негов приятел пиеха кафе и си разправяха небивали истории за успехите им в голфа. Хю Притчърд бе най- добрият невролог в щата Ню Джърси. Притчърд нареди да се направят рентгенови снимки. Разчете ги и ги показа на семейство Бомънт, като им обърна особено внимание на едно неясно петно, което бе оградил с жълт флумастер.
— Вижте тук — рече той. — Какво е това?
— Откъде, по дяволите, ще знаем? Нали ти си доктора?
— Точно така — отвърна сухо Притчърд.
— Жената каза, че той почти е сдал багажа.
— Искате да кажете, че е получил припадък. Да, така е. Обаче, ако имате предвид епилептичен припадък, то аз съм абсолютно сигурен, че в неговия случай не е това. Такъв сериозен припадък, какъвто е получил синът ви е признак на grand mal, а Тад изобщо не реагира на теста на Литън. Всъщност, ако Тад страдаше от епилепсия, едва ли щеше да ви е нужен лекар, за да ви го каже. Тогава той щеше да получава гърчове всеки път, когато се появят вълнообразни линии на телевизионния екран.
— Какво му е тогава? — попита плахо Шейла. Притчърд отново се върна към рентгеновите снимки като ги нагласи срещу светлината.
— Значи какво всъщност е това? — почука той с пръст очертаното петно. — Внезапният пристъп на главоболия, както и фактът, че никога преди това не е имал припадъци, ми подсказват, че вашият син има мозъчен тумор, вероятно все още малък и, надявам се, доброкачествен.
Глен Бомънт се втренчи в доктора, а жена му се разхлипа в носната си кърпичка. Тя плачеше без да издаде нито звук. Този безмълвен плач бе резултат на навик създаден през дългогодишния съпружески живот. Юмручните удари на Глен бяха светкавични и причиняваха болка, но не оставяха следи. Така че след дванадесет години тиха скръб, тя едва ли би могла да извика, дори и да искаше.
— Това значи, че ще му режеш мозъка? — попита Глен с присъщата си деликатност и чувство за такт.
— Не бих се изразил точно така, мистър Бомънт, но смятам, че наистина се налага оперативна намеса с цел експлорация. — Наум си каза, че ако наистина има Бог и ако той ни е създал по свой образ и подобие, то защо, по дяволите, има толкова хора като Глен Бомънт, които държат в свои ръце съдбата на много други.
Смръщил чело и с наведена глава, Глен мълча известно време, потънал в размисъл. Накрая вдигна поглед и зададе въпроса, който го измъчваше най-много:
— Кажете ми истината, докторе. Колко ще ми струва?
Операционната сестра го забеляза първа. Пронизителният й писък стресна всички в операционната, където през последните петнадесет минути единствените шумове идваха от бръмченето на обемистите реанимационни уреди, от стърженето на триона и от тихите разпореждания на доктор Притчърд. Сестрата се запрепъва назад, блъсна една количка, на която бяха изрядно подредени цял куп инструменти и я събори. Количката падна на покрития с плочки под с трясък, който бе последван от множество звънтящи звуци.
— Хилари! — извика старшата сестра. В гласът й имаше удивление и ужас. Тя до такава степен забрави къде се намираше, че пристъпи към Хилари, която вече тичаше към вратата с развята зелена престилка.
— Помнете къде се намирате, ако обичате — каза асистентът, доктор Албертсън и ритна в глезена старшата сестра.
— Да, докторе. — Тя веднага се върна до операционната маса без дори да погледне към вратата, която се отвори с трясък и Хилари напусна сцената на действието, надала вой като пожарникарска сирена.
— Веднага сложете инструментите в стерилизатора. — По-бързо — рече Албертсън.
— Да, докторе.
Тя започна да събира инструментите и макар че бе развълнувана и дишаше тежко, успяваше да се владее. Доктор Притчърд сякаш не бе забелязал нищо. Цялото му внимание бе погълнато от отвора в черепа на Тад Бомънт.
— Невероятно — промърмори той. — Просто невероятно. Това наистина е случай, който трябва да бъде описан в учебниците. Ако не го бях видял със собствените си очи… — Шумът от стерилизатора го извади от унеса и той погледна доктор Албертсън.
