към масичката с телефона, на която сега се намираше и едно устройство подобно на блок от луситова пластмаса с множество лампи от едната страна. Една от лампите трептеше в синхрон със звъненето на телефона.
„Къде са птиците? Би трябвало да чувам птиците.“ Но нямаше никакви птици, а единствено настойчивия звън на телефона.
Клекнал до камината, Уес прибираше инструментите в едно черно куфарче с големи хромирани закопчалки, приличащо на чантите, в които работниците носят обяда си. Дейв се бе опрял на рамката на вратата между хола и трапезарията. Бе помолил Лиз да си вземе един банан от купата на масата и сега го белеше замислено, като от време на време оглеждаше критично какво е свършил, както човекът на изкуството гледа своето творение.
— Що не донесеш уреда за тестване? — обърна се той към Уес. — Ако има смущения в линията по-добре да я оправим сега и да си спестим едно идване.
— Добра идея — рече Уес и издърпа нещо от голямата чанта, което имаше дръжка подобна на пистолет.
Жичкаджиите явно не изпитваха друго, освен слабо вълнение. Агентите Малоун и Пребъл се изправиха, прибраха бележниците и заоправяха острите ръбове на панталоните си, като в общи линии затвърдиха първоначалното впечатление на Тад, че приличат повече на консултанти по данъчните въпроси, отколкото на тайни агенти, които си служат с пистолети. Те се държаха така сякаш телефонът изобщо не звънеше.
Обаче Лиз знаеше. Тя бе престанала да разтрива слепоочието си и гледаше Тад с широко отворени очи, като преследвано животно, което са хванали натясно. Пребъл й благодареше за кафето и датските бисквити, с които ги беше почерпила и изглежда не забеляза, че тя не му отговори, както не забелязваше и звъненето на телефона.
На Тад му идеше да изкрещи: „Какво ви има, бе хора! Та за какво, по дяволите, изобщо сложихте тия устройства?“
Това беше нечестно, разбира се. Да се обади пръв след инсталирането на подслушвателното устройство точно този, когото търсеха, и то едва пет минути, след като приключиха с инсталирането, бе невероятно съвпадение… поне така щяха да му кажат, ако ги беше попитал. Не така се нареждат нещата в прекрасния свят на законност в края на двадесетия век, така биха му казали. Сигурно ти звъни някой писател, Тад, за да обсъдите нови идеи за сюжет или някой, който иска чаша захар назаем от жена ти. Но да е тоя, който се мисли за твоето второ аз? Няма начин, приятел. Твърде скоро и много малко вероятно.
Обаче беше Старк. Тад можеше направо да го подуши. Като погледна жена си разбра, че и тя изпитваше същото.
Сега Уес го гледаше, като без съмнение се чудеше защо Тад не вдига слушалката на току-що оборудвания с подслушватели телефон.
„Не се тревожи — помисли си Тад. — Не се тревожи, той ще почака, защото знае, че сме си вкъщи.“
— Е, ние ще ви освободим от присъствието си, мисис Бо… — подхвана Пребъл, ала Лиз го прекъсна със спокоен, но измъчен глас:
— Моля ви, мисля, че е по-добре да останете.
Тад вдигна слушалката и изкрещя:
— Какво искаш, копеле такова? Мамката ти, какво искаш?
Уес подскочи. Дейв замръзна на място, тъкмо когато се канеше да отхапе от банана си. Двамата федерални агенти моментално се извърнаха. Тад установи, че страшно му се иска Алън Пангборн да беше при него, вместо при доктор Хюм в Ороно. И Алън не вярваше в Старк, поне засега, но той поне се държеше като човек с Бомънтови. Тад си помисли, че вероятно и другите можеха да се държат човешки, но сериозно се опасяваше, че гледаха на него и на Лиз като на хора.
— Това е той, това е той! — каза Лиз на Пребъл.
— О, господи! — възкликна Пребъл. Двамата безстрашни защитници на закона си размениха озадачени погледи. „Какво по дяволите ще правим сега?“
Тад видя и чу тези неща, но остана отделен от тях, отделен дори и от Лиз. Сега съществуваше само той и Старк. Отново заедно за първи път, както казваха конферансиетата в старите водевили.
