изплакнем очите. Пит ни каза, че през лятото всички или са си в къщи, или по лагери.
На връщане Пит срещна някакъв негов познат.
— Скрег! — извика го той. — Ей, Скрег!
Скрег беше едър здравеняк с протрити дънки и изцапана с боя фанелка. Имаше гъсти, сламеноруси мустаци, изпод които се подаваше неприятна на вид, тънка черна цигара. Миришеше като подпален чорап.
— Как я караш? — запита той.
— Шапка на тояга — отвърна Пит. — Запознай се, брат ми Джо и приятеля му Чарли Декър — представи ни той. — Скрег Симпсън.
— Здрасти, момчета — Скрег ни подаде ръка. — Какво ще правиш довечера, Питър?
— Тримата ще ходим на кино.
— Зарежи тая работа, Пит — завъртя глава Скрег и се ухили. — Послушай ме, приятелче.
— Що, какво предлагаш? — запита го Пит и също се ухили.
— Дана Колет вдига купон във вилата на техните близо до Шудик Пойнт. Обещавам ти най-малко четиресет милиона свободни мацки. Носи си трева.
— Лари Мюлер дали ще има? — попита Пит.
— Доколкото знам, обора му е пълен с лайна. Местни, домашни, задокеански… само филтри няма.
Пит кимна. — Ако не ни мине котка път сме там.
Скрег също кимна и ни махна с ръка: — Там ш’са видим.
Тръгнахме да търсим Джери Мюлер, когото Пит определи като най-големия доставчик на трева в триъгълника Оронто-Олдтаун-Стилуотър. Стараех се да се държа на положение, но вътре в мен всичко вреше и кипеше от нетърпение. Да си призная честно, представях си го че седи гол на някоя олюпена клозетна чиния, с няколко гумени маркуча, стегнати около лакътя и огромна спринцовка забита във вената. Зареял поглед в надигащата се откъм корема му Атлантида.
Джери живееше в малък апартамент, в Олдтаун, досами университета. Олдтаун е малко градче с три забележителности: хартиената фабрика, работилницата за канута и дузина от най-долнопробните кабарета, които някога сте виждали. Освен това наблизо има резерват с истински индианци, които те гледат така, сякаш се чудят дали на задника ти ще има достатъчно коса за едно свястно скалпиране.
Джери съвсем не приличаше на пропадналия наркоман, какъвто си го бях представял, потънал в порок, мръсотия и музиката на Рави Шанкар. Облечен беше в стегнат костюм и ни посрещна с кисела усмивка на лицето. Единственото украшение, което носеше беше яркожълта значка с надпис ГОЛДИЛОКС УМИРАХА ЗА НЕГО. Вместо Рави Шанкар и неговата неповторима ситра той разполагаше с огромна колекция от кънтри. Веднага щом зърнах една от плочите на „Грийнбрайърбойз“ запитах го дали е чувал за „Тар брадърз“ — винаги съм бил малко смахнат на тема кънтри. И като се почна една приказка. Пит и Джо седяха и ни слушаха с досада, докато най-накрая Джери извади някаква дребна цигарена кутия, увита в кафява хартия.
— Искаш ли да опиташ? — запита той Пит.
Пит запали. Миризмата беше остра, почти кисела, ала и доста приятна. Той пое дълбоко, задържа дима и подаде цигарата на Джо, който изкашля по-голямата част от онова, което пое.
Джери отново се обърна към мен.
— Слушал ли си някога „Клинч Мънтейн Бойз“?
Поклатих глава: — Само съм чувал за тях.
— Сега ще ти пусна нещо — рече той. — Страхотно парче.
Той постави някаква плоча със странен надпис на грамофона. Стаята беше потънала в дим.
— Дърпаш ли от отровата? — попита ме бащински Джери.
Поклатих глава.
— Дръпни си от тази, инак няма да почувстваш музиката.
Поех дълбока глътка. Димът имаше сладникав, тежък и малко суховат вкус. Задържах и подадох цигарата на Джери. „Руши се хълма на тъгата“ запяха момчетата от „Клинч Монтайн“.
