маймуна дето се нарича литературен посредник и той просто ти даде лош съвет. Тад, все едно някой донася голяма фъшкия на масата ти, а ти се обаждаш на някой, на когото му имаш доверие да го питаш кво да правиш, а той ти казва, че нямаш никакъв проблем и да го полееш с малко сос от свинско печено. Страшно си ходят фъшкии със сос от печено в студените вечери. Никога нямаше да направиш това, което направи, ако беше оставен сам на себе си. Това го знам, брато.
— Това е лъжа и ти го знаеш!
Внезапно той осъзна колко съвършено беше измислено всичко и колко добре познаваше Старк хората, с които си имаше работа. „Още малко и ще си признае. Ще си признае уж, че не е Джордж Старк. И те ще му повярват. Ще прослушат лентата, която сега се върти в мазето и ще повярват всичко, което е казал. Алън и всички останали. Защото те не само искат да повярват, те вече са убедени в това, което той казва.“
— Нямам представа за какво говориш — каза Старк спокойно, почти дружелюбно. — Няма да те притеснявам повече, Тад, но нека да ти дам едно съветче преди се разделим. Може да ти послужи. Не започвай да си въобразяваш, че аз съм Джордж Старк. Тази грешка аз вече я направих. Трябваше да избия куп народ, дорде ми дойде акъла в главата.
Втрещен Тад изслуша думите му. И не каза нищо от това, което трябваше да каже, защото не можа да преодолее странното чувство, че е отделен от тялото си и изумлението си от безкрайната безочливост на Старк.
Сети се за напразния разговор с Алън Пангборн и отново се зачуди, какво точно представляваше самият той, когато навремето създаде Джордж Старк. Началото за Тад беше като в романите му. И къде точно беше границата между въображаемото и реалното? Нима бе създал това чудовище, след като бе загубил представата за тази граница или имаше някакъв друг неизвестен фактор, който той не можеше да осъзнае, а само го усещаше в писукането на призрачните птици?
— Всъщност не знам — каза Старк през смях. — Може наистина да съм откачен, както казаха, когато бях в онова място.
„Браво! Много хубаво! Накарай ги сега да проверяват всички лудници на юг дали са имали за клиент висок, рус, широкоплещест мъж. Това ще ангажира поне една част от тях и ще е добре за начало, нали?“
Тад стисна здраво слушалката. Лицето му гореше от болезнена ярост.
— Но изобщо не съжалявам за това, което направих, защото аз наистина страхотно харесвах романите ти, Тад. А когато бях… там… в лудницата… мисля, че само те ме караха да се чувствам нормален. И знаеш ли какво? Сега се чувствам доста по-добре. Знам със сигурност кой съм и това вече е нещо. Мисля, че това, което направих ми подейства като терапия, но едва ли има бъдеще за този вид лечение. Ти как мислиш?
— Стига си лъгал, мамка ти! — изкрещя Тад.
— Можем да обсъдим това — рече Старк. — Ще отнеме доста време, но можем да го обсъдим. Предполагам, че са ти наредили да ме задържиш на телефона, колкото е възможно по-дълго?
„Нищо подобно. Няма нужда и ти добре го знаеш.“
— Предай най-сърдечните ми поздрави на прекрасната си съпруга — рече Старк с нотка на уважение в гласа. — Грижи се за децата си. Гледай по-леко на нещата, Тад, по-леко гледай. Повече няма да те притеснявам. То…
— А птиците? — изстреля въпроса Тад. — Чуваш ли птиците, Джордж?
Настъпи внезапна тишина. Тад усети, че е изненадал Старк … сякаш изведнъж нещо в разговора им бе нарушило сценария старателно подготвен от Старк. Не знаеше какво го наведе на тази мисъл. Може би подсъзнанието му по неведоми пътища разбираше нещата, което не се удаваше на съзнанието му. За миг Тад бе обхванат от чувството на главозамайваща победа, подобно на аматьор, който с едно изненадващо кроше е накарал шампиона Майк Тайсън да загуби равновесие.
— Джордж, ти чуваш ли птиците?
