Ирма ме погледна неразбиращо, зад джунглата от тоалетна хартия.
— Винаги съм съжалявала — каза тя. — Затова ми беше толкова трудно да го кажа.
— Ще й простиш ли? — запитах Грейс.
— А? — Грейс ме погледна със замаян поглед. — О, да, разбира се. — Тя се върна бавно на чина, седна и намръщено огледа ръцете си.
— Ирма? — вдигнах очи към нея.
— Какво? — тя ме погледна с поглед на уплашено, изгубено кученце.
— Имаш ли нещо да ни кажеш?
— Не знам.
Тя се изправи мъчително. Ръцете й висяха по странен начин, сякаш не знаеше какво да прави с тях.
— Струва ми се, че имаш.
— Ще се почувстваш по-добре, ако споделиш мъката си, Ирма — каза Танис Генън. — С мен поне е така.
— Оставете я на мира, за Бога — обади се отзад Дик Кийни.
— Не искам да бъда оставена на мира — рече внезапно Ирма. — Искам да го кажа. — Тя отхвърли решително назад косата си. — Знам, че не съм хубава. Никой не ме харесва. Никой не ме кани на среща. Всичко, което каза тя е вярно. Ето — думите изхвърчаха от устата й, лицето й се сгърчи сякаш бе погълнала горчиво лекарство.
— Направи нещо за себе си — рече Танис. За миг изглеждаше засрамен от думите си, но после продължи: — Нали знаеш, измий се, обръсни си краката и… а-а… под мишниците също. Опитай се да изглеждаш хубава. И аз не съм кой знае каква красавица, но не ми се е налагало да оставам вкъщи всеки уикенд. Ще се справиш.
— Но аз не знам как!
Някой от момчетата се огледаха смутено, ала момичетата очевидно бяха заинтересувани. На лицата им дори бе изписано съчувствие. За тях това беше като задушевен разговор между две приятелки, останали да спят заедно, самата идея за който обикновено предизвиква смут в душите на момчетата.
— Добре… — започна Танис. После спря и поклати глава. — Ела, седни при мен.
— Търговски тайни, а? — изкикоти се Пат Фицджералд.
— Точно така.
— Ама че търговия — подхвърли Корки Хералд. Избухна смях. Ирма Бейтс изтича в дъното на стаята, където Танис, Ан Ласки и Сюзън Брукс се заеха да я успокояват. Силвия разговаряше тихо с Грейс, докато Свинарника, наведен зад тях, се мъчеше да подслуша разговора. Тед Джонс се мръщеше в пространството. Джордж Яник дълбаеше нещо върху чина и замислено пушеше — приличаше на потънал в работа дърводелец. Останалите зяпаха през прозореца как ченгетата се потят с оживения трафик около училището. Можех ясно да различа навън Дон Грейс, добрият стар Том Денвър и Джери Кесерлинг — ченгето от пътната полиция.
Отново иззвъня звънец, този път доста по-силно и всички подскочиха уплашено, включително и ченгетата навън. Няколко от тях дори посегнаха към пистолетите.
— Звънецът за смяна на стаите — рече Хармън.
Погледнах часовника на стената. Показваше 9:50. В 9:05 все още си седях кротко на чина и гледах катеричката отвън. Сега катеричката си бе отишла, добрият стар Том Денвър също си бе отишъл, мисис Ъндерууд пък си бе отишла съвсем. Помислих малко и реших, че и аз съм си отишъл.
Двадесет и първа глава
Пред училището бяха спрели още три коли на щатската полиция, а тълпата зяпачи от града бе нараснала. Полицията все още успяваше да ги задържи на известно разстояние. Мистър Франкел, съдържател на „Франкел & Бижута и Фотокамери“ се изтърси с новия си Понтиак „Файърбърд“ и размени известно количество гръмки любезности с Джери Кесерлинг. Докато приказваше непрестанно нагласяваше масивните рогови очила на месестия си нос. Джери направи няколко безуспешни опита да се отърве от него, но мистър Франкел не се даваше така лесно. Той беше член на градската управа на Плейсървил и също стара дружка на бащата на Тед Джонс.
