след като охраната в Лъдлоу бе поела всичко в свои ръце. С още по-голямо упорство щяха да го разубеждават, ако идеята му за едно пътуване бе съвсем импулсивна.
Възникваше въпросът и за това, което Фъзи не бе видял — а именно, опашката от една или повече коли, която трябваше да следва, тази на Бомънтови, ако все пак бяха решили да пътуват… което спокойно можеха да направят. Не бяха затворници, в крайна сметка.
Хората с мозъчни тумори често правят много странни неща.
Ако Торонадото принадлежеше на Тад и ако той бе отишъл у Фъзи, за да го вземе, и ако е бил сам, то това водеше до изводи, които Алън намираше за абсолютно неприемливи, тъй като определено харесваше Тад. Изводът бе, че Тад умишлено се бе отървал от охраната си и бе зарязал семейството си.
От щатската полиция все пак щяха да ми се обадят, ако подобно нещо се беше случило. Биха пуснали бюлетин с информацията до всички полицейски участъци, но знаят прекрасно, че именно тук е мястото, където е най-вероятно той да дойде.
Алън набра номера на Бомънт. Още след първото позвъняване вдигнаха слушалката. Обади се напълно непознат за Алън глас. Това, че беше полицай, Алън разбра още от първата дума, само че не знаеше името му.
— Ало, домът на Бомънтови.
Гласът беше предпазлив. Готов да излее порой от въпроси, ако насреща му се окажеше, съответният човек, този, когото търсеха.
„Какво се е случило? — зачуди се Пангборн и веднага след това му мина мисълта — Мъртви са. Убиецът, който и да е той, се е добрал до тях, така бързо, безпрепятствено и ги е очистил със същата жестокост, с която уби и другите преди тях. Охраната, разпитите, подслушвателното устройство… всичко се оказа напразно.“
— Обажда се Алън Пангборн. — В гласа му не прозвуча и намек от въпросите, които го вълнуваха. — Шерифът на Касъл Каунти. Търся Тад Бомънт. С кого разговарям?
Настъпи пауза, след което гласът каза:
— Тук Стийв Харисън, шерифе. От щатската в Мейн. Щях да ви се обадя. Трябваше да го направя поне преди час. Обаче нещата тук се оплетоха страхотно. Може ли да ви попитам защо се обаждате?
Без дори да се замисли, едно забавяне със сигурност щеше да промени отговора му, Алън излъга. Направи го, без да се запита защо. Това щеше да направи по-късно.
— Обаждам се, за да проверя как е Тад — отвърна той. — Мина известно време и исках да разбера как са. Разбирам, че нещо се е случило.
— Нещо толкова ужасно, че едва ли ще повярвате — каза мрачно Харисън. — Двама от моите хора са мъртви. Ние сме сигурни, че Бомънт ги е убил.
Ние сме сигурни, че Бомънт ги е убил.
Странността на това, което правят, е право пропорционална на интелигентността на съответния мъж или жена.
Усещането за deja vu не просто премина през съзнанието му, а обхвана цялото му тяло, както настъпващата армия завзема територии. Тад, всичко се въртеше около Тад. Разбира се. Той беше интелигентен, беше странен човек и по собствените му думи, страдаше от симптоми, които предполагат съществуването на мозъчен тумор.
Вижте какво, момчето изобщо нямаше мозъчен тумор.
Ако резултатите от изследванията са отрицателни, значи няма нищо. Забрави за тумора. Сега трябва да разсъждаваш върху врабците, защото врабчетата отново летят.
— Какво се е случило? — попита Алън.
— Нарязал е Том Чатертън и Джак Едингс направо на парчета — ето какво се е случило! — изкрещя Харисън, а ядът му озадачи Алън. — Взел е семейството си и аз искам да пипна гадното копеле!
— Какво… как успя да се измъкне?
— Нямам време да ви обяснявам сега — отвърна Харисън. — Това е една жалка, тъпа история, шерифе. Караше „Шевролет Събърбан“ боядисан в червено и сиво, бавен като кит, но смятаме, че го е зарязал някъде и е взел друга кола. Има вила при вас. Вие познавате местността и разположението на къщата, нали така?