— Успокой се, Тад — каза Старк. Звучеше весел. — Няма нужда да се пресилваш. — Гласът беше точно такъв, какъвто си го беше представял Тад. До последния нюанс, включително и характерното за южняците заваляне на думите.
Двамата жичкаджии проведоха кратко съвещание, след което Дейв се втурна към сервизната кола и телефона за подслушване, като все още държеше банана в ръка. Уес се спусна по стълбите към мазето, за да провери дали работи магнетофона, който се задействаше от човешки глас.
Безстрашните защитници на закона от ФБР стояха в средата на хола с ококорени очи. Изглеждаха така, сякаш искаха да се сгушат един в друг за утеха, като деца загубени в гората.
— Какво искаш? — повтори Тад с по-спокоен тон.
— Ами, просто да ти кажа, че всичко свърши — каза Старк. — Приключих днес по обяд с последния — онова момиченце дето работеше в Даруин Прес за финансовия директор. Тя снесе информацията на Клоусън. Ченгетата ще я открият. Живее на Второ авеню в търговската част. Част от нея е на земята, останалото оставих на кухненската маса — той се засмя. — Имах страшно много работа тая седмица, Тад. Тичах насам-натам като еднокрак в състезание по надбягване. Обаждам се, за да те успокоя.
— Хич не ме успокояваш — отвърна Тад.
— Е, не бързай толкова, брато, не бързай. Мисля да мръдна малко на юг, да половя риба. Животът в града направо ме съсипва. — Той се засмя и смехът му прозвуча така зловещо весел, че на Тад му настръхна косата.
Старк лъжеше.
Тад беше уверен в това, както знаеше и че Старк бе чакал да инсталират устройството за подслушване, за да се обади. Възможно ли бе да е знаел за това? Отговорът беше „да“. Старк може би се обаждаше някъде от Ню Йорк, но те двамата бяха свързани с невидимата пъпна връв, който свързва близнаците. Та те бяха близнаци, две половини от едно цяло и Тад с ужас откри, че чувства как се отделя от тялото си и се понася по телефонната линия не чак до Ню Йорк, а до средата на пъпната връв, някъде в западната част на Масачузетс, където се среща с чудовището. Двамата се срещаха и сливаха в едно, както се сливаха и всеки път, когато Тад поставяше калъфа върху пишещата машина и взимаше в ръка един от онези проклети моливи Берол Блек Бюти.
— Гаден лъжец! — извика той.
Агентите от ФБР подскочиха, сякаш някой ги изрита в задните части.
— Ама, Тад, това не е хубаво! — рече Старк с обиден глас. — Нима си мислиш, че ще ти направя нещо? Не, за бога! Та аз отмъщавах заради тебе, бе, човек! Знаех, че аз трябва да свърша тази работа. Знам, че си страхотно нерешителен, но не те обвинявам, нали всякакви ги има по тая щура земя. Защо ще си давам зор да отмъщавам заради тебе, ако бях направил така, че и ти да не участваш във веселбата?
Тад разтриваше с пръсти малкия, бял белег на челото си, разтриваше го яко, така че кожата бе започнала да почервенява. Съзнаваше, че прави отчаяни опити да запази самообладание, да не загуби чувство за реалност.
„Той лъже и аз знам защо лъже и той знае, че аз знам, но знае и че това е без значение, защото никой няма да ми повярва. Той знае колко странно им изглежда тая история, знае, че подслушват, знае какво си мислят… но знае и как разсъждават и това го кара да се чувства сигурен. Те смятат, че той е психопат, който само си въобразява, че е Джордж Старк — това е единствената възможност за тях. Другото би означавало да отрекат всичко, което са учили и това, което представляват. Всичките отпечатъци на света не могат да променят това. Само един намек от негова страна, че е осъзнал, че той не е Джордж Старк е достатъчен, за да се успокоят те и той знае това. Няма веднага да вдигнат полицейската охрана… но с негова помощ това може да стане и доста скоро.“
— Знаеш чия беше идеята да те погребем. Моя.
— Не, не! — рече Старк без нотка на съмнение. — Просто те заблудиха, това е то. Появи се оная мърда Клоусън и те заплаши да ти нахлузи примката — така си беше. А после, ти се обади на оная дресирана
