хубавите момичета стават най-добрите дресьори на лъвове. Освен това, що се отнася до Бък Торн, винаги съм имал чувството, че си пада малко подляр и доносчик.
— Аз съм девствена — стресна ме от тези мисли с предизвикателния си тон Керол. Тя кръстоса крака, сякаш в символично потвърждение на думите си, после пак ги разтвори. — И не смятам това за чак толкова лошо. Девствеността за мен винаги е означавала чистота.
— Така ли? — подхвърли Грейс Станер.
— Това е нещо, което изисква грижи — продължи Керол. — Грижи, старание, внимателно отношение — тази мисъл изглежда й хареса. Що се отнася до мен, направо ми изкара акъла.
— Искаш да кажеш, че Бък никога…
— О, не, в никакъв случай не бих казала, че не е имал желание да го правим. А предполагам, че още има. Но аз се постарах да изясня някои неща между нас още в началото на играта. Не съм фригидна, пуританка, или нещо друго. Просто… — тя млъкна в търсене на подходящ израз.
— Страх те беше да не забременееш — помогнах й аз.
— Не! — отсече почти с презрение тя. — Знам всичко за това. — Изведнъж, с изненада осъзнах, че тя е почти разгневена. А гневът, както е известно е едно доста трудно овладяемо емоционално състояние при подрастващите. — Не съм си изграждала представата за света от книжките. Четох за предпазните мерки от забременяване в… — тя прехапа устни, сякаш едва сега осъзна какво говори.
— Добре — намесих се аз и почуках с дръжката на пистолета по катедрата. — Въпросът е сериозен, Керол. Много сериозен. Мисля, че едно момиче трябва да знае причината, поради която иска да запази девствеността си, не е ли така?
— Но аз зная защо!
— О — аз й кимнах окуражително. Няколко момичета я погледнаха заинтригувано.
— Защото…
В стаята цареше гробна тишина. Някъде отдалеч се чуваше полицейската свирката на Джери Кесерлинг, който очевидно имаше проблеми с трафика.
— Защото…
Тя се огледа. Момичетата, които я гледаха сведоха срамежливи погледи към чиновете си. В този миг, както казват фермерите от нашия край бих дал къщата и всичко което имам, за да разбера кои от тях също са девствени.
— Не е необходимо да се блещите в мен! Не съм ви молила да ме гледате! Няма да говоря за тома! Не съм длъжна да ви разказвам!
Тя ми хвърли огорчен поглед.
— Хората са зли. Искат да те разкъсат, да те изядат, както каза Свинарника. Жадуват да те дръпнат при тях, на дъното, в мръсотията. Виж какво направиха с теб, Чарли.
Не бях съвсем сигурен, че са ми направили нещо, но предпочетох да мълча.
— Беше миналата година, по Коледа. Разхождахме се по улица „Конгресна“ в Портленд. Бяхме излезли с Дона Тейлър, да си купим по нещо за Коледа. Тъкмо бях купила една кърпа за сестра ми от „Портеус-Мичел“, разглеждахме я и се смеехме. Говорехме си глупости. Момическо хихикане. Беше към четири следобед, тъкмо бе започнало да се здрачава. Валеше сняг. Отвсякъде блестяха разноцветни светлини, витрините бяха обкичени с гирлянди и красиво увити пакети… беше хубаво… на ъгъла се бе изправил един от дядомразовците на Армията на спасението, с огромен звънец в ръка. Той бавно поклащаше звънеца и се усмихваше на всички. Чувствах се чудесно. Наистина чудесно. Нали разбирате, онова неповторимо коледно настроение. Вече си мислех, как ще се прибера у дома и ще изпия един горещ шоколад, с крем отгоре. И в този миг от завоя се приближи една раздрънкана кола, шофьорът смъкна прозореца и изрева: „Здрасти, путко!“
Ан Ласки подскочи. Откровено да ви призная, в устата на Керол Грейнджър думата прозвуча по-скоро смешно, отколкото вулгарно.
