гангстерски стил — убиецът просто се приближавал до жертвата и я нападал.
В разказа си Алън непрекъснато наричаше убиеца Старк.
„Нарича го с точното му име без сам да съзнава това“ помисли си Тад, но после поклати глава, изпитвайки известно раздразнение към себе си. Нали все пак трябваше да го нарече някак, а Старк беше за предпочитане пред „извършителя“ или „мистър Х“. На настоящия етап би било погрешно да смята, че Алън влага нещо повече в това име, освен че го използва за удобство.
— А какво става с Рик? — попита Тад, когато най-сетне проговори, след като Алън приключи с разказа си.
— Мистър Каули е жив и здрав и е под полицейска охрана. — Беше десет и петнадесет сутринта. Имаше още почти два часа до взрива, който щеше да убие Рик и един от неговата охрана.
— Филис Майърс също беше под полицейска охрана — каза Лиз. Уенди спеше в широката детска кошарка, а и Уилям бе почти заспал. Главата му клюмаше към гърдите, очите му се затваряха… и после отново внезапно вдигаше глава. На Алън това му се струваше смешно. Напомняше му часовой, който се опитва да не заспи на пост. Но всяко вдигане на главата му ставаше все по-незабележимо. Поставил затворения бележник в скута си, Алън забеляза нещо необичайно, докато наблюдаваше близнаците. Всеки път, когато Уилям вдигнеше глава, опитвайки се да остане буден, Уенди се размърдваше в съня си.
„Дали родителите им са забелязали това? — зачуди се Алън. — Естествено, че са го забелязали.“
— Така е, Лиз. Той ги изненадал. Полицаите също могат да бъдат изненади като всеки друг, само че от тях се очаква да реагират по-бързо. Няколко хора на етажа, на който живеела Филис Майърс, отворили вратите на апартаментите си, след изстрелите, така че по техните показания и това, което полицията е намерила на местопрестъплението, можем точно да си представим какво се е разиграло там. Старк се престорил на сляп. След като убил Мириам Каули и Майкъл Доналдсън, той не си сменил дрехите, които… моля за извинение, били доста окървавени. Излиза той от асансьора, размахвайки бял бастун изцапан с кръв. Носи черни очила, които вероятно е купил на Таймс Скуеър или от някоя будка. Един господ знае откъде е взел бастуна, но в полицейското управление на Ню Йорк смятат, че с него е пребил двамата портиери.
— Разбира се, че го е откраднал от някой слепец — каза спокойно Тад. — Този тип не е сър Галахад, Алън.
— Явно не е. Вероятно е викал, че са го нападнали или че крадци са влезли в апартамента му. Все едно, той връхлетял толкова бързо върху полицаите, че те нямали време да отреагират. В крайна сметка, те били две момчета от полицейския автопатрул, отклонени от своя участък и поставени пред вратата на жената без специално предупреждение.
— Но нали са знаели, че и Доналдсън е бил убит? — възрази Лиз. — Ако това не е било достатъчно, за да им покаже, че човекът е опасен…
— Да, но те също така са знаели, че охраната на Доналдсън е пристигнала след като той вече е бил мъртъв — каза Тад. — Били са прекалено самоуверени.
— И така да е — съгласи се Алън. — Не мога да знам как е било. Но полицаите, които са с Каули знаят, че престъпникът е дързък, доста умен и готов да убива. Очите им са отворени на четири. Да, Тад, твоят посредник е в безопасност. Може да си сигурен в това.
— Спомена, че имало свидетели — каза Тад.
— О, да. Много свидетели. И при Каули, и при Доналдсън и при Майърс. Дреме му на него на оная работа. — Той погледна Лиз и добави: — Извинявай.
По устните й пробягна усмивка.
— Чувала съм го един-два пъти и преди, Алън.
Алън кимна, усмихна се леко и се обърна пак към Тад.
— А описанието, което ти дадох?
— Напълно съвпада — отвърна Алън. — Той е едър, рус, добре загорял от слънцето. Така че, Тад, кажи ми кой е той. Кажи ми името му. Освен за Хомър Гамаш, имам куп неща, за които да се тревожа. На мене разчита полицейският комисар на Ню Йорк Сити. Шейла Бригам, главната ми диспечерка, смята, че ще се превърна в звезда на масмедиите, но за мен Хомър е все още на първо място. Повече ме е грижа за него, отколкото дори за двамата мъртви полицаи, които се опитаха да охраняват Филис Майърс. Така че — кажи ми името му.
