Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Стивън КингРита Хейуърт и изкуплението в ШоушенкНадежда за вечна пролет

Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност“.

АС/БС

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

Момчета като мен има във всеки щат, във всеки федерален затвор в Америка, предполагам. Аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Цигари по поръчка — една чанта от онези, натъпканите с марихуана, ако си падаш по тях, бутилка бренди по случай дипломирането на сина или дъщеря ти в гимназията, почти всичко, но с мярка — това е. Само че не винаги е било така.

Пристигнах в Шоушенк едва двайсетгодишен и съм един от малцината в нашето щастливо малко семейство, готови да сърбат това, което са си надробили. Извърших убийство. Застраховах за голяма сума жена си, три години по-голяма от мен, и блокирах спирачките на Шевролета, който получихме от баща й като сватбен подарък. Всичко стана така, както го бях замислил, само дето не бях предвидил спирането й да вземе съседката с нейния невръстен син, когато отивали по Касъл Хил към града. Спирачките не задействаха и колата изхвръкна през храстите в края на общинските терени. Очевидците разправяха, че летяла най- малкото с осемдесет километра в час, преди да катастрофира в основата на паметника на загиналите в Гражданската война и да избухне в пламъци.

Не бях планирал и да ме хванат, но ме спипаха. Изкарах един сезон в онова място. В Мейн няма смъртно наказание, но прокурорът реши, че трябва да бъда осъден за три убийства и да получа три доживотни присъди, които да излежа една след друга. Съдията нарече това, което направих, „ужасно, гнусно престъпление“, и то си беше такова, но всичко е вече минало. Можеш да го видиш в пожълтелите страници на касълрокския вестник „Кол“, където тлъстите заглавия за моята присъда изглеждаха малко смешни и старомодни наред с новините за Хитлер, Мусолини и много други.

Питаш ме превъзпитан ли съм. Дори не зная значението на_тази дума, поне що се отнася до затворите и присъдите. Мисля, че това е политическа дума. Може би тя има някакво друго значение и случаят ще ми помогне да го открия, но това е в бъдещето… нещо, за което хората тук са свикнали да не мислят. Бях млад, с приятна външност, от бедната част на града. Свалих едно хубавичко, нацупено, вироглаво момиче, което живееше в разкошна стара къща на „Карбайн стрийт“. Баща й беше съгласен да се оженим, ако постъпя на работа в оптическата компания, която притежаваше, и ако „тръгна нагоре“. Разбрах, че иска да ми стъпи на шията, да ме държи постоянно в къщата си като някой отблъскващ домашен любимец, който може да хапе и никога няма да бъде откраднат. Баща й ме изпълни с достатъчно омраза и предизвика онова, което сторих. При друга възможност не бих го направил отново, но не съм сигурен, че това е доказателство за моето превъзпитание.

Както и да е, няма да те занимавам със себе си; искам само да ти разкажа за един човек на име Анди Дюфрен. Но преди да заговоря за Анди, трябва да ти разкрия още някои неща за мен. Ще бъда кратък.

Както казах, бях човекът, който може да ти бъде полезен тук, в Шоушенк, през близките четирийсет години, проклети да са. И това не са контрабандни номера като специалните цигари и къркането или пък като онези ястия, които са на върха на менюто. Правил съм хиляди други номера за хора, които прекарват времето си тук, някои от тях съвсем законни, ала трудни за изпълнение в място, където си доведен за наказание. Едно момче го бяха вкарали за изнасилване на малко момиче и за показване на онова нещо пред дузина други. Дадох му три парчета розов мрамор от Върмонт и той направи от тях три прекрасни скулптури — малко дете, момче на около дванайсет години и млад мъж с брада. Нарече ги „Трите възрасти на Исус“ и сега същите скулптури са в приемната на човека, който някога беше губернатор на този щат.

Тук е и един човек, за когото сигурно си спомняш, ако си израсъл на север от Масачузетс — Робърт Алън Коут. През 1951 година той се опита да ограби клона на Първа търговска банка в Микеник Фолс и обирът се превърна в кървава баня: общо шест убити, от които двама членове на бандата, трима заложници и един млад щатски полицай, който подаде главата си в неподходящ момент и получи куршум в окото. Коут имаше нумизматична колекция. Естествено, не го оставиха на спокойствие в пандиза, но с малката помощ на майка му и един посредник, който караше камиона на някаква пералня, успях да му помогна с нещо. Казах му: „Сигурно си луд, Боби, ако искаш да имаш колекция от монети в каменен хотел, пълен с крадци.“ Той ме погледна, усмихна се и рече: „Зная къде да ги крия, не бери грижа.“ И беше прав. Боби Коут почина от мозъчен тумор през 1967 година, но тази колекция от монети никога не беше открита.

Получавах шоколади в деня на свети Валентин; получих три от онези зелени млечни шейкове, които сервират в „Макдоналд“ около деня на Свети Педи в чест на лудия ирландец, наречен О’Малей; аз даже уредих среднощната прожекция на „Дълбокото гърло“ и „Дяволът в мис Джоунс“ за едно празненство на двайсет души, които изпразниха джобовете си да поръчат тези филми… въпреки че накрая получих една седмица в изолатора за тази дребна лудория. Това са рисковете и ги поемаш, ако си момче, което може да бъде полезно.

Получавах пътеводители и книги за чукане, някои нови неща в шегите като ръчни сирени и прах за сърбежи и неведнъж съм виждал осъдени на дълъг срок да получават дамски гащички от своите жени или приятелки… сигурно се сещаш какво правят хората тук с такива нещица през дългите нощи, когато времето надвисва над главата ти като меч. Не въртях тези работи безплатно и за някои услуги цената се вдигаше високо, но не го правех само за печалба — каква ценност са за мен парите? Никога няма да си купя „Кадилак“ или да отскоча със самолет до Ямайка за две седмици през февруари. Правя го по същата причина, поради която добрият месар продава само прясно месо: имам добра репутация и искам да я запазя. Само две неща отказах да уредя: пистолети и силни опиати. Никому не помагам да убие себе си или друг човек. Имам достатъчно убийства на съвестта си, които ще ми държат влага цял живот.

Да, аз съм истински „Нейман-Маркъс“. Така беше, когато Анди Дюфрен дойде при мен през 1949 година и ме попита мога ли тайно да вкарам в затвора специално за него Рита Хейуърт и аз му казах, че няма никакви проблеми. И наистина нямаше.

През 1948 година, когато Анди пристигна в Шоушенк, той беше на трийсет години. Беше нисък, едва ли не дребен човек с пясъчножълта коса и малки, ловки ръце. Носеше очила със златна рамка. Ноктите на ръцете му бяха винаги изрязани и чисти. Смешно е да запомниш с това един мъж, но за мен това беше същността на Анди. Той винаги изглеждаше така, сякаш носеше връзка. Навън беше вицепрезидент в паричния отдел на голяма банка в Портланд. Голям успех за толкова млад човек, особено като си помислиш колко консервативни са повечето банки… и този консерватизъм трябва да се умножи десетократно с влизането в Нова Англия, където хората не доверяват парите си на човек, освен ако е плешив, куц и постоянно придърпва панталоните си, за да оправи бандажа върху хернията си. Анди влезе вътре за