнато бе извършено престъпление, но престъпникът не можеше да бъде обвинен в обир на гроб, тъй като в парцелът, който бе разкопан, изобщо не е било заравяно тяло. Най-лошата дума, която можеше да се употреби в случая бе вандалщина. Ако към това можеше да се добави още нещо, Гробаря не искаше той да е този, който ще го направи.
Най-добре може би щеше да бъде да запълни дупката, да постави обратно буците пръст с трева, които бяха останали непокътнати, да постави още прясна трева където трябваше и да забрави за цялата работа.
„В крайна сметка никой не е бил погребван тук,“ каза си той за трети път.
В съзнанието му проблесна за миг спомена за онзи дъждовен ден. Боже мой, та онзи надгробен камък изглеждаше съвсем като истински! Докато хилавият асистент го разнасяше насам-натам, ясно се виждаше, че е фалшив, но когато го нагласиха с изкуствените цветя отпред, можеше да се закълне, че е истински и че там наистина има някой…
Чувстваше се така, сякаш по ръцете му са полазили мравки.
„Айде стига вече!“ каза си строго и когато врабчето се обади отново, Гробаря се зарадва на не особено приятния, но съвсем истински и съвсем обикновен звук.
— Върви си писукай, майка — рече той и отиде до последния отпечатък от стъпка.
Както и очакваше, по-нататък в тревата се виждаха и други следи. Те бяха на голямо разстояние една от друга. Както ги гледаше, Гробаря си помисли, че човекът надали е бягал, но явно беше, че не си е губил времето. На четиридесет ярда, той забеляза още нещо, което показваше откъде е минал. Там беше преобърната голяма кошница с цветя. Въпреки че не се виждаха следи чак дотам, кошницата явно се бе озовала на пътя на човека. Онзи е можел да я заобиколи, но не го е направил. Просто я беше ритнал и продължил по пътя си.
Според Гробаря Холт, с хора, които вършеха такива работи човек не трябваше да си има вземане- даване, освен ако не му се налагаше.
Онзи е прекосил гробището по диагонал, вървейки към ниската стена, която отделяше гробището от главния път. Явно е бил човек, който е имал работа за вършене.
Макар Гробаря да нямаше богато въображение, точно както и не умееше да се самозалъгва, (а тези неща са свързани), той видя за миг мъжа. Наистина го видя: един едър мъжага с големи крака крачи в тъмнината през тихото убежище на мъртвите. Стъпва уверено и твърдо с големите си крака, рита кошницата с цветята, която му се изпречва на пътя, ей така, в движение. Тоя не беше от страхливите, не, по никой начин не беше от страхливите. Защото ако имаше живи същества в гробището, а някои хора вярваха в това, то те щяха да се страхуват от него. А той си вървеше, крачеше и бог да е на помощ на онзи мъж или жена, който се изпречеше на пътя му.
Птичката пак се обади.
Гробаря подскочи.
— Забрави това, приятелче — промълви той на себе си отново. — Просто запълни шибаната дупка и хич не го мисли!
Той наистина я запълни и възнамеряваше да забрави всичко, но късно същия следобед Дийк Брадфорд го откри в гробището на шосето за Стакпоул и му съобщи новината, че Хомър Гамаш е бил намерен рано сутринта на шосе номер тридесет и пет на една миля от Хоумланд. Цял ден градчето горяло в треска от предположения и слухове.
Тогава, без особено желание, Гробаря Холт отиде да разговаря с шерифа Пангборн. Той не знаеше дали дупката и следите имаха нещо общо с убийството на Хомър Гамаш, но реши, че е най-добре да каже това, което знае и да остави да намерят отговора тези, на които им плащаха за това.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
СМЪРТ В МАЛКИЯ ГРАД
1.
Касъл Рок бе град с лош късмет. Поне така беше през последните години.
В потвърждение на старата пословица, че нещастието никога не идва само, доста злини бяха сполетели Касъл Рок през последните седем или десет години. Нещата, които се случиха, бяха толкова ужасни, че за тях писаха дори големите, национални вестници.
Джордж Банърман бе шериф по онова време. Големия Джордж, както нежно го наричаха, нямаше да може да разследва случая с Хомър Гамаш. Той бе преживял първото нещастие — поредица от изнасилвания и удушвания извършени от един от собствените му подчинени. Две години по-късно той самият умря от ухапванията на едно бясно куче на градския път номер три. Но това не бяха просто ухапвания. Кучето буквално го бе разкъсало на парчета. Тези два случая бяха изключително странни, ала такъв е и животът. Той е странен и тежък, а често придружен от лош късмет.
Новият шериф още не се беше установил в града по време на споменатите събития. Алън Пангборн бе шериф от осем години, но бе решил, че ще се нарича новият шериф поне до две хилядната година, в случай че, както казваше на жена си, му издигаха кандидатурата и го преизбираха на този пост дотогава. До хиляда деветстотин и осемдесета година той бе работил в контрола на автотранспорта в един малък, но разрастващ се град в северната част на щата Ню Йорк, недалеч от Сиракюс.
Сега, докато гледаше премазаното тяло на Хомър Гамаш в канавката до шосе номер тридесет и пет, внезапно му се прииска да не се беше местил. Явно злините не бяха свършили със смъртта на Големия Джордж Банърман.
Я, стига! Ти не би искал да бъдеш никъде другаде на тая земя. Не казвай, че искаш това, защото тогава лошият късмет наистина ще те съпътства навсякъде. Този град е едно чудесно място за Ани и за момчетата, а и за тебе също. Тогава що не престанеш с тези мисли?
Добър съвет. Пангборн бе открил, че умът му винаги даваше много добри съвети на нервната му система, но тя никога не ги следваше. Нервите му се съгласяваха: Да, господине, съвсем вярно е това, което казвате. Обаче пак си оставаха опънати до скъсване.
И все пак трябваше да му се случи нещо подобно, нали? Откакто бе шериф, бе събрал остатъците на около четиридесет трупа от градските шосета, бе разтървал безброй сбивания, бе се сблъскал с може би над сто случая на малтретиране на жени и деца. А колко бяха случаите, за които не беше съобщено в полицията? Но в тоя живот нищо не се губи. Що се отнася до убийствата, той бе имал необичайно лека служба, и то в град, който до неотдавна се славеше със свой собствен масов убиец. По негово време се бяха случили само четири убийства като само един от извършителите — Джо Родуей, избяга след като пръсна черепа на жена си. Тъй като Пангборн донякъде познаваше убитата дама, той изпита почти съжаление, когато получи телекс от полицията в Кингстън, Роуд Айлънд, че са задържали Родуей.
Второто бе непредумишлено убийство при автомобилна катастрофа, а останалите два случая бяха съвсем ясни. Това бяха убийства със средна степен на жестокост, едното извършено с нож, а другото — с юмруци. Последното убийство бе в резултат на побой над съпружеска половинка, който бе отишъл твърде далеч. Отличаваше го само една подробност: съпругата бе пребила до смърт мъртвопияния си съпруг, като с последния фатален удар му го бе върнала тъпкано за двадесетте години тормоз. Когато я задържаха, по тялото й още имаше синини след последния й побой. Пангборн изобщо не се възпротиви, когато съдията я осъди само на шест месеца затвор и още на шест години под гаранция. Съдията Пендър трябваше да й даде някаква присъда, защото щеше да е неразумно да й връчи медала, който тя всъщност заслужаваше.
