Тад отметна назад глава и се засмя.
— Точно така, според думите на Клоусън. Мисля, че мога направо да цитирам последната част от писмото: „Знам, че това може да ви се стори една доста дръзка молба на първо четене, но съм сигурен, че като разгледате внимателно работите ми, бързо ще осъзнаете, че едно такова споразумение би било от полза и за двама ни.“
— Ние с Тад бяхме бесни известно време, после се смяхме, после май пак се вбесихме.
— Да — съгласи се Тад. — Не съм сигурен дали се смяхме, но наистина бяхме страшно вбесени.
— Накрая седнахме да поговорим спокойно. Говорихме почти до полунощ. И двамата разбирахме какво представлява писмото на Клоусън и снимките. След като на Тад му помина…
— Още не ми е минал ядът — прекъсна я Тад — макар че той вече е мъртъв.
— Е, след като свършихме с викането и псуването, Тад почти си отдъхна. От доста време му се искаше да зареже Старк, а и вече се бе захванал да работи върху една дълга и сериозна книга. Още я пише. Нарича се „Златното куче“. Аз прочетох първите двеста страници. Чудесни са. Те са много по-добри от последните две работи, които произведе под името на Старк. Така че Тад реши…
— Ние решихме — каза Тад.
— Окей, ние решихме, че всяко зло е за добро, а заради Клоусън просто се налагаше да изпреварим събитията. Тад се страхуваше само, че идеята няма да се хареса особено на Рик Каули, тъй като Джордж Старк печелеше много повече за агенцията отколкото Тад. Но Рик се държа като истинска душичка. Всъщност, каза, че това може да бъде добра реклама, която ще свърши работа и за баклистата на Старк, и за баклистата на Тад…
— За цели две книги, които влизат в този списък — вметна Тад с усмивка.
— … а и за новата книга на Тад, когато излезе от печат.
— Извинете ме, но какво значи „баклиста“? — попита Алън.
— Това са онези залежали книги, които не ги изнасят на онези лъскави сергии пред книжарниците от големите вериги — обясни Тад широко усмихнат.
— Значи вие разгласихте цялата история?
— Да — рече Лиз — Първо чрез Ей Пи тук в Мейн и чрез „Пъблишърс Уикли“, но историята се появи и по националните радиостанции. Книгите на Старк бяха бестселъри все пак и фактът, че такава личност никога не е съществувала беше интересна пикантерия за първите страници. А по-късно се свърза с нас и списание „Пийпъл“.
— Получихме още едно изнудваческо писмо от Фредерик Клоусън, в което се казваше колко сме подли, гадни и неблагодарни. Изглежда смяташе, че нямаме никакво право да го оставяме извън играта, защото той бил свършил цялата работа, а единственото нещо, което Тад бил направил, било да напише няколко книжки. След това Клоусън се изпари.
— А сега явно се е изпарил за вечни времена — каза Тад.
— Не е точно така — рече Алън. — Някой му е помогнал да се изпари, така че има огромна разлика.
Настъпи мълчание. Беше кратко, но много тягостно.
3.
Алън се замисли за няколко минути. Тад и Лиз не прекъснаха мисълта му. Накрая той вдигна поглед и каза:
— Добре, но защо? Защо някой ще извършва убийство след всичко това? Особено след като истината е излязла наяве.
Тад поклати глава.
— Ако е свързано с мен или с книгите, които съм написал под псевдонима Старк, нямам представа нито кой го е извършил, нито защо.
— И то заради един псевдоним? — каза Алън замислено. — Искам да кажа, Тад, без да се обиждаш, обаче това не е секретен документ или някаква военна тайна.
— Не се обиждам — отвърна Тад. — Всъщност съм напълно съгласен.
— Старк имаше много почитатели — каза Лиз. — Някои се разгневиха, че Тад повече няма да пише романите на Старк. „Пийпъл“ са получили няколко писма след публикуването на статията, а Тад получи купища. Една дама стигна дотам, че предложи Алексис Машин да се върне и да свети маслото на Тад.