— Дай аспиратора — разпореди се той и отправи поглед към старшата сестра. — Какво правиш ти, за бога! Решаваш кръстословици в „Сънди Таймс“? Размърдай се и донеси инструментите. — Сестрата се приближи с чиста табла, на която бяха наредени инструментите.
— Дай аспиратора, Лестър. Веднага — каза Притчърд на Албертсън. — А след това ще ти покажа нещо, което не си виждал никъде, дори по провинциалните панаири, където излагат разни грешки на природата. — Албертсън придърпа всмукателната помпа, а сестрата отскочи встрани за да му стори път, като умело задържа таблата с инструментите.
— Приятелю, кажи ми колко точно е кръвното налягане — обърна се Притчърд към анестезиолога. — Ама, съвсем точно. Това е всичко, което искам от теб.
— Сто и пет на шестдесет и осем, докторе. Съвсем стабилно е.
— Е, майка му твърди, че той е следващият Уилям Шекспир, така че трябва да го поддържаме стабилно. Изсмуквай кръвта, Лестър, не си играй!
Албертсън включи всмукателя и започна да почиства кръвта. Зад гърба му мониторите издаваха постоянен, монотонен, дори успокояващ шум. В следващия миг Албертсън едва си пое въздух. Почувства се така сякаш бе получил силен юмручен удар под лъжичката. Над маската, зад очилата с рогови рамки, очите му се разшириха от любопитство.
— Какво е това?
— Мисля, че виждаш какво е — каза Притчърд. — Просто ти трябва минутка за да свикнеш с гледката. Чел съм за това, но никога не съм очаквал да го видя в действителност.
Мозъкът на Тад Бомънт беше с цвят на раковина — светлосив с лек оттенък на розово. На външната обвивка на мозъка имаше едно единствено, изпъкнало, деформирано, сляпо човешко око. Мозъкът на Тад пулсираше леко. Окото пулсираше в такт с него. Изглеждаше сякаш се опитва да им намигне. Именно това бе накарало сестрата да побегне от операционната.
— Господи, какво е това? — попита Албертсън отново.
— Нищо не е — отвърна му Притчърд. — Навремето може да е било част от живо, дишащо същество. Но сега не е нищо друго освен един проблем, с който ние можем да се справим.
— Разрешете да погледна, доктор Притчърд — помоли доктор Лоринг, анестезиологът.
— Нормално ли е кръвното?
— Да.
— Ела тогава. Това е нещо, което ще има да разказваш на внуците си. Ела да видиш, само че по- бързо.
Докато Лоринг разглеждаше, Притчърд се обърна към Албертсън.
— Подай триона. Искам да го отворим още малко. След това ще сондираме. Не знам дали ще успеем да изчистим всичко, но поне ще се опитаме.
Лес Албертсън, който сега изпълняваше ролята на операционна сестра, подаде стерилизираната сонда в стегнатата в каучукова ръкавица ръка на доктор Притчърд. Тананикайки си мелодията от филма „Бонанза“, Притчърд работеше бързо като само от време на време поглеждаше в изпъкналото огледало прикачено накрая на сондата. Работеше само по усет. По-късно Албертсън разказваше, че никога през живота му не му се е случвало да присъства на толкова вълнуваща операция, извършена от лекар, който бе работил сякаш със затворени очи.
Освен окото намериха част от нос, три нокътя и два зъба. Един от зъбите имаше кухина. Окото продължи да пулсира и да се опитва да им намига до момента, в който доктор Притчърд го проби и изряза с игловидния скалпел. Цялата операция, от сондирането до изрязването, отне само двадесет и седем минути. Петте отрязъка цопнаха в тавичката до обръснатата глава на Тад.
— Мисля, че всичко сме изчистили — каза Притчърд накрая. — Несвойствената тъкан беше свързана със зачатъчни ганглии. Вярвам, че шансът е на наша страна и че сме успели да прекъснем всички нервни възли.
— Но… как е възможно, когато детето е все още живо? Искам да кажа, нали това е част от него
