— Кой е построил ковчега?
— Ной.
— Къде беше на основно обучение?
— Форт Бенинг — този път по уверено, вече в познати води, но без да съзира примамката.
— Лизал ли си жена си?
— Не.
— Какво?
— Не.
— Коя е последната книга от Библията.
— „Откровенията“.
— По-точно „Откровението“. В единствено число. Така ли е?
— Да, така е, разбира се.
— Кой я е написал?
— Йоан.
— Как беше презимето на баща ти?
— Джон3.
— Някога да си бил даряван с откровение от баща ти, Дон?
Странен, писклив и налудничав смях беше отговорът на Дон Грейс. При този звук няколко деца премигнаха разтревожено.
— А… не… Чарли… не бих казал, че това се е случвало някога.
— Как беше девическото име на майка ти?
— Гевин.
— Христос споменат ли е сред мъчениците?
— Д-да… — не беше съвсем сигурен — типично за Методист.
— Как е бил измъчван?
— На кръста. Разпънат.
— Какво е запитал Христос своя Бог на кръста?
— „Боже мой, защо ме забрави“?
— Дон?
— Да, Чарли.
— Какво каза току-що?
— Казах: „Боже мой, защо ме забрави?“ — пауза. — О, не, Чарли. Не е честно!
— Ти зададе въпрос.
— Ти ме подмами!
— Току-що уби човек, Дон. Съжалявам.
— Не!
Стрелях в пода. Целият клас, заслушан с напрегнато, почти хипнотично внимание в нашия диалог, подскочи. Няколко души изкрещяха. Свинарника отново загуби съзнание и се стовари шумно на пода. Не зная какво от всичко това се е чуло по радиоуредбата, но не ме интересуваше много.
Мистър Грейс плачеше. Хлипаше като малко дете.
— Задоволително — произнесох във въздуха аз. — Твърде задоволително.
Нещата изглежда се развиваха чудесно.
Оставих го да си поплаче и погледнах навън — при шума от изстрела ченгетата бяха направили опит да се втурнат към училището, но Том Денвър, който очевидно все още се надяваше, че училищният психоаналитик ще е в състояние да овладее нещата, ги задържа. Така че и там всичко беше наред. Ала той едва ли предполагаше, че в момента мистър Грейс е като едно малко, безпомощно, изгубено хлапе. Накарал го бях да шиба собствения си мозък, като в ония чудати експерименти, за които бях чел в „Пентхауз форум“. Свалил бях от лицето му докторската маска и го бях направил обикновен човек. Не исках да се възползвам от това. Да се греши е човешко, ала само боговете прощават. Искрено вярвах в тези думи.
— Мистър Грейс? — рекох най-накрая.
— Излизам навън — каза той. И след това продължи със сърцераздирателна непокорност. — Не можеш да ме спреш!
— Всичко е наред — успокоих го аз. — Играта свърши, мистър Грейс. Този път беше на ужким. Никой не е убит. Стрелях в пода.
Той дишаше развълнувано.След това проговори уморено:
— Как мога да ти повярвам, Чарли?
Защото иначе щеше да настъпи паника.
Но вместо да го кажа, кимнах: — Тед?
— Мистър Грейс, говори Тед Джонс — рече той машинално.
— Д-да, Тед.
— Той стреля в пода — продължи със същия тон Тед. — Няма пострадали. — Той се ухили внезапно и понечи да продължи. Вдигнах пистолета към него и той замлъкна.
— Благодаря ти, Тед. Благодаря ти, момчето ми. — Мистър Грейс отново се разплака. Мина известно време преди да изключи уредбата. Доста по-късно се появи на поляната, облечен в своето туидово сако с кадифени кръпки на лактите, плешивата му, глава блестеше от пот, а страните му бяха влажни от плач. Вървеше бавно, сякаш се беше състарил.
Удивително бе, че е ужасно приятно да го видиш такъв.
Двадесета глава
— Човече мили! — възкликна Ричард Кийни нейде от задните редове и гласът му прозвуча изтощено, като след преживяно напрежение.
Ала в същия миг се обади нечий друг, дивашки радостен глас.
— Страхотно беше! — завъртях се да видя кой говори. Гласът принадлежеше на едно слабичко момиче, на име Грейс Станер. Беше хубавичка, с оная красота дето много я ценят натегачите със сресани назад перчеми и бели чорапки. Направо се лепяха като мухи за нея в коридора. Грейс винаги носеше тесен пуловер и тясна, къса пола. Когато ходеше всичко се полюшваше, или както мъдро бе отбелязал веднъж самия Чък Бери — което си го бива, бива си го и със затворени очи. Доколкото знаех майка й не беше много стока. Говореше се, че е нещо като професионална пеперудка и че прекарвала по-голяма част от времето си в бара на Дени, на „Саут Мейн“. Бара на Дени едва ли би могъл да бъде сбъркан със „Сизър Палас“. Нашето градче, както сигурно се досещате, е претъпкано с претъпкан с дребнави душички, готови да кажат „каквато майката, такава и дъщерята“. Днес Грейс бе облякла розов вълнен пуловер и тъмнозелена пола, тясна и както винаги — къса. Лицето й светеше с някаква причудлива светлина. Почти несъзнателно бе вдигнала ръка със стиснат юмрук. Имаше нещо многозначително, дори трогателно в позата й. Усетих, че гърлото ми се свива.
— Давай, Чарли! Опъни ги всичките!
Всички се извърнаха към нея и я загледаха изненадано, но не и аз. Вече ви казах за топчето от рулетката, нали? Сигурно съм ви казал. Така или иначе — топчето продължаваше да се върти. Лудостта е само въпрос на степен и очевидно аз не бях единствената заблудена душа, жадуваща да изтърколи някоя и друга глава. Имаше и други, които обичаха рали-стоккар, филми на ужасите или кеч-мачовете, дето ги правят в Портленд. В нейния вик сякаш се съдържаше по-нещо от всички тези кървави зрелища, възхищавах й се за смелостта да го стори, ала знаех, че неприкритата искреност се заплаща скъпо. Грейс знаеше какво да иска от живота. Което не пречеше да е слабичка и хубавка.
Ирма Бейтс се надвеси над нея с пребледняло от гняв лице. Внезапно осъзнах, че от нейната гледна точка, случилото се е с размерите на световна катастрофа.
— Затваряй си мръсната уста!
— Майната ти! — отвърна й с усмивка Грейс. След което добави: — Дъртофелница!
Устата на Ирма увисна. Очевидно се мъчеше да намери подходящ отговор, думите стигаха до гърлото й, тя ги отхвърляше, опитваше други, търсеше такива, с които да изравни Грейс с лицето на земята, до смъкне