— Мама ми купи веднъж пръстен от неговия магазин — рече Сара Пастерн и погледна към Тед с крайчеца на окото. — Първия ден като го сложих, пръстът ми позеленя от него.
— А моята майка каза, че бил циганин — намеси се Танис.
— Ей! — извика Свинарника. — Видях мама!
Погледнахме всички. Наистина, мисис Дейно се бе промъкнала в първата редица и разговаряше оживено с един от полицаите. Част от комбинезона се подаваше под роклята й. Беше от ония жени, които половината от разговора го водят с ръце. Дланите й се вееха в различни посоки като знамена.
Всички я познавахме, пък и доста бяхме чували за нея — тя беше важна клечка в Родителския съвет на училището, а също и в плейсървилския Клуб на майката. Неизменно присъствие на разни благопожертвователни партита, на които се изяждаха с тонове сладкиши, задължителен атрибут на училищните забави, на излети и най-вече, несменяем пост пред вратата на собствената си къща — готова да погълне всяка нова клюка и да се заеме с мигновеното й разпространение.
Свинарника се намести неспокойно на чина, сякаш му се бе доходило до тоалетната.
— Хей, Свин, майка ти те вика — подхвърли от дъното на стаята Джек Голдман.
— Нека си ме вика — промърмори Свинарника.
Свин имаше по-голяма сестра, Лили Дейно, която се учеше в горните класове, когато ние още сричахме. Ужасно приличаше в лице на Свинарника, което естествено автоматически я лишаваше от възможността да бъда избрана за мис Училище. Един чипонос негодник на име Ла Фолет Сейнт Арманд известно време се навърта край нея и после внезапно я заряза. Ла Фолет постъпи във флотата, където, без съмнение, са го научили каква е разликата между пушката и пишката — кое от тях служи за стреляне и кое — да си правиш кефа. През следващите два месеца, мисис Дейно отсъстваше от родителските сбирки, а Лили бе скоропостижно изпроводена при леля си в Боксфорд, Масачусетс. Не след дълго мисис Дейно се завърна и отново стъпи на старите си позиции, по ухилена от всякога. Класическа история от малкото градче, приятели.
— Сигурно ужасно се тревожи за теб — сподели Керол Грейнджър.
— К’во ми пука — рече с безразличие Свинарника. Силвия Рейгън се усмихна. Свинарника се изчерви.
Известно време мълчахме. Хората от града идваха, зяпаха иззад жълтите прегради и после си тръгваха. Зърнах още няколко разтревожени лица на майки и бащи. Не можах да видя родителите на Сандра и големия Джо МакКенеди. Е, всъщност, не очаквах да се покаже. Цирковете никога не са били в стила му.
Най-сетне се появи и репортажна кола на щатската телевизия. Двама души излязоха отвътре, единият започна да монтира камерата, а другия си почеса езика с близкото ченге.
— Някой не носи ли транзистор? — запитах аз.
Трима вдигнаха ръце. На Корки транзистора беше най-голям — „Сони“. Имаше всички обхвати, включително УКВ, къси вълни и канала на телевизията. Корки го включи и го постави на чина. Тъкмо почваха новините в десет:
"Сензацията на деня. Към девет сутринта, един ученик от горните класове на Плейсървилската гимназия на име Чарлз Евиърт Декър…
— Евиърт! — изкикоти се някой.
— Тихо — сряза го Тед.
Пат Фицджералд прехапа език.
„…като последствие на внезапно душевно разстройство и в момента държи съучениците си за заложници в класната стая на училището. Убит е Питър Ванс, трийсет и седем годишен преподавател по история. Съществуват опасения, че има и още една жертва — мисис Джийн Ъндерууд, също на трийсет и седем, учителка по математика. До момента Декър двукратно е влизал в контакт с училищните власти чрез
