беше, скоро щяха да дойдат. До един часа следобед лабораторията на колела към щатската полиция щеше да пристигне с експертите по съдебна медицина и с един специалист, който щеше да размеси гипс и да направи отливки от следите на гумите, стига Норис по една случайност или благодарение на известна съобразителност, да не ги бе заличил с гумите от собствената си кола. Алън неохотно си помисли, че по- вероятно бе първото.
И какво щеше да се окаже в крайна сметка? Ами това, че един пийнал старец бе спрял колата си, за да направи услуга на непознат. (Алън си представи как му е казал: „Скачай вътре, момче. Пътят ми е само на около две мили, но ще те откарам поне малко по-нататък.“) А непознатият му се беше отплатил, като го пребил до смърт и му откраднал пикапа.
Алън смяташе, че мъжът в деловия костюм бе помолил Хомър да спре вероятно под претекст, че му се ходи по малка нужда и когато пикапът спрял, фраснал силно стареца, извлачил го от кабината и…
А-а-а, и тогава именно се случило ужасното. Истински отвратителното.
Алън погледна за последен път към канавката, където Норис Риджуик клечеше до кървавия къс месо, който преди е бил човек и търпеливо гонеше мухите от лицето на Хомър, размахвайки бележника си. Алън почувства, че стомахът му се преобръща отново.
Той си беше просто един старец, кучи сине, с единия крак в гроба и само с една ръка на всичкото отгоре. Един стар човек, чието единствено развлечение бе боулинга. Защо не го удари само веднъж и не го остави да си живее? Беше топла вечер, а дори и да беше хладно, той сигурно щеше да се оправи след това. Бас държа, че ще открием доста спирт в кръвта му. Така или иначе ще разгласим номера на колата. Така че, защо ти е трябвало да вършиш това? Човече, надявам се, че ще ми се отдаде възможност да те попитам.
Но имаше ли някакво значение точната причина? Не и за Хомър Гамаш. Вече не. Вече нищо не бе от значение за Хомър. Защото след като го фраснал веднъж в кабината, стопаджията го измъкнал навън и го довлачил до канавката, вероятно държейки го под мишниците. И без да му казват момчетата от Отдела по углавни престъпления, Алън много добре разбираше следите оставени от краката на Гамаш. Докато го влачил, стопаджията е открил недъга му и след като откъснал протезата от тялото на стареца, го пребил с нея до смърт на дъното на канавката.
ПЕТА ГЛАВА
96529Q
— Чакай малко, бе — рече на глас Уорън Хамилтън, полицейски служител от щата Кънектикът, макар че беше сам в дежурната кола. Бе вечерта на втори юни, около тридесет и пет часа след като бе открито тялото на Хомър Гамаш в един град в щата Мейн, за който Хамилтън не беше и чувал.
Той се намираше на паркинга на ресторанта „Макдоналдс“ на магистралата Уестпорт 195 в южната посока. Докато обикаляше пътищата на границата между щатите, Хамилтън си беше изработил навик да се отбива на паркингите на местата за хапване или на бензиностанциите. Ако се промъкнеше със загасени светлини до най-крайната редица коли в паркинга, можеше да направи някой добър удар. И не просто добър, някой направо страхотен удар. Когато усетеше, че му се е открила такава възможност, той много често си разговаряше сам. Тези монолози обикновено започваха с „Чакай малко, бе“ и след това продължаваха с някой израз като: „Дай на стария Хамилтън да го види тоя“ или „Как ли ще й се стори това на мамчето?“ Полицейският служител много си падаше да пита как ще й се стори това на мамчето, когато усетеше, че е попаднал на сочна следа.
— Я, да я проверим тая работа — промърмори той и тръгна на заден покрай едно „Камаро“ и една „Тойота“, която приличаше на отлежала конска фъшкия на осветлението от дъговите лампи, напомнящо блясъка на кована мед. Опа! Ето ти стар пикап на Дженеръл Мотърс, който на силната светлина изглеждаше оранжев, значи беше или бял, или светлосив.
