— Ако продължава така, ще ме убие — изрече тя и когато най-сетне се успокои от мигновеното стряскане, предположи, че говори на капката кръв — на тази малка частица от себе си, която бе вече мъртва.
Отговорът дойде веднага и беше неописуемо по-ужасен от възможността, която бе изрекла гласно: „Само че може и да не те убие. Замисляла ли си се за това? Може и да не те убие.“
3
Това не й беше хрумвало досега. Често й минаваше през ум, че някой ден може да я удари прекалено силно или пък на неподходящо място (макар никога до този момент да не го бе изричала гласно, дори и пред себе си), но никога не се бе замисляла, че може да оживее…
Напрежението в мускулите и ставите й се усили. Обикновено просто седеше на столчето, скръстила ръце в скута си, и гледаше над леглото през отворената врата на банята отражението си в огледалото, но тази сутрин залюля стола с кратки, резки движения. Не можеше да не се люлее. Изтръпналите й крайници налагаха това. И без друго, последното нещо, което би искала да прави, бе да гледа отражението си, независимо от това, че носът й не беше много подут.
„Ела, пиленце, искам хубавичко да си поговорим.“
Четиринадесет години все това. Цели сто шейсет и осем месеца, като се започне от първата им брачна нощ, когато я дръпна за косата и я ухапа, понеже тряскала вратата. Помятане. Наранен бял дроб. Онова ужасно нещо, което направи с ракетата за тенис. Старите белези, най-вече на скритите места по тялото й. Норман обожаваше да хапе. Отначало все си казваше, че той го прави от любов. Струваше й се невероятно, че някога е била толкова млада.
„Ела тука — искам хубавичко да си поговорим.“
Изведнъж проумя какво означава това изтръпване, което вече ое обхванало цялото й тяло. Тя изпитваше гняв, ярост, и това откритие я изненада.
„Изчезвай оттук — заповяда онази скрита част от съзнанието й — Веднага изчезвай оттук! Не губи време дори да се срешеш. Направо тръгвай!“
— Но това е абсурдно — рече и се заклати на стола с всичка сила. Капката кръв на чаршафа направо я заслепяваше. Оттук й приличаше на точката под удивителен знак. — Но това е абсурдно, къде ще отида?
„Все едно, някъде, където него го няма — отвърна гласът. — Но трябва да го направиш веднага. Преди да…“
Преди да какво?
Това е лесно. Преди да е успяла отново да заспи.
Част от съзнанието й — привикнала и примирена — в миг проумя, че тя обмисля идеята съвсем сериозно, и вдигна невъобразима олелия. Да напусне дома, в който е живяла четиринадесет години? Да изостави къщата, в която е господарка на всичко? И съпруга, който, въпреки че е малко избухлив и често пуска в действие юмруците си, винаги е бил добре осигурен? Хрумването е абсурдно. Трябва да го забрави, и то веднага.
Вероятно би могла да забрави, и почти сигурно е, че щеше да постъпи точно така, ако не беше тази капка на чаршафа. Тази една-единствена капка тъмночервена кръв.
„Ами тогава не я гледай! — нервно викна онази част от нея, която си въобразяваше, че е практична и разумна. — За Бога, не я гледай, ще те вкара в беля!“
Само че вече не можеше да откъсне поглед от чаршафа. Приковала очи върху петънцето, тя се залюля още по-силно. Краката й, обути в бели кецове, потропваха по пода все по-бързо (бученето в главата й сякаш бъркаше в мозъка й, възбуждайки я още повече), а в ума й се въртеше: „Четиринадесет години. Четиринадесет години го търпя. Помятането. Ракетата за тенис. Три зъба, един от които глътнах. Счупеното ребро. Юмруците. Щипането. И, разбира се, хапането. Колко ме е хапал. Колко… Престани! Безсмислено е да разсъждаваш така, защото никъде няма да ходиш, той просто ще те намери и ще те върне обратно. Той е полицай и издирването на хора е част от работата му, едно от нещата, в които го бива…“
— Четиринадесет години — промърмори тя, но вече не мислеше за изминалите, а за следващите четиринадесет години. Защото другият глас, онзи скритият, бе прав. Може да не я убие. И как ли ще изглеждат след още четиринадесет години подобни разговори? Дали ще може да се навежда? Дали ще й се събира час — или поне петнадесет минути — на ден, в които бъбреците й да не парят като нажежени камъни? Или пък може би ще я удари толкова силно, че да умъртви някоя жизненоважна връзка и тя няма да може повече да мести ръката или крака си, или пък едната страна на лицето й ще увисне отпуснато и безизразно като на горката госпожа Дайъмънд, която работеше в денонощния магазин в подножието на хълма?