— Ей така — продължи горчиво тя. — И в миг всичко беше разрушено. Оцапано. Като зряла ябълка, в която намирате червей. „Здравей, путко…“ Сякаш не съм човек, личност, а само… а-а-х — устните й се разтрепераха, лицето й се разкриви в мъчителна гримаса.
— Ето защо за мен девствеността е чистота. Пет пари не давам за глупостите, които си мислят останалите. Не искам и да чувам за тях. Това е всичко.
Очите на Сандра Крос бяха леко притворени, лицето й имаше замечтано изражение.
— Знаете ли — рече тя. — Чувствам се някак странно. Сякаш…
Исках да скоча и да й викна да не се забърква в този глупашки маскарад, но не можех. Повтарям, не можех. Ако аз самия не спазвах правилата, които наложих, тогава кой би ги спазвал?
— Сякаш това е всичко.
— Или си умна или си путка — в гласа на Керол имаше едва доловим хумор. — Май не са ни оставили голям избор, а?
— Понякога, — рече Сандра — се чувствам страшно празна.
— Аз… — понечи да каже нещо Керол, но погледна учудено Сандра. — И ти ли?
— Да — тя хвърли замислен поглед през изпочупените прозорци. — Обичам да простирам, когато денят е ветровит. Понякога и аз самата се чувствам така. Като пране на вятъра. Мъчиш се да разбереш живота… политиката, училището… миналия семестър бях в ученическия съвет… но всичко това е някак нереално и ужасно скучно. Човек не може все да се бори за правата на разни малцинства, не може така да мине живота ти. И тогава позволих на Тед да го направи с мен.
Погледнах към него. Тед я гледаше с изцъклен поглед. Пред очите ми сякаш падна черна пелена. Гърлото ми се сви болезнено.
— Не беше нищо особено — продължи Сандра. — Не знам какво толкова го превъзнасят. То е… — тя ме погледна с широко отворени очи, но аз не гледах към нея. Гледах Тед. Виждах го съвсем ясно. Толкова ясно, сякаш от него извираше светлина, която грееше в спусналия се мрак като някакъв свръхестествен ореол.
Вдигнах бавно пистолета с две ръце.
За миг се замислих за вътрешните кухини на моето тяло, по които текат различни живителни субстанции, в безкрайния мрак.
Бях решил да го застрелям, но преди това те застреляха мен.
Двадесет и четвърта глава
Сега, разбира се, вече знам какво е станало, но тогава нямах представа.
Бяха повикали чак от Кент Хил най-добрия снайперист в областта, един полицай на име Даниел Малверн. След като всичко приключи, в луистънския „Сън“ публикуваха негова снимка. Дребничък, късо подстриган човек. Приличаше по-скоро на някой счетоводител. На снимката се беше изпъчил, стиснал в ръка огромен „Маузер“ с телескопичен мерник. Преди да дойде на мястото на инцидента, той се отбил в една горичка на няколко мили от училището за да потренира. После разглобил пушката, напъхал я в крачола на панталона и така притичал зад един от полицейските микробуси. Залегнал в сянката под микробуса. Облизал пръст и определил силата на вятъра. Нула. После се прицелил. Сигурно съм изглеждал голям като булдозер, увеличен трийсет пъти от телеобектива. Не е имало дори стъкла на прозорците, които да му блестят в очите — нали ги бях изпочупил, когато стрелях по мегафона. Лесна мишена.
Но Дан Малверн не бързал. Може би дори смятал, че му предстои най-важният изстрел в живота. Не бях някаква си асфалтова паничка — след изстрела червата ми щяха да се разпръснат по черната дъска. С Престъпниците Шега Не Бива. Опасен Убиец Застрелян На Място. И в мига, когато се бях надигнал над трупа на мисис Ъндерууд за да пръсна черепа на Тед Джонс, Дан е видял своя голям шанс. Тялото ми е било извърнато към него. Прицелил се мигновено и куршумът полетял точно натам, където Дан искал и знаел, че ще попадне — през джоба на ризата в машинката на живота, която хората наричат сърце.
А там, търпеливо чакал своя миг излетия от твърда стомана „Титус“, моето вярно катинарче- другарче.
