просто не можеше да е истина. Не можеше. Сигурно имаше по-разумно обяснение.
Опитваше се да си внуши, че е така, докато се отправи с патрулната си кола извън града и към най- страшната задача в живота си.
6.
На около половин миля от фермата на Фъзи Мартин на шосе номер пет имаше отбивка от пътя с място за почивка. Алън спря колата. Действаше по нещо подобно на интуиция или хрумване. Интуицията беше основана на съвсем просто обяснение: с или без черно Торонадо, те не бяха дошли от Лъдлоу на летящо килимче. Бяха дошли с кола. Което пък означаваше, че бяха оставили тази кола някъде. Мъжът, когото преследваше, бе зарязал пикапа на Хомър Гамаш в един паркинг до пътя. И щом беше постъпил веднъж така, вероятно и в този случай бе направил същото.
В отбивката имаше три коли: камион за бира, един нов „Форд ескорт“ и едно прашно „Волво“.
Докато Алън слизаше от колата, един мъж в зелени работни дрехи излезе от мъжката тоалетна и се отправи към камиона. Той беше нисък, тъмнокос и с тесни рамене. Нищо общо с Джордж Старк.
— Полицай — каза той и отдаде чест на Алън. Алън му кимна и се отправи към една от масите за пикник, където три възрастни дами пиеха кафе от термос и си говореха.
— Здравейте, полицай — каза една от тях. — Можем ли да ви помогнем с нещо? — „Или може би сме направили нещо нередно?“ прочете Алън в очите й тревожния въпрос.
— Просто искам да знам дали този „Форд“ и „Волвото“ не са ваши?
— „Фордът“ е мой — каза една от жените. — И трите дойдохме с него. Не знам на кого е „Волвото“. Пак ли онова лепкаво нещо? Пак ли е изтекло? Синът ми трябваше да се погрижи, за това лепкавото, обаче толкова забравя! На четиридесет и три години е, а все трябва да му казвам…
— Всичко е наред, госпожо — отвърна Алън, а усмивката на лицето му казваше „полицаят е ваш приятел“. — Да сте видели кога пристигна „Волвото“?
Те поклатиха отрицателно глави.
— Да сте виждали някой да се мярка наоколо, който може да е от „Волвото“?
— Не — отвърна третата дама. Тя го погледна с искрящи, малки като на гризач очички. — На следа ли сте попаднали, полицай?
— Моля, госпожо?
— Следите някой престъпник, искам да кажа.
— О — каза Алън. За момент изпита чувство на нереалност. Какво точно правеше тук? Какво именно очакваше да намери тук? — Не, госпожо. Просто харесвам колите „Волво“. — Майко, това наистина звучеше интелигентно. Звучеше… страхотно.
— О — каза първата дама. — Ами, никого не сме виждали. Искате ли чаша кафе? Мисля, че е останало тъкмо за една чаша в термоса.
— Не, благодаря — каза Алън. — Желая ви приятен ден.
— И на вас — отвърнаха в тригласен хор дамите. Алън изпита още по-силно чувството за нереалност.
Върна се обратно до „Волвото“. Опита вратата от страната на шофьора. Беше отключена. В колата беше горещо като пещ. Явно беше минало известно време, откак стоеше паркирана там. Той огледа задната седалка и видя малък пакет на пода. Наведе се и го вдигна.
Беше пакет с книжни салфетки. Алън почувства някаква тежест в стомаха.
„Това не значи нищо — промълви гласът на разума и установените правила. — Не е задължително да значи това, което си мислиш. Знам за какво си мислиш: за бебета. Ама, Алън, за бога, книжни салфетки ти дават и в онези павилиони по пътя, в които продават печено пиле.“
И все пак.
Алън напъха книжните кърпички в джоба на ризата си и слезе от колата. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато се наведе отново. Опитваше се да погледне под таблото, но му беше трудно от това положение. Наложи се да приклекне.
Отново усети тежестта в стомаха си. Изстена тихо, сякаш някой го бе ударил силно с юмрук в корема.
Жиците за запалване висяха свободно. Виждаше се медта в средата и жиците бяха леко извити. Алън знаеше, че това се получаваше, когато са били свързани. Някой бе запалил колата по този начин и при това го бе направил доста професионално. След като паркирал колата, шофьорът бе разделил медните жички и така бе спрял двигателя.
И така истина беше… поне отчасти. Въпросът беше докъде се простираше истината. Все повече го обхващаше чувството, че се приближава съвсем близо до ръба на пропаст.
Той се върна до патрулната кола, качи се, запали и взе в ръка микрофона.
„Кое е истина? — прошепнаха гласовете на разума и установените правила. Господи, този глас направо го влудяваше. — Това същество, което се намираше във вилата на Бомънт до езерото? Да, може би то бе истинско. Този, когото наричаха Джордж Старк, изкарал онова черно Торонадо от обора на Фъзи Мартин? Хайде, Алън!“
Той внезапно разбра две неща, почти едновременно. Първото беше, че ако се обадеше на Хенри Пейтън в управлението на щатската полиция в Оксфорд, както му беше казал Харисън, може би никога нямаше да разбере развръзката на тази история. Лейк Лейн, където се намираше къщата на Бомънтови, беше сляпа улица. От щатската полиция щяха да му наредят да не се приближава сам до къщата, нито един полицай да не се приближава сам, след като вярваха, че мъжът, който държеше Лиз и бебетата като заложници, бе заподозрян в поне десетина убийства. Ще му заповядат да блокира улицата и да не прави нищо, докато не изпратят един взвод коли, хеликоптер, а Алън допускаше и няколко изтребителя и бойни самолета.
Второто беше свързано със Старк.
Те изобщо не мислеха за Старк. Те дори не знаеха за Старк.
Ами ако Старк наистина съществуваше?
В такъв случай, си мислеше Алън, да изпратиш отряд полицаи на Лейк Лейн, които не знаят какво имат насреща си, бе все едно да ги пуснеш в месомелачка.
Постави обратно микрофонът. Той ще отиде и ще отиде сам. Може би правеше грешка, сигурно грешеше, но така ще постъпи. Може би ще трябва да продължи да живее, със спомена за този глупав избор. Бог знаеше, че и преди бе постъпвал глупаво. Но нямаше да може да живее с мисълта, че е станал причина за смъртта на една жена и двете й деца, като се е обадил да поиска подкрепление преди да е разбрал какво е истинското положение на нещата.
Алън запали колата и потегли за Лейк Лейн.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НАШЕСТВИЕТО НА ВРАБЦИТЕ
1.
Тад реши да не минава по магистралата (Старк бе наредил на Лиз да мине оттам и така бе спестил половин час). Така че му оставаха две възможности: или да мине през Луистън-Обърн или през Оксфорд. Ел Ей, както местните хора наричаха Оксфорд, бе много по-голям град, но в него се намираше Главното управление на полицията на щата.
Затова той избра Луистън-Обърн.
Тад чакаше на светофара при Обърн и непрекъснато поглеждаше в огледалото да не би да го преследват полицейски коли. В този момент идеята, която му бе хрумнала за първи път, докато разговаряше с Роули в гробището за коли, се появи в съзнанието му с всички детайли. Връхлетя го така внезапно, сякаш нещо тежко го бе ударило по главата.
Аз съм този, който знае. Те са мои. Аз ги повиках.
„Тук си имаме работа с магия — помисли си Тад — и всеки магьосник, който уважава поне малко себе си трябва да има магическа пръчка. Това и децата го знаят. За щастие знам къде може да бъде намерено
