Двадесет и пета глава
Пистолета остана в ръката ми.
Куршумът ме изхвърли назад и аз се блъснах в черната дъска. Поставката за тебешири се заби болезнено в гърба ми. Обувките ми отхвърчаха настрани. Миг по-късно се строполих на пода. Не знаех какво се е случило. Всичко бе станало ненадейно. Страхотна болка разкъсваше гърдите ми, после цялото ми тяло изтръпна. Не можех да дишам. Пред погледа ми танцеваха тъмни петна.
Ирма Бейтс пищеше диво. Очите й бяха затворени, юмруците стиснати, лицето й бе пребледняло и покрито с ливидни петна. Гласът й се носеше някъде отдалеч, като в просъница, сякаш идваше откъм планините или от дълбок тунел.
Тед Джонс бе напуснал мястото си и се носеше между чиновете като на забавен кадър. Този път се бе насочил към вратата.
— Удариха го, копелето мръсно — разнесе се гласът му, но забавено и някак провлачено, като пусната на бавни обороти плоча. — Удариха го, това побъркано…
— Сядай си на мястото.
Не ме чу. Това не ме изненада. Дори аз не можах да се чуя. Капчица въздух не бе останала в дробовете ми. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато натиснах спусъка. Куршумът се заби в дървената рамка до главата му и той отскочи назад. Когато се извърна към мен, лицето му бе смесица от разноцветни емоции: безкрайно удивление, агонизиращо недоверие и бясна, убийствена омраза.
— Ти не можеш… ти си…
— Сядай си на мястото — този път малко по-добре. Цели шест секунди бяха изминали от мига, в който се бях стоварил на пода. — Престани да крещиш, Ирма.
— Застреляха те, Чарли — рече със спокоен глас Грейс Станер.
Погледнах навън. Ченгетата щурмуваха сградата. Стрелях два пъти и поех мъчително въздух. Имах чувството, че гърдите ми ще експлодират.
— Назад! Ще ги избия всичките!
Франк Филбрик спря и се огледа като подивял. Изглеждаше, сякаш се надява лично Исус да му звънне по телефона и да му обясни какво става. Беше толкова объркан, че като нищо би продължил атаката, затова гръмнах още веднъж, във въздуха. Мислите му най-сетне включиха на високи обороти.
— Назад! — изрева той. — За Бога, всички назад!
Дваж по-бързо побягнаха назад ченгетата.
Тед Джонс крачеше бавно към мен. Очевидно духът му не беше в тази вселена.
— Искаш да ти пръсна топките ли? — запитах го аз.
Той се спря, лицето му — застинала маска на ужас и омраза.
— Ти си мъртъв — просъска Тед. — Лягай долу, проклет да си.
— Седни си на мястото, Тед.
Болката в гърдите ми бе като живо същество. Сякаш ми бяха смазали ребрата със сребърния чук на Максуел. Моите скъпи съученици-заложници ме гледаха ужасени. Не смеех да се огледам от страх, че няма да издържа гледката. Часовникът показваше 10:55.
— ДЕКЪР!
— Сядай, Тед.
Той оголи зъби и внезапно ми заприлича на едно прегазено на нашата улица куче, още като бях съвсем малко дете. Известно време обмисляше какво да стори, после седна. Под мишниците му се очертаваха огромни потни кръгове.
— ДЕКЪР! МИСТЪР ДЕНВЪР СЕ КАЧВА В КАНЦЕЛАРИЯТА!
Това отново бе Филбрик с неговия любим мегафон, но дори през него можех да доловя страхотното вълнение в гласа му Само преди час това би ми доставило неописуемо удоволствие, би ме зарадвало ужасно. Но сега не изпитвах нищо.
— ТОЙ ИСКА ДА ГОВОРИ С ТЕБ!
Том излезе бавно иззад една полицейска кола и се отправи без да бърза през моравата. Изглеждаше сякаш всеки миг очаква да го застрелят. Дори от такова разстояние имаше измъчен и състарен вид. И това вече не ми доставяше удоволствие. Дори и това.
