си спестовна книжка, която стиска в чантата си. Знам, че не беше честно… но във всичко това имаше истина. Много истина. Бяхме в нейния апартамент. За първи път двамата бяхме сами, съквартирантките й бяха излезли. Отишли бяха на кино. Опитах се да я сваля на леглото, но тя ми сряза бузата с ножа за отваряне на писма. Имаше го подарък, от някакъв неин прияттел от Англия. Дръжката бе като глава на мечка. Сряза ме сякаш се опитвах да я изнасиля. Сякаш съм някакъв бацил и ще я заразя. Ясен ли съм, Рей?
— Да, напълно — рече Гарати. Далеч напред край пътя бе спрял огромен фургон с надпис „НЮСМОБИЛ“ на едната страна. Щом приближиха, от покрива започна да ги снима мъж с масивна на вид, професионална кинокамера. Пиърсън, Ейбръхъм и Дженсен мигом се хванаха за топките и започнаха да вирят носове към камерата. Направиха го с такъв невероятен синхрон, че Гарати ги загледа с увиснало чене.
— Плаках — продължи Макврайс. — Плаках като дете. Паднах на колене, сграбчих я за полата и започнах да я моля да ми прости, а кръвта се стичаше на пода. Сцената беше направо отвратителна, Гарати. Тя се задави и избяга в банята. Там повърна. Чувах я съвсем ясно как се напъва. Когато излезе, ми подаде кърпа да си избърша лицето. Заяви, че не иска повече да ме вижда. Плачеше. Попита ме защо съм постъпил така с нея, защо съм я наранил. Каза ми, че нямам право да постъпвам така с нея. Представи си, Рей, аз седях на колене пред нея с разпрано лице, а тя ме питаше защо съм я наранил!
— М-да.
— Излязох навън без да свалям кърпата от лицето си. После ми сложиха дванадесет шева и с това свърши тайнствената история на белега. Доволен ли си?
— И от тогава не си ли я виждал?
— Не — рече Макврайс. — Нямах никакво желание. Изглеждаше ми ужасно малка, ужасно далечна. В този момент, за мене Прис не е нищо повече от прашинка на хоризонта. Тя наистина не беше в ред, Рей. Имаше нещо… може би от майка й, тя също беше побъркана на тема пари. Ужасно неприятна персона. Е, нищо, казват, че разстоянието стеснява перспективата. Вчера сутринта Прис все още бе нещо важно за мен. Сега е нищо. Тази история, която току що ти разказах, мислех че ще ме боли. Но не ме боля. Освен това, мисля, че тя няма нищо общо с въпроса какво търся тук. Просто в един момент ми се стори подходящо извинение.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо си тук, Гарати?
— Не знам — гласът му беше механичен, като на кукла. Фрики Д’Алесио не можеше да вижда идващата към него топка — нещо не беше наред с очите, нарушена бе дълбочината на възприятието — и топката го удари по челото. После се наложи да го шият. А при друг случай (но кога бе това — всичко му изглеждаше толкова объркано) удари най-добрия си приятел с приклада на пушката. Може би и той носи белег, също като Макврайс. Джими. Двамата с Джими си играеха на доктор.
— Не знаеш — рече Макврайс. — Умираш, а не знаеш защо.
— Няма никакво значение, след като си умрял.
— Да, може би — отвърна Макврайс. — Но има още едно нещо, което трябва да знаеш, Гарати, за да не ти се стори безсмислено всичко.
— Какво е то?
— Как, че са те измамили. Да не искаш да кажеш, че не знаеш, Рей? Наистина ли?
ДЕВЕТА ГЛАВА
„Много добре, Нортуестърн, а сега идва ред на най-трудния въпрос, който носи десет точки“.
В един часа на обед Гарати направи поредната равносметка.
Изминати сто и петнадесет мили. Намираха се на четиресет и пет мили северно от Олдтаун, на сто двадесет и пет мили от столицата на щата — Оугюста, на сто и петдесет мили от Фрипорт (или повече… Гарати изведнъж се уплаши, че между Оугюста и Фрипорт са повече от двадесет и пет мили) и вероятно на двеста и тридесет мили от границата с Ню Хемпшир. Поне до момента, преобладаващото мнение бе, че Разходката ще стигне дотам.
За известно време — приблизително час и половина — никой не получи картон. Всички вървяха, без да чуват възторжените възгласи на подредените край пътя зрители, вперили погледи в проточилата се чак до хоризонта гора. Гарати откри свеж извор на болка в левия си прасец, който бързо се сля с нестихващата болезненост в колената и паренето на ходилата.
Някъде към обед, когато горещината започна да става непоносима, карабините отново напомниха за себе си. Момче на име Треслър, 92, получи слънчев удар и беше застрелян докато лежеше в несвяст на пътя. Друго момче получи конвулсии и картон, докато се влачеше по асфалта с отекъл език, издавайки мъчителни звуци. Аронсон, 1, получи схващане и на двата крака и беше застрелян застанал на осевата линия, с лице обърнато към слънцето. В един без пет още едно момче, което Гарати не познаваше получи слънчев удар.
„Ето докъде стигнах — замисли се Гарати. — Влача се с подпухнали крака, под прицела на пушките и гледам как се стичат едри капки пот по врата на някоя предстояща жертва. Ето докъде я докарах, само че вече няма връщане назад.“
Прогърмяха изстрели и групичка ученици, издигнали сенник край пътя, за да посрещнат шествието, изръкопляскаха развълнувано.
— Искам при нас да дойде Майорът — занарежда с отпаднал глас Бейкър. — Искам да се срещна с Майорът.
— Какво? — попита почти механично Ейбръхам. Само за няколко часа бе придобил ужасно измършавял вид. Очите му бяха хлътнали навътре в орбитите. Някакво неясно подобие на брада допълваше общата мрачна картина.
— Искам да се изпикая върху него — рече Бейкър.
— Успокой се — каза Гарати. — Просто трябва да се успокоиш.
И трите му предупреждения вече бяха отпаднали.
— Ти се успокой — натърти Бейкър. — Виж какво щеше да стане одеве.
— Нямаш право да мразиш Майора. Да не те е накарал на сила.
— Да ме е накарал насила? НАСИЛА? Той ме УБИВА, ето какво прави!
— Но това не значи…
— Млъквай — отсече рязко Бейкър и Гарати млъкна. Той се почеса замислено по врата и вдигна поглед в небето. Сянката му се бе смалила и се губеше някъде под краката. Гарати надигна третата манерка за деня и я пресуши.
— Съжалявам — обади се Бейкър. — Не исках да прозвучи грубо. Краката ми…
— Разбирам — рече Гарати.
— Всички вървим натам — продължи Бейкър. — Мисля си, че най-лошото е точно сега.
Гарати затвори очи. Спеше му се.
— Знаете ли какво ми се иска да направя? — рече Пиърсън. Вървеше между Гарати и Бейкър.
— Да пикаеш на Майора — предположи Гарати. — Всички искат да пикаят на Майора. Ако въобще посмее да се появи отново, предполагам, че всички участници ще го наобиколят, ще си смъкнат циповете и ще го удавят…
— Не, не искам това — Пиърсън вървеше като човек, в последния съзнателен стадий на пиянството. Главата му се поклащаше надолу при всяка крачка. Клепачите му се развяваха като кепенци. — Това, което искам няма нищо общо с Майора. Искам да отбия в полето, да легна и да затворя очи. Просто да се излегна по гръб сред житата…
— В Мейн няма жита — рече Гарати. — Тука косим сено.
— Добре де, в сеното. И да напиша поема. Докато заспя.