Изведнъж скочи толкова рязко, че облегалката на столчето се удари в стената. Застина за миг, дишайки учестено, вперила широко отворени очи в кафеникавовиолетовото петънце, сетне закрачи към дневната.
„Къде отиваш? — писна в ушите й госпожа Практична-Разумна — онази нейна половинка, която, изглежда, изгаряше от желание да бъде тормозела и може би дори убита заради неотменната си привилегия да знае в кой шкаф се намира чаят и на кой рафт в шкафа под мивката се държат бърсалките. — Ама къде си мислиш, че си…“
Тя хлопна вратичката на този глас — не бе и подозирала, че е способна на това. Грабна чантата си от масичката пред дивана и закрачи през дневната към входната врата. Стаята изведнъж й се стори много голяма, а вратата — ужасно далеч.
„Трябва да действам стъпка по стъпка. Ако се опитвам да мисля за бъдещето, ще се побъркам от ужас.“
Но не вярваше това да я затрудни. Първо, онова, което се случваше, вече й приличаше на халюцинация — със сигурност не е възможно просто ей така, заради моментно хрумване, да напусне дома и съпруга си, нали? Това трябва да е сън. Но имаше и друга причина — вече почти й бе станало навик да не мисли за бъдещето, и то още от първата им брачна нощ, когато я ухапа като куче, задето блъснала вратата.
„Е, ама не можеш да тръгнеш просто ей така, дори да успееш да се добереш до ъгъла, преди да те напуснат силите — не се отказваше Практична-Разумна. — Поне се преоблечи. В тези дънки страшно си личи колко си се разширила в ханша напоследък. И си среши косата.“
Поспря, за миг готова да захвърли всичко още преди да е стигнала до входната врата. После разгада какво всъщност се криеше зад този съвет — това бе отчаяна хитрина, която целеше да я задържи в къщата. При това много умела. Да си облече пола и да се посреше не отнема много време, но за жена в нейното положение това би било предостатъчно.
За какво ли? Да легне отново да спи, разбира се. Докато дръпне ципа на полата, вече ще са я обзели сериозни съмнения, а докато нагласи и косата си, вече ще е стигнала до извода, че е изпаднала в кратък пристъп на безумие, в мимолетна амнезия, вероятно нещо свързано с месечния й цикъл.
После ще се върне в спалнята и ще смени чаршафите.
— Не — промърмори. — Няма да го направя. Няма.
Но като хвана топката на вратата, пак се замисли.
„Тя проявява разум! — извика Практична-Разумна, а в гласа й се долавяше смесица от облекчение, ликуване и — нима е възможно това — леко разочарование. — Алелуя, това момиче прояви малко разум! По-добре късно, отколкото никога!“
Облекчението и ликуването в този въображаем глас се превърнаха в тих ужас, когато изтича до перваза на газовата камина, която сложиха преди две години. Онова, което търсеше, вероятно нямаше да е там, защото се появяваше само към края на месеца (да не се изкушава, както казваше той), но нищо не пречи да се провери. Тя знаеше кода — като телефонния им номер, но първата и последната цифра бяха разменени.
„МНОГО ще боли! — пищеше Практична-Разумна. — Ако пипнеш нещо негово, после много ще боли, и ти го знаеш! МНОГО!“
— Тя и без това няма да е там — промърмори, но ето ти на — яркозелената кредитна карта от Мърчант