— Да — рече Алън. Мислите му препускаха. Погледна часовника на стената. Часът беше малко преди три и четиридесет. Времето. Всичко се свеждаше до времето. Осъзна, че не бе попитал Фъзи Мартин в колко часа бе забелязал Торонадото да излиза от обора. Тогава не му се струваше важно. А сега беше. — В колко часа го изгубихте, полицай Харисън?
Стори му се, че Харисън направо побеснява от този въпрос. Ала когато отговори, в гласът му не се усещаше и най-малката нотка на яд или оправдание.
— Около дванадесет и половина. Сигурно му е отнело време, докато вземе друга кола, ако изобщо е постъпил така. След това се е върнал в дома си в Лъдлоу…
— Къде го изгубихте? Колко далеч беше от дома си?
— Шерифе, бих искал да отговоря на всичките ви въпроси, обаче няма време. Въпросът е, че той пътува за вилата си, макар че изглежда невероятно, обаче тоя тип и без това е откачен. Едва ли е пристигнал вече, но сигурно ще пристигне съвсем скоро. Той и цялото му проклето семейство. Ще е много добре, ако вие и двама-трима от вашите хора отидете да го посрещнете. Ако нещо изскочи, обаждате се на Хенри Пейтън в полицейското управление на Оксфорд и ще ви изпратим толкова хора, колкото не сте и сънували. Не се опитвайте да го хващате сам, при никакви обстоятелства! Предполагаме, че е взел жена си за заложница, ако не е мъртва вече, а това важи и за бебетата.
— Да, трябва да е отвел жена си на сила, ако е убил охраната си, нали така? — съгласи се Алън и си помисли: „Ти с готовност би ги направил съучастници, нали? Защото вече си решил веднъж завинаги кой е виновният и няма да промениш мнението си. Е, приятелю, ти дори няма да се позамислиш по въпроса, докато не отмъстиш за приятелите си, още преди да е изсъхнала кръвта им.“
Имаше един куп въпроси, които искаше да му зададе, чиито отговори сигурно щяха да предизвикат още и още въпроси. Но Харисън беше прав в едно — време нямаше.
Алън се поколеба за миг дали да попита Харисън за едно нещо, най-важното нещо: Сигурен ли беше Харисън, че Тад бе имал време да се върне до къщата, да убие охраната, да отвлече семейството си, преди да пристигнат полицаите? Но с този въпрос бъркаше право в раната, която Харисън се опитваше да лекува сега. В подтекста на този въпрос се криеше безспорното обвинение: „Ти си го изгубил от погледа си. Все едно как — ти си го изгубил. Имаше задача за изпълнение, а и ти оплете конците.“
— Мога ли да разчитам на вас, шерифе? — попита Харисън. Сега не звучеше ядосан, а само уморен и изплашен и Алън изпита съчувствие към него.
— Да, веднага ще пратя хора на мястото.
— Добър човек сте. И ще поддържате връзка с полицейското в Оксфорд?
— Да. Хенри Пейтън ми е приятел.
— Бомънт е опасен, шерифе. Изключително опасен. Ако се появи при вас, пазете си кожата.
— Ще се пазя.
— И ме дръжте в течение — Харисън затвори, без да каже дочуване.
4.
Мозъкът му или поне тази част от него, която се занимаваше с установените правила, се пробуди и започна да задава въпроси… да се опитва да ги формулира. Алън реши, че няма време за правила. От абсолютно никакъв характер. Просто щеше да приеме съществуването на всички възможности и да продължи с работата си. Имаше чувството, че нещата бяха узрели и скоро кръгът щеше да се затвори.
Поне се обади на някои от хората си.
Но не смяташе, че е готов да направи това. Норис Риджуик, на когото би се обадил, не беше на работа и беше извън града. Джон Лапойнт все още страдаше от обривите от отровна смрадлика. Сийт Томас патрулираше. Анди Клътърбък беше в участъка, ала Клът беше „новобранец“, а работата, която имаха да вършат беше много сериозна.
Ще започне да я върши сам.