За половин час ударихме още две от димящите отрови и изслушахме „Руска въртележка“ в изпълнение на незабравимите Флет и Скрюгс. Тъкмо щях да ги попитам кога най-сетне ще ме хване тревата, когато осъзнах че виждам как треперят струните на банджото в главата ми. Блестяха като огрени от слънцето стоманени нишки. Макар и с мъка, но успявах да следя движенията им. Опитах се да кажа за това на Джо, но той ме погледна с ужасно тъп поглед и двамата избухнахме в смях. Пит се беше втренчил в панорамната снимка на Ниагарския водопад, лепната на стената.
Така изкарахме докъм пет слетобед и когато си тръгнахме, в главата ми духаше вятър. Пит купи една унция от тревата на Джери и всички отпрахме към Шудик. Джери ни изпрати чак до вратата, помаха ни с ръка и ми заръча пак да дойда да послушаме записи.
Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми.
До брега имаше доста път. И тримата бяхме яко дрогирани и макар че Пит нямаше проблеми с шофирането, никой от нас не можеше да заговори без да се изкикоти като прелюдия. Спомням си, че в един миг се сетих да попитам Пит какво представлява тая Дана Колет и той само се усмихна похотливо. Това така ме разсмя, че за малко да си изповръщам червата от смях. В главата ми продължаваше да звучи някакво налудничаво подрънкващо банджо.
Пит вече беше ходил веднъж там на купон, така че без особена мъка намерихме мястото. Беше в дъното на един тесен път обозначен с надпис „Частна собственост“. На около половин миля от къщата вече се долавяше басовия тътен на музиката. Горе-долу на същото разстояние зарязахме и колата — имаше толкова много коли спрени в пълен безпордък, че се наложи да продължим пеша.
Пит паркира и всички поехме дружно. По това време ефекта на тревата беше вече започнал да отслабва и отново ме завладя моята обичайна несигурност. Чудех се дали няма да изглеждам прекалено млад и глупав в очите на колежаните. Такива като Джери Мюлер не се срещаха на всеки ъгъл. Реших да се държа плътно до Джо и да не си отварям устата за щяло и нещяло.
Както се оказа не след дълго — било е излишно да се притеснявам. Къщата буквално се пукаше по шевовете от най-малко един милион гости, някои пияни, други дрогирани, трети — и едното и другото. Във въздуха се носеше тежката миризма на марихуана, примесена с миризмата на вино и препечени сандвичи. Всички говореха шумно, стараейки се да надвикат леещата се от говорителите рок-музика. Отнякъде ехтеше смях. Червени и сини светлини блестяха от тавана. Това бяха първите ми впечатления от купона — приличаше на дискотека от ония из Олд Орчърд Бийч.
Някъде от другия край на просторния хол ни помаха Скрег.
— Пит! — извика някой до ухото ми. Подскочих и за малко да си глътна езика.
Беше едно дребничко и хубаво момиче със светли коси и най-късата рокля, която някога съм виждал — оранжева, блестяща и сякаш жива под странната светлина.
— Здрасти, Дана — изрева на свой ред Пит, за да надвика ужасния шум. — Това са брат ми Джо и приятелчето му — Чарли Декър.
Запознахме се. — Нали е страхотно? — попита ме тя. Роклята едва прикриваше ластика на гащичките й.
Съгласих се, че наистина е страхотно.
— Пит, носиш ли нещо? — Пит се ухили и й подаде кутията с трева. Очите й блеснаха. Стоеше съвсем близо до мен, усещах допира на бедрата й. Имах чувството, че я докосвам с ръка. Изведнъж изпитах дива възбуда, като разгонен бик.
— Дай насам — рече тя.
Последвахме я в един относително по-празен ъгъл на стаята, близо до една от масивните тонколони. Иззад някаква лъвица претъпкана с произведения на Хесе, Толкин и „Ридърс дайджест“ тя измъкна дълга гумена тръба. Книгите, предполагам, бяха на родителите й, а не нейни. Опънахме по веднъж през импровизираното наргиле. Вкусът на тревата беше значитело омекотен и димът се задържаше за по-дълго в гърдите. Усетих, че ме хваща яко. Главата ми сякаш беше напомпана с хелий. Различни хора идваха и си отиваха. Не помня с колко от тях се запознах. Това, което най-много ми хареса беше, че щом край нас се завърти някой, Дана мигом скачаше и го мъкнеше да ни запознае с него или нея. И при всеки от тези опити ми се разкриваше възможността да надзърна под фееричната й рокля, почти до мястото, където „къщичката
