дрехи. Рик внезапно усети тревога. „Кажи му, че вече си мъртъв“.
(„Господи…“)
Работникът извади малък надпис. Беше жълт с черни букви. От двете страни на надписа бяха нарисувани две тъпо ухилени, кръгли физиономии. Надписът беше „Приятен ден!“
Рик поклати глава уморено. Приятен ден. Разбира се. Той дръпна завесата и се върна при телефона.
7.
Когато най-сетне успя да убеди Фрида, че не се шегува, тя избухна в силен, но съвсем искрен плач. Всички във фирмата, а и всички клиенти, дори и оня проклет ташкар Олингер, който пишеше скапани научнофантастични романи и който явно се бе посветил на това да съблече всички налични сутиени в западния свят, харесваха Мириам. Рик, естествено, плака заедно с нея, докато най-накрая успя да се отърве от нея. „Поне дръпнах завесите“ помисли си той.
Петнадесет минути по-късно, докато правеше кафе, обаждането на откачения отново изникна в съзнанието му. Имаше две ченгета пред вратата му и той нищичко не им беше казал. Какво ставаше с него?
„Е — помисли си — бившата ми жена е мъртва и когато я видях в моргата, изглеждаше, сякаш й се е появила още една уста на пет сантиметра под брадата й. Може би в това се крие причината.“
„Питай Тад Бомънт кой съм. Той знае всичко.“ Той имаше намерение да се обади на Тад, разбира се. Но мозъкът му още беше в безтегловност. Нещата бяха придобили нови измерения и за момента поне, той не бе в състояние да ги проумее. Е, ще се обади на Тад. Ще го направи веднага щом каже на полицаите за позвъняването.
Той наистина им каза и те бяха изключително заинтригувани. Единият от тях предаде по радиото информацията на полицейското управление. Когато свърши, каза на Рик, че главният следовател искал Рик да отиде на Полис Плаца номер едно, за да поговорят за обаждането по телефона. А докато го няма, щеше да дойде човек да инсталира касетофон и подслушвателна уредба към телефона му. В случай, че има още обаждания.
— Сигурно ще има — каза другото ченге. — Тези психопати са влюбени в собствените си гласове.
— Първо трябва да се обадя на Тад — рече Рик. — Той може също да е в опасност. По всичко така изглежда.
— Мистър Бомънт е вече под закрила на полицията в Мейн, мистър Каули. Хайде да тръгваме.
— Е, аз наистина мисля…
— Може да му се обадите и от полицейското. А сега ще ви трябва ли палто?
И така объркан, без изобщо да е сигурен, че всичко това е истина, Рик се остави да го отведат.
8.
Когато се върнаха след два часа, един от придружителите на Рик се намръщи, когато видя вратата на апартамента, и каза:
— Тук няма никой.
— Е и какво? — попита Рик със съсипан глас. Чувстваше се съсипан и толкова блед, почти прозрачен, като млечнобяло, опушено стъкло. Бяха му задали много въпроси и той се бе постарал да им отговори, колкото се може по-добре, което бе трудна задача, тъй като много от тях нямаха смисъл. — Ако онези от техническия са свършили преди идването ни, трябваше да чакат.
— Може би са вътре — каза Рик.
— Може би само единият е вътре, но другият трябваше да стои тук отвън. Такива са разпоредбите.
Рик извади ключовете си, потърси и след като намери този, който му трябваше, го пъхна в ключалката. Ако тия приятели си имаха някакви проблеми с колегите си и спазването на разпоредбите, това него не го касаеше. Божичко, та тази сутрин му се бяха струпали достатъчно проблеми, с които трябваше да се справя.
— Веднага трябва да се обадя на Тад въздъхна той и се усмихна едва забележимо. — Още не е станало обяд, а вече имам чувството, че този ден никога няма да св…
— Не правете това! — внезапно изкрещя едно от ченгетата и се хвърли към него.
— Какво да не… — започна Рик, превъртайки ключа и вратата експлодира с взрив от светлина, пушек и трясък. Полицаят, чийто инстинкт бе проговорил със секунда закъснение, можеше да бъде разпознат от роднините си. Рик Каули почти се беше изпарил. Другият полицай, който бе останал малко по-назад и който инстинктивно бе прикрил лице с ръцете си при вика на колегата си, получи изгаряния, сътресение и вътрешни наранявания. За щастие и като по чудо, парчета от вратата и от стената префучаха покрай него, но нито едно не го засегна. Той никога вече нямаше да работи за Главното полицейско управление на Ню Йорк, защото оглуша моментално от взривната вълна.
Вътре в апартамента на Рик, двамата техници, които бяха дошли, за да нагласят подслушвателната уредба, лежаха мъртви на килима. На челото на единия от тях бе закачена с карфица следната бележка:
ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
А на челото на другия бе закачена втора бележка:
ИМА ОЩЕ МЕСО ЗА МЕЛЕНЕ. КАЖЕТЕ НА ТАД.
ЧАСТ ВТОРА
СТАРК ПОЕМА ЮЗДИТЕ
— И един мухльо с ловки ръце може да пипне тигъра за топките — каза Машин на Джак Холстед. — Това известно ли ти е?
Джак започна да се смее, но изражението на Машин го накара да млъкне.
— Махни тая тъпа усмивка от лицето си и слушай внимателно — каза Машин. — Обяснявам ти някои неща. Слушаш ли ме внимателно?
— Да, мистър Машин.
— Тогава чуй това и никога не го забравяй. И един мухльо с ловки ръце може да пипне тигъра за топките, но е нужен герой, за да ги хване. Ще ти кажа още нещо, след като съм започнал: само героите и кръшкачите се измъкват невредими, Джак. Никой друг. А аз не съм кръшкач.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТАРК НЕ СЪЩЕСТВУВА
1.
Тад и Лиз седяха вцепенени от шока, като две фигури издялани от синкав лед, докато Алън Пангборн им разказваше какво се е случило рано сутринта в Ню Йорк. Майк Доналдсън накълцан и пребит до смърт в коридора на сградата, в която живеел, Филис Майърс и двамата полицаи застреляни в нейния уестсайдски кондо. Нощният портиер в сградата на Майърс бил ударен с нещо тежко по главата и имал фрактура на черепа. Според докторите шансовете, че душата му няма да се възкачи на небето, били много малки. Портиерът в сградата на Доналдсън бил мъртъв. Във всичките случаи касапската работа била свършена в