В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника над камината. Лиз и агентите от ФБР гледаха втренчено Тад.
— Нямам представа за какво говориш, брато — каза бавно Старк. — Вероятно ти…
— Да-а-а — рече Тад и се засмя налудничаво. Продължаваше да разтрива малкия, бял белег, с формата на питанка на челото си. — Да, ти наистина нямаш представа за какво говоря, нали? Сега ти ме чуй, Джордж. Аз чувам птиците. Не знам все още какво означава това… но ще разбера. А когато разбера…
Но не можа да довърши. Какво щеше да стане, когато разбереше? Не знаеше.
Гласът от другата страна каза бавно, отчетливо и като наблягаше на всяка дума:
— Тад, каквото и да искаш да кажеш, то вече е без значение. Защото всичко вече свърши.
Чу се изщракване и Старк изчезна. Тад почти усети как някаква сила го изтегля от онова загадъчно място в западен Масачузетс обратно по телефонната жица, не със скоростта на светлината или на звука, а със скоростта на мисълта и го стоварва обратно в собственото му тяло. Без Старк.
„Господи.“
Той изпусна слушалката и тя падна накриво върху телефона. Без дори да я върне на мястото, й, той се извърна. Краката му бяха съвсем вдървени.
Дейв и Уес се втурнаха в стаята от противоположни посоки.
— Работи страхотно! — изкрещя Уес и двамата агенти отново подскочиха. От Малоун се чу един звук „и-и-и“, какъвто по комиксите издават жените, щом забележат мишка. Тад се опита да си представи как биха изглеждали тия двамата, ако насреща им се изправеше банда терористи или обирачи на банка, размахвайки пистолети, но не успя. „Може би просто съм прекалено уморен“ помисли си той.
Двамата жичкаджии затанцуваха тромаво по килима, като се потупваха радостно по гърбовете. После заедно се втурнаха към сервизната кола.
— Той беше — обърна се Тад към Лиз. — Каза, че не е той, но беше той. Той!
Тя се приближи до него и го прегърна силно, а той едва сега осъзна каква огромна нужда има именно от това.
— Знам — прошепна в ухото му тя, а той зарови лице в косата й и затвори очи.
2.
Виковете бяха събудили близнаците и те плачеха, за да ги нахранят. Лиз отиде да ги вземе. Тад понечи да я последва, но се върна и постави обратно слушалката на мястото й. В същата секунда телефонът иззвъня. Беше Алън Пангборн. Той се бе отбил да изпие едно кафе в участъка в Ороно преди да продължи за срещата си с доктор Хюм, когато жичкаджията Дейв му съобщи по радиото новината за обаждането и за предварителните резултати. Алън звучеше много развълнуван.
— Все още не знаем точното място, но знаем, че се е обадил от Ню Йорк, от района с код 212 — каза той. — След пет минути ще установим с абсолютна точност.
— Това беше той — повтори Тад. — Старк беше. Каза, че не е той, но беше Старк. Някой трябва да провери какво става с момичето, което той спомена. Името й май беше Дарла Гейтс.
— Пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас?
— Именно — рече Тад, макар искрено да се съмняваше, че Дарла Гейтс щеше изобщо някога да има повод да се притеснява за носа си. Чувстваше се страхотно изтощен.
— Ще предам името й на Полицейското управление на Ню Йорк. А, ти как си, Тад?
— Добре съм.
— А Лиз?
— Зарежи тоя загрижен тон засега, а? Чу ли какво ти казах. Това беше той. Няма значение какво твърди — той беше.
— Е… що не изчакаме да видим какви ще бъдат резултатите?
Тад усети непозната досега нотка в гласа на Алън. Това не беше предпазливото недоверие, с което се отнесе, когато разбра, че Лиз и Тад говорят за Джордж Старк като за истински човек, а смущение. Щеше да е по-добре за Тад, ако не беше усетил това, но смущението звучеше съвсем ясно в гласа на шерифа. То бе по-особено. Човек изпитва такова смущение заради някой друг, който е прекалено тъп или побъркан и сам не разбира какво прави. Мисълта за това накара Тад да се усмихне горчиво.