Хамилтън включи фенера и го насочи към регистрационния номер. Според скромното мнение на полицейския служител Хамилтън, регистрационните номера ставаха все по-добри. Един по един отделните щати поставяха малки рисунки на номерата. Така човек може да ги идентифицира по-лесно през нощта, когато променящата се светлина преобразява истинските цветове в различни измамни нюанси. А най- ужасната светлина, която можеше да попречи да се идентифицират номерата, се излъчваше от тези проклети: мощни, оранжеви лампи. Той не знаеше дали тези лампи спомагаха за осуетяване на изнасилванията и кражбите с оръжие, за което бяха предназначени, но беше сигурен, че бяха затруднявали безброй пъти усърдните ченгета като него, в разчитането на номерата на откраднати превозни средства.
Малките рисунки доста улесняваха нещата. Статуята на Свободата си оставаше Статуята на Свободата и на слънчева светлина и в яркото осветление на шибаните меденооранжеви лампи. А независимо от осветлението Лейди Свобода означаваше Ню Йорк.
По същия начин и това шибано раковидно, което сега осветяваше с фенера, символизираше щата Мейн. Не беше нужно да напрягаш очите си, за да разчетеш надписа „Курортна зона“ или да се опитваш да определиш дали това, което изглежда розово, оранжево или електрик е всъщност бяло. Просто гледаш за шибаното раковидно. Хамилтън знаеше, че то всъщност бе омар, но едно шибано раковидно, независимо как ще го наречеш си остава шибано раковидно. Сто пъти повече би предпочел да яде прясна свинска тор направо от кочината, отколкото да сложи едно от тези раковидни в устата си, но при все това много се радваше, че ги има.
Особено когато се търсеше раковидно върху регистрационен номер, както тази вечер.
— Как ли ще й се стори това на мамчето? — промърмори той и паркира полицейската кола. Взе планшета, който бе прикрепен с магнит към таблото точно над лоста за скорости и отгърна непопълнения формуляр, който всички ченгета поставят най-отгоре, за да прикрият „горещия списък“ (Не е нужно народът да наднича в списъка на номерата на колите, които особено интересуват полицията, докато ченгето, комуто принадлежи списъка, се е отбило за хамбургер или за да пусне набързо една вода в близката бензиностанция). Хамилтън плъзна палеца си надолу по листа.
Ето го: 96529Q, щата Мейн, родината на шибаните раковидни.
При първото си минаване покрай пикапа, полицейският служител Хамилтън бе установил, че в кабината няма никой. Имаше багажник за пушка, но пушка нямаше. Беше възможно, не вероятно, а възможно, някой да се крие в каросерията на пикапа. Възможно беше дори този някой да е взел пушката от багажника. По- вероятно бе, шофьорът да си е отишъл отдавна или да си купува сандвич, но все пак…
— Има стари ченгета, има и смели ченгета, но няма стари, смели ченгета — тихо каза полицейският служител Хамилтън. Изгаси фенера и подкара бавно покрай редицата коли. Намали още на два пъти, за да освети номерата на други коли, но всъщност дори и не ги погледна.
Беше възможно на връщане от ресторанта или тоалетната, мистър 96529Q да забелязал, че Хамилтън оглежда откраднатия пикап, но ако видеше, че полицейският патрул продължава по-нататък, проверявайки и други коли, можеше и да не духне.
— Сигурното си е сигурно, жалкото си е жалко, на това поне, мили Боже, си ме научил — възкликна полицейският служител Хамилтън. Това беше един от любимите му изрази, почти толкова любим колкото „как ли ще се стори това на мамчето ти?“
Паркира колата на място, откъдето се виждаше пикапа. Обади се в базата, която беше на по-малко от четири мили нагоре по шосето и им каза, че е намерил пикапа, търсен от Мейн по някакво убийство. Поиска подкрепление и му бе отговорено, че то скоро ще пристигне.
Хамилтън не виждаше някой да се приближава към пикапа и реши, че няма да бъде прекалено самонадеяно от негова страна да се приближи предпазливо към колата. Всъщност, когато пристигнеха другите, щяха да го вземат за абсолютен пъзльо, ако го завареха да седи в тъмното през един ред от пикапа.
Слезе от полицейската кола и откопча ремъка на пистолета си без да го вади от кобура. Беше вадил пистолета си само два пъти по време на служба, но не беше стрелял нито веднъж. И сега не искаше да прави нито едното, нито другото. Приближи се към пикапа под такъв ъгъл, че да може да наблюдава и него, по-специално каросерията и алеята към ресторанта. Спря когато видя мъж и жена да се запътват от ресторанта към един „Форд Седан“ в третия ред на паркинга и продължи едва, когато те се качиха в колата