Изправих се полекичка, борейки се с болката и напъхах краката си в обувките. Едва не паднах и се наложи да се подпра на катедрата със свободната си ръка.
— Божичко, Чарли — изстена Силвия.
Заредих пистолета, без да ги изпускам от очи (предполагам, че дори Том не знаеше, че не може да стреля с изваден пълнител). Не бързах, използвах момента за да се огледам внимателно. Гърдите продължаваха да ме болят. Сандра Крос бе като спомен от полузабравен сън.
Пълнителят щракна на място и аз почти небрежно погледнах надолу. Тази сутрин бях облякъл тъмно синя риза (падам си по солидните цветове) и очаквах да я видя цялата обляна в кръв. Но не беше.
Точно в центъра на левия джоб се мъдреше огромна дупка. Множество малко дупчици бяха разпръснати наоколо и всичко приличаше на карта на Слънчевата система и кръжащите около нея планети. Бръкнах внимателно в джоба. И едва в този миг си спомних за моя верен „Титус“, когото бях спасил от позорна забрава в кошчето за боклук. Стиснах го нежно и го извадих. По редовете премина едно възхитено: „А-а-а- а-х!“, сякаш бях срязал някоя разголена хубавица на две, или бях измъкнал стодоларова банкнота от носа на Свинарника. Никой не се сети да попита какво търси катинарът от моето шкафче в левия джоб на ризата. Аз го гледах с умиление. Тед, напротив, го пронизваше с горчив поглед и изведнъж ме доядя на него. Зачудих се, как ли ще му понесе, ако го накарам да изяде добрия стар „Титус“ за обяд.
Куршумът бе попаднал в пластмасовия шифров циферблат, разпръсквайки го на стотици микро- шрапнелчета. Нито едно от тях не бе стигнало до кожата. Куршумът се бе сплескал в твърдата стомана под циферблата. Целият катинар беше изкривен на една страна, сякаш е бил изложен на много висока температура. Халката бе извита като медна тел. На гърба на катинара се бе очертала ясно изразена подутина, но корпусът не беше пробит.
Радиоуредбата внезапно изпращя.
— Чарли?
— Минутка, Том. Заварваш ме неподготвен.
— Чарли, трябва да…
— Затваряй си мръсната уста.
Разкопчах си ризата и я отворих. По редовете отново премина едно: „А-а-а-х!“ На гърдите ми беше изписан вдлъбнатия, оцветен в мораво релеф на „Титус“ и вътре положително можеше да се задържи вода. Извърнах отвратен очи, сякаш току-що бях зърнал стария пияница с провиснала кожа на лицето, дето обикновено се навърта пред „Гоган“. Закопчах бавно копчетата на ризата.
— Том, тези копелета се опитаха да ме застрелят.
— Не са искали…
— Не ми разправяй, че не са искали! — изкрещях аз. В гласа ми имаше налудничава нотка, от която ми призля още повече. — Размърдай си мръсния пъпчив задник и да кажеш на Филбрик, че за малко да стане свидетел на кървава баня в класната стая, ясно ли ти е?
— Чарли… — изхленчи жално той.
— Млъквай, Том. Омръзна ми да ти слушам глупостите. Аз сядам на шофьорското място. Не ти, нито Филбрик, нито училищния инспектор или пък Господ Бог. Разбра ли ме добре?
— Чарли, нека да ти обясня.
— РАЗБРА ЛИ МЕ ДОБРЕ?
— Да, но…
— Добре тогава. Този въпрос го изяснихме. А сега отивай да занесеш посланието, Том. Кажи им, че не искам да виждам нито него, нито когото и да било навън през следващия час. Никой да не влиза в училището и никой да не прави опити да ме застреля. Ще разговарям с Филбрик към обед. Запомни ли каквото ти казах, Том?
— Да, Чарли. Разбира се, Чарли — гласът му звучеше облекчено и някак тъповато. — Искаха само да ти предам, че е станало по погрешка, Чарли. Една от пушките гръмнала случайно и…