— Кой е Алексис Машин? — попита Алън и отново извади бележника си.
— Слаба работа, добри ми инспекторе — усмихна се Тад. — Машин е просто герой в два от романите, които Джордж написа. В първия и в последния.
— Значи, една измислица, създадена от друга измислица. Страхотно! — каза Алън и прибра бележника си.
Тад погледна с известно учудване.
— Една измислица създадена от друга измислица. Не е лошо. Никак не е лошо.
— Това, което исках да кажа е, че Клоусън може би е имал приятел, при положение, че крипазоидите изобщо могат да имат приятели, който е бил фанатичен почитател на Старк — каза Лиз. — Може би е знаел, че на Клоусън се дължи излизането на истината наяве и толкова се е ядосал, че няма да има повече романи от Старк, че… — тя въздъхна, погледна бирата за момент, после отново вдигна глава.
— Това май е доста неубедително, нали?
— Страхувам се, че да — отвърна Алън учтиво и погледна Тад. — Сега трябва на колене да се благодариш на бога за алибито си, ако не си го направил вече. Нали разбираш, че това още повече засилва подозренията към теб?
— Да, предполагам, че донякъде е така — съгласи се Тад. — Тадеус Бомънт е написал две книги, които почти никой не е чел. Втората книга, която излезе преди единадесет години дори не получи добри отзиви. Няколко похвални думи, но не спечели пари. Ще бъде чудо, ако отново го публикуват при това състояние на книгопечатането. Старк от своя страна печели пари, с шепи да ги ринеш. Макар и не особено значителни, сумите от тези книги бяха шест пъти повече от това, което печеля от преподаването за една година. Появява се тоя Клоусън с неговото завоалирано изнудване. Аз не се огъвам и единствената възможност, която ми остава е аз сам да дам гласност на историята. Скоро след това Клоусън го убиват. Изглежда като страхотен мотив, обаче не е. Да убиеш един евентуален изнудвач, след като сам си издал тайната е пълна глупост.
— Да, но може да е за отмъщение.
— Предполагам, че да, докато не вникнем по-дълбоко в нещата. Това, което Лиз ти каза е абсолютно вярно. Старк и без това вече беше за бунището. Можеше да излезе още най-много една книга. И една от причините, поради която Рик Каули се държа като душичка, както каза Лиз, бе, че и той го съзнаваше. А и беше прав за рекламата. Статията в „Пийпъл“, колкото и да беше глупава, направи чудеса с продажбите. Рик ми каза, че „Пътуване до Вавилон“ е на път да влезе в списъка на бестселърите, а и продажбите на романите на Старк са се увеличили. Дютън дори планират да издадат отново „Неочаквани танцьори“ и „Пурпурна омара“. Ако погледнете от тази страна, Клоусън направо ми направи услуга.
— Какво ни остава тогава? — попита Алън
— Изобщо не знам — отвърна Тад.
В тишината, която последва, Лиз промълви едва чуто:
— Това е някой ловец на екзотични животни. Точно за тях си мислех тази сутрин. Някой абсолютно смахнат ловец на екзотични животни.
— Ловец на екзотични животни ли? — обърна се Алън към нея.
Лиз му обясни за синдрома да се преследват известни личности като екзотични животни.
— Може да е бил някой откачен почитател — каза тя. — Не е чак толкова невероятно като се има предвид онзи, който застреля Джон Ленън, както и другият, който се опита да убие Роналд Рейгън, за да направи впечатление на Джуди Фостър. Те са навсякъде. Щом Клоусън е успял да разбере за Тад, то някой друг е научил за Клоусън.
— Ако този някой толкова обича книгите ми защо ще иска да ме натопи? — попита Тад.
— Защото не ги обича! — каза Лиз разпалено — Старк е човекът, когото ловецът на екзотични животни харесва. Той вероятно те мрази, точно както е мразил Клоусън. Ти каза, че не съжаляваш, задето Старк е