— Казал съм ти го вече — отвърна Тад.
Настъпи дълга пауза, може би около десет секунди.
— Какво е то? — попита тихо Алън.
— Името му е Джордж Старк. — Тад с изненада откри, че гласът му е съвсем спокоен, а с още по-голяма изненада откри, че и се чувства спокоен… но при условие, че силният шок и спокойствието не съвпадат като усещания. Облекчението, че може да произнесе на глас: „Ти знаеш името му и то е Джордж Старк“, не можеше да се изрази с думи.
— Мисля, че не разбирам за какво говориш — рече Алън след още една дълга пауза.
— Разбира се, че разбираш — каза Лиз. Тад я погледна, изненадан от острия й тон, с който показваше, че няма да търпи да й се говорят глупости. — Това, което има предвид съпругът ми е, че псевдонимът му е оживял по някакъв начин. Надгробният камък на снимката… на него вместо посвещение или кратък стих има едно изречение, което Тад каза на радиожурналиста, който пръв разпространи историята. „ЕДИН НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН ТИП“. Спомняш ли си?
— Да, но, Лиз… — Той ги гледаше с такова удивление и безпомощност, сякаш за първи път осъзнаваше, че до този момент бе разговарял с двама души, които си бяха загубили ума.
— Никакво „но“ — каза тя със същия отривист тон. — Ще имаш време за „но“ и „обаче“. Ти, както и всички останали. А засега, просто ме изслушай. Тад не се шегуваше, когато каза, че Джордж Старк не е особено приятен тип. Може би си е мислил, че е шега, но всъщност не е. Аз знаех това, дори и ако той не го е съзнавал. Джордж Старк не беше просто неприятен тип, той беше ужасяващ. С всяка следваща книга той ме плашеше все повече и когато Тад най-сетне реши да го убие, аз се качих горе и плаках от облекчение. — Тя погледна Тад, който се взираше озадачено в нея. Измери го с поглед преди да кимне. — Точно така. Плаках. Наистина плаках. Мистър Клоусън от Вашингтон беше един отвратителен, малък крипазоид, но той ни направи услуга, може би най-голямата услуга в съвместния ни живот с Тад и това е може би единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртъв.
— Лиз, не мисля, че наистина искаш да кажеш…
— Не ми казвай какво АЗ искам да кажа! — каза тя.
Алън премигна. Тонът й бе малко по-висок, но не достатъчно, за да събуди Уенди. Уилям вдигна глава за последен път, преди да се отпусне на едната си страна и да заспи до сестра си. Алън си помисли, че ако не бяха децата, щеше да чуе много по-висок тон, може би дори вик.
— Сега Тад има да ти казва някои неща. Трябва да го изслушаш внимателно, Алън, и да се опиташ да му повярваш. Защото ако не му повярваш, страхувам се, че този човек, или каквото там представлява, ще продължи да убива, докато стигне да края на своя кървав списък. А аз си имам причини да не искам това да стане. Нали разбираш, мисля, че Тад и аз и нашите бебета също фигурираме в този списък.
— Добре. — Тонът му беше благ, но мислите му се въртяха с бясна скорост. Направи съзнателно усилие да избута встрани объркването си, яда, дори удивлението и да обмисли тази налудничава идея. Пред него не стоеше въпросът дали е истина или лъжа, защото беше невъзможно такова нещо да е истина, а по-скоро въпросът защо изобщо им трябваше да му разправят такава история. Бяха ли я измислили, за да скрият някакво въображаемо съучастие в убийствата? Или истинско съучастие? Беше ли дори възможно те самите да вярват в това? Изглеждаше невъзможно двама добре образовани и здравомислещи, поне до този момент, хора да вярват в такова нещо. Но всичко изглеждаше точно така, както и в деня, когато той дойде, за да арестува Тад за убийството на Хомър Гамаш — те просто нямаха това излъчване, което безпогрешно издава хората, които лъжат. Които лъжат съзнателно, сам се поправи Алън.
— Кажи, Тад.
— Добре — рече Тад. Той нервно прочисти гърлото си и стана. Ръката му бръкна в джобчето на ризата и той осъзна с полугорчива насмешка какво правеше всъщност — търсеше цигарите, които не бяха там от години. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и погледна Алън, както би погледнал някой разтревожен, търсещ съвет студент, озовал се на гостоприемен пристан в кабинета му.
