— Аз… — поде Свинарника и извърна очи от Тед, който го душеше с поглед.
— Айде, разказвай, де — обади се ненадейно Силвия Рейгън. — Да не би да те е страх от златокосото момче, скъпи?
Свинарника я надари с една измъчена усмивка и после изплю на един дъх:
— Мисис Джонс е алкохоличка. От време на време я прибират да поизсъхне малко. Тед трябва да помага вкъщи.
Всички мълчаха.
— Ще те убия, Свинарник — каза Тед, ставайки. Лицето му беше мъртвешки бледо.
— Е, това пък сега не е никак хубаво — рекох аз. — Ти самият го каза по-рано. Сядай долу.
Тед се обърна към мен и за миг си помислих, че няма да издържи и ще се хвърли. Ако го беше посмял, сигурно щях да го застрелям. Трябва да го е прочел на лицето ми защото се подчини и седна.
— Така — взех думата аз. — Скелета изскочи от гардероба, а? Та къде значи я прибират да поизсъхне, Тед?
— Затваряй си устата — каза той дрезгаво. Косата му бе паднала напред. Стори ми се мазна. Учудих се, как досега не съм го забелязал.
— А, вече си е тука — обади се отново Свинарника и погледна към Тед с извинителна усмивка.
— Ти каза, че ще го убиеш — продължих замислено.
— Ще го убия — прошепна Тед. Очите му бяха зачервени и подпухнали.
— Значи и ти после ще хвърлиш вината на родителите си — усмихнах се аз. — Това не ти ли носи облекчение?
Тед седеше неподвижно, вкопчил пръсти в ръба на чина. Очевидно събитията приемаха съвършено неочакван обрат за него. Хармън Джексън се усмихваше неприятно. Може би таеше някаква стара злоба към Тед.
— Баща ти ли я докара до там? — запитах меко. — Как стана това? Прибираше се късно? Прегоряла вечеря и прочие? Подпийваше си от кухненското шери? Хай-хо.
— Ще те убия — изстена той.
Направо го дразнех — пред целия клас — и никой не ми каза да престана. Беше невероятно. Всички бяха вперили очи в него, сякаш очакваха на чина да заподскача някой розов слон.
— Трудничко трябва да е било съвместното съществуване с такава важна банкова клечка — рекох аз. — Опитай се да погледнеш на нещата от друга гледна точка. Отначало сигурно не е съзнавала, че с алкохола шега не бива. Оставила го е да я стисне в прегръдката си, да получи власт над нея. Човек го прави несъзнателно. Ти нямаш вина за това, не е ли така? Хай-хо.
— Млъквай! — изпищя той.
— Всичко е станало пред очите ти, но нещата са излезли изпод контрол, прав ли съм? Доста неприятно, а? Наистина ли я прибират от време на време в изтрезвителното, а Тед? Кажи де. Изповядай се. Правеше ли циркове вкъщи?
— Млъквай! Млъквай!
— Пиянски сцени пред съседите? Змии и гущери по стените? Или пък си мълчеше? Имаше ли халюцинации? Казвай де!
— Да! Да! Беше отвратително! — извика той задавяйки се в пяна. — Гадно ми беше както сега — като те гледам! Убиец! Убиец!
— Пишеш ли й? — попитах тихо.
— Защо да й пиша? — отвърна подивяло Тед. — Защо трябва да й пиша? Не искам да ми хленчи за прошка.
— И ти се отказа от футбола.
— Пияна кучка — процеди през зъби Тед Джонс.
Керол Грейнджър ахна повторно и магията бе разрушена. Очите на Тед изглеждаха леко прояснени. Яростния блясък в тях угасна и изведнъж той осъзна какво е казал.
— Ще те накарам да си платиш за това, Чарли — рече с тих глас Тед.
— Може. Никога не е късно — усмихнах се аз. — Значи майка ти е била една дърта пияна кучка. Трябва да е било наистина отвратително, а Тед.
Тед мълчеше без да откъсва очи от мен.
Играта свърши. Вече можеше да се заемем с нещо друго, поне за известно време. Защото имах чувството, че все още не съм свършил с Тед. или по-точно, че той не е свършил с мен.
Навън тичаха разтревожени хора.
Звънецът иззвъня.
Мълчанието се проточи за доста дълго време. Имаше върху какво да се помисли.
Осемнадесета глава
Първа наруши тишината Силвия Рейгън. Тя изви назад глава и се разсмя — високо, силно, гръмогласно. Няколко души, включително и аз подскочихме. Но не и Тед Джонс. Той си седеше потънал някъде в себе си.
— Знаете ли какво бих искала да направя, когато всичко това свърши?
— Какво? — запита Свинарника. Сандра Крос не сваляше тежкия си поглед от мен. Беше си свила краката, като хубавичките момиченца, които не искат да им надзъртат под полите.
— Бих искала да напиша репортаж за някой криминален вестник. „Шейсет минути ужас с Плейсървилския маниак“. Може и някой от вас да участва, ако иска. Джо МакКенеди, или Фил Франкс… а защо не и ти, Чарли? Какво ще кажеш за това? — Тя се изкикоти и Свинарника въодушевено се присъедини към нея. Мисля, че беше очарован от безстрашието й. Или от очевидната й възбуда. Във всеки случай нейните краката не бяха стиснати.
Още две военни коли се подредиха на пътя. Пожарникарите си прибираха багажа — преди няколко минути бе угаснала пожарната аларма. Внезапно мистър Грейс се откъсна от главната група и се отправи към централния вход. Слабият ветрец развяваше полите на сако му.
— Ще си имаме компания — рече Корки Хералд.
Изправих се, вдигнах ръка към радиоуредбата и превключих отново на ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ. После седнах, усещайки, че ме облива пот. Мистър Дон-Господ-да-ни-е-на-помощ взимаше нещата в свои ръце. А той не беше от леката категория.
Само след няколко секунди се чу познатото пращене и линията бе отворена.
— Чарли? — обади се мистър Грейс. Имаше топъл, звучен, уверен глас.
— Как си бе, мошеник? — запитах аз.
— Благодаря, добре, Чарли. А ти как си?
— Все едно, че съм хванал едикойси едикъдеси — отвърнах жизнерадостно аз.
Някои от момчетата се изкикотиха.
— Чарли, ти знаеш, че преди да се случи това ние бяхме решили, че имаш нужда от помощ. А ето сега, ти извърши един отвратителен антиобществен акт. Така ли е?
— По чии стандарти?
— По стандартите на обществото, Чарли. Първо случая с мистър Карлсон, сега това. Ще ни позволиш ли да ти помогнем, Чарли?
За малко да го попитам дали смята моите съученици за част от това общество, понеже никой от тях не изглеждаше прекалено загрижен за съдбата на мисис Ъндерууд. Но не го сторих. Чувствах, че ще е в противоречие с правилата на играта, която ни предстоеше да изиграем.
— К’во напраих ли? — изкрещях аз. — Амче, нъл вече са разбрааме с миссър Денвър, колко съж’лявам че праснах малкото момиче с буалката. Ръката ми да изсъъне дано. Шъ може ли да са спаси и пак да са забели грешната ми душа? К’во шъ требва да сторя, отче преподобни?
Пат Фицджералд, който в главата бе черен като асо пика направо щеше да се спука от смях.
— Чарли, Чарли — изрече с печален глас мистър Денвър. — Само ти можеш да помогнеш за спасението на душата си в този момент.
Това не ми хареса. Млъкнах и сложих ръка на пистолета, за по-голяма сигурност. Това хич не ми хареса.
