работа, истинска лудост, но това ли беше причината да излъже със своето премълчаване? Бе почувствал нужда да мълчи, така както човек, който види кръв на стола си или напипа бучка в слабините си изпитва нужда да мълчи. В такива случаи мълчанието е ирационално… но и страхът е такъв.
А имаше и още нещо. Та той беше писател, човек с въображение. Никога не бе срещал някой, който да има и най-малката представа защо прави каквото и да било. Понякога си мислеше, че създаването на художествени измислици е предпазно средство срещу хаоса, срещу лудостта. Това беше отчаян опит да се наложи някакъв ред от хора, за които редът присъстваше само в съзнанието им… и никога в сърцето.
Вътре в него един глас прошепна за първи път: кой си ти, когато пишеш, Тад? Кой си ти В ТОЗИ МОМЕНТ?
На този глас той не можеше да даде никакъв отговор.
— Е? — попита Лиз. Тонът й беше остър, на ръба на яростта.
Той я погледна изненадано, защото бе прекъснала мисълта му.
— Моля?
— Намери ли подходящия начин? Каквото и да значи това.
— Слушай, Лиз — каза той. — Не разбирам защо си толкова бясна!
— Защото ме е страх! — извика тя ядно, но той забеляза сълзи в очите й. — Защото ти скри нещо от шерифа и още се чудя дали няма да го скриеш и от мене! Ако не бях видяла този израз на лицето ти…
— Така ли? — Той усети, че сам започва да се ядосва.
— И какъв беше този израз? Ти как мислиш?
— Изглеждаше виновен — отвърна му троснато тя. — Изглеждаше така и когато разправяше на хората, че си престанал да пиеш, а всъщност продължаваше. Когато… — Тя замлъкна. Не знаеше какво видя изписано на лицето му, не искаше и да знае, но то заличи яда й и на негово място се появи тъга. — Извинявай. Това не беше честно.
— Защо не? — каза той вяло. — Вярно е. Така беше поне известно време.
Той се върна в банята, за да изжабурка остатъка от пастата за зъби. Водата за изплакване беше без алкохол, като сиропа за кашлица и като ванилията в кухненския долап. Не беше сложил капка в устата си след написването на последния роман на Старк.
Ръката й докосна рамото му.
— Тад… и двамата сме ядосани. А това ни наранява и няма да ни помогне да решим проблема, независимо какъв е той. Ти каза, че може да има някой луд, който се мисли за Джордж Старк. Той е убил двама души, които познаваме. Единият от тях беше отчасти виновен за разкриване на истината за псевдонима. Сигурно ти е минавало през ум, че ти може да си на едно от първите места в списъка на тези, които този човек счита за свои врагове. И въпреки това, ти скри нещо. Какъв беше онзи израз?
— „Врабчетата отново летят“ — каза Тад. Той погледна в огледалото на банята лицето си, осветено от силната, бяла флуоресцентна светлина. Същото лице. Може би с малко сенки под очите, но все пак си е същото лице. Беше доволен. Е, не беше като физиономията на някоя филмова звезда, но поне си беше негова.
— Да. Това ти е познато. Какво значи то?
Той угаси лампата в банята и я прегърна през раменете. Отидоха в спалнята и легнаха на леглото.
— Когато бях единадесетгодишен претърпях операция — каза той. — Операцията беше за отстраняване на малък тумор от предната част на мозъка ми, поне мисля, че беше предната част. Ти знаеше за това, нали?
— Да — Тя го гледаше с недоумение.
— Казах ти, че имах ужасни главоболия преди да ми сложат диагнозата, нали?
— Да.
Той започна разсеяно да гали бедрото й. Тя имаше прекрасни дълги крака, а и нощницата й беше наистина къса.
— А за звуците?
— Какви звуци? — погледна го тя озадачена.
— Не мислех, че знаеш… но, нали разбираш, не ми изглеждаше важно. Беше толкова отдавна. Хора с мозъчни тумори, често имат главоболия, понякога и припадъци, а понякога и двете. Често тези симптоми се предхождат от други симптоми. Наричат ги „сетивни“. Най-чести сред тях са миризмите — на подострени моливи, на прясно нарязан лук, на гнили плодове. А при мене сетивните симптоми бяха звукови. И бяха свързани с птици.
Той я погледна право в очите. Носовете им почти се докосваха, а един кичур от косата й гъделичкаше челото му.
— Врабчета, за да съм точен.
Той седна, без да я погледне. Не искаше да види шока изписан на лицето й.
— Ела.
— Тад… къде?
— В кабинета. Искам да ти покажа нещо.
2.
Основното нещо в кабинета беше огромното, дъбово бюро. Не беше от модерните сега антики, нито пък от модернистичния дизайн. То беше просто едно изключително голямо и изключително удобно парче дърво. Стоеше като динозавър под три висящи, стъклени глобуса.
Светлината, която те хвърляха беше почти ослепителна. Малко се виждаше от самото бюро. Ръкописи, купища писма, книги и коректури бяха натрупани отгоре му. На бялата стена зад бюрото беше закачен плакат, изобразяващ сградата Флатирон в Ню Йорк. Това беше любимата постройка на Тад в целия свят. Невероятната клиновидна форма на сградата винаги радваше окото му.
До пишещата машина се намираше ръкописът на новата му книга „Златното куче“. Върху пишещата машина бяха листата, написани през деня. Шест страници. Както обикновено… когато пишеше той. Старк обикновено успяваше да напише осем, а понякога и десет.
— С това се занимавах преди да се появи Пангборн — каза той, взе малката купчинка листа от пишещата машина и й ги подаде. — Тогава се появи звукът, звукът от врабчетата. За втори път днес и този път беше по-силен. Виждаш ли какво е написано на страницата, която е най-отгоре?
Тя продължително стоя надвесена над страницата, но Тад виждаше само косата й. Когато вдигна поглед към него, лицето й беше съвсем пребледняло. Устните й бяха стиснати в тясна, сива линия.
— Но то е същото — прошепна тя. — Абсолютно същото. О, Тад, какво значи това? Какво…?
Тя се наклони напред и той пристъпи към нея, уплашен, че ще припадне. Хвана раменете й, но се препъна в хиксообразния крак на стола, така че двамата почти се строполиха върху бюрото.
— Добре ли си?
— Не — каза тя едва чуто. — А ти?
— Не съвсем — рече той. — Съжалявам. Все същият стар, непохватен Бомънт. В ролята на рицаря с блестящите доспехи от мене би излязло чудесен праг за някоя врата.
— Написал си това преди да се появи Пангборн? — Изглежда й беше невъзможно да го проумее. — Преди.
— Точно така.
— Но какво значи това? — Тя го гледаше с тревожна настойчивост, зениците на очите й бяха разширени и тъмни, въпреки ярката светлина.
— Не знам — каза той. — Помислих, че ти можеш да имаш някаква представа.
Тя поклати глава и постави страниците на бюрото му. След това изтри ръката си в късата найлонова нощница, сякаш бе докоснала нещо мръсно. Тад си помисли, че тя едва ли съзнава какво прави и затова не й каза нищо.
— Сега разбираш ли защо премълчах това? — попита я той.
— Да… така мисля.
— Какво би казал той? Нашият шериф реалист от най-малката област в щата Мейн, който искрено вярва в компютърните данни на ПСДИ и на показанията на очевидци? Нашият шериф, който допуска, че е по-
