Гарати разцъфна в усмивка, сякаш едва бе дочакал този въпрос. В бледата светлина на нощта, лицето му изглеждаше разтворено от някаква невидима и силна ръка. — Ще поискам протези за краката — прошепна той. — Ще поискам протези за краката, Гарати. Ще ги накарам да ми отрежат тези, майната им, ако не разбират от майтап. После ще ми сложат протезите, а тези ще ги пъхна в пералнята и ще гледам как се въртят и въртят и въртят…
— Мислех си, че ще поискаш да имаш приятели — прекъсна го с тъжен глас Гарати. Но вътре в него бушуваше неудържим, радостен триумф.
— Приятели ли?
— Защото каза че нямаш — Гарати го гледаше със съжаление. — Всички ние ще сме доволни като умреш. На никого няма да липсваш. Може би ще мина през трупа ти, като те застрелят и ще се изплюя върху пръснатия ти мозък. Може би ще го сторя. Може би всички ние ще го сторим — това беше лудост, лудост, главата му сякаш летеше в безтегловност, чувстваше се както тогава, когато замахна с приклада към Джими, кръвта… писъкът на Джими… главата му гореше от дивашкото, примитивно правосъдие, което бе приложил.
— Не искам да ме мразиш — хленчеше Баркович. — Защо толкова много ме мразиш? Просто и аз не искам да умра като теб. Защо ме мразиш? Искаш да ме накараш да съжалявам, така ли? Добре, съжалявам. Аз… аз…
— Всички ние ще ти плюем на мозъка — редеше с налудничав глас Гарати. — И ти ли искаш да ме докоснеш?
Баркович го погледна с пребледняло лице, очите му бяха разширени и празни.
— Аз… съжалявам — прошепна Гарати. Чувстваше краката си изранени и мръсни. Той побърза да се отдалечи от Баркович. „Проклет да си, Макврайс. Защо го направи? Защо?“
Изведнъж нощта се разтърси от изстрели, този път едновременно паднаха две тела и единия от тях сигурно беше Баркович, сигурно бе той. И този път вината беше негова, той беше убиецът.
Но Баркович се смееше зад него. Баркович се задъхваше от смях, все по-висок и по-истеричен и по- силен дори от ревът на тълпата.
— Гарати! Гаарааатиии! Ще танцувам на твоя гроб, Гарати! Ще танцуууувааа…
— Млъквай! — изрева Ейбръхам. — Млъквай, нещастнико!
Баркович спря, после избухна в плач.
— Върви по дяволите — промърмори Ейбръхам.
— Ти си виновен — рече укорително Коли Паркър. — Ти го накара да се разплаче, Ейб, лошо момче. Сега ще се прибере вкъщи и ще разкаже на мама.
Баркович продължаваше да хленчи. Звукът беше изтерзан, лишен от живот и Гарати почувства, че кожата му настръхва. В него нямаше никаква надежда.
— Ще се оплаче ли на мама непослушното ми детенце? — извика отзад Куинс. — Ахх, Баркович, боли ли сега?
„Оставете го на мира — крещеше мислено Гарати — оставете го на мира, нямате напредстава колко боли.“ Но що за лицемерни мисли бяха това? Той искаше Баркович да умре. Няма смисъл да го крие. Искаше Баркович да се побърка и да издъхне.
И Стебинс сигурно все така вървеше отзад и им се присмиваше в мрака.
Той ускори крачка и настигна Макврайс, който креташе по края на пътя и гледаше с празен поглед в тълпата. Тълпата на свой ред го следеше с жив интерес.
— Защо не ми помогнеш да реша? — попита Макврайс.
— Готово. Какво трябва да решиш?
— Кой е в клетката. Ние или те.
Гарати се разсмя с удоволствие.
— И ние и те. А клетката е собствения зверилник на Майора.
Макврайс не се присъедини към смеха на Гарати.
— Баркович скоро ще изкука, нали?
— Да, така мисля.
— Не искам повече да гледам. Всичко това е гадно. Всичко е лъжа. Строиш живота си на нещо… опираш се на нещо… и след това не го искаш. Не е ли отвратително, че всички велики истини, всъщност са гадни лъжи?
— Никога не съм се замислял по този въпрос. Можеш ли да си представиш, че вече е почти десет часа?
— Все едно цял живот да тренираш овчарски скок и когато най-сетне отидеш на олимпиада да си кажеш: „Защо, по дяволите, трябва да прескачам тая тъпа летва?“
— Аха.
— Става ти все едно, нали? — настояваше Макврайс.
— Има нещо вярно в думите ти — призна Гарати. Той млъкна и се замисли. От известно време нещо го притесняваше. Към тях се приближи Бейкър. Гарати погледна към него, после към Макврайс и после отново към Бейкър. — Видяхте ли Олсон… видяхте ли косата му? Преди да си го получи?
— Е какво за косата му? — попита Бейкър.
— Беше посивяла.
— Не, това е невъзможно — поклати глава Маквраййс, но имаше изплашен вид. — Сигурно е от прахта.
— Беше посивяла — повтори Гарати. — Сякаш от незапомнени времена сме на този път. Заради косата на Олсон си помислих… помислих си за това… но може би това е някакъв смахнат вид безсмъртие — тази мисъл му се стори ужасно подтискаща. Той впери очи в мрака, чувствайки как топлия вятър полъхва в лицето му.
— Вървя, вървях, ще вървя, щях да вървя — изрецитира Макврайс. — Да го преведа ли на латински?
„Застинали сме във времето — помисли си Гарати“.
Краката им се движеха, но те стояха неподвижно. В тълпата проблесна огънче от цигара, от време на време ги заслепяваше някой прожектор, или в небето се издигаха фойерверки, които можеха и да са звезди, странно близки съзвездия, които маркираха тяхното съществуване в миналото и бъдещето и превръщаха и двете в нищо.
— Бррр — потрепера Гарати. — Човек може да се побърка.
— Вярно — съгласи се Пиърсън и след това се изсмя нервно. Вървяха нагоре по склона на един дълъг, полегат хълм. Пътят тук беше с бетонна настилка, твърд под краката. Гарати имаше чувството, че усеща всяко камъче отдолу, през изтънелите като хартия подметки. Вятърът търкаляше по шосето обвивки от шоколад, торбички от пуканки и други лъскави отпадъци. На някои место се налагаше да си пробиват път през тях.
„Не е честно — помисли си самосъжалително Гарати“.
— Какво ни чака напред? — опита се да завърже разговор Макврайс.
Гарати затвори очи и се помъчи да си представи картата на района.
— Не мога да си припомня всички малки градчета. Вървим към Луистън, това е втория по големина град в щата, по-голям е от Оугюста. Ще минем по главната улица. Преди се казваше „Лисбън стриит“, но сега е „Котър мемориал авеню“. Реги Котър е единственото момче от Мейн, което някога е печелило Дълга разходка. Това е било преди много години.
— Той умря, нали? — попита Бейкър.
— Да. По време на Разходката получи кръвоизлив и ослепя с едното око. После се оказа, че имал тромб в мозъка. Почина една седмица след Разходката. Било е доста отдавна — допълни Гарати, сякаш да омаловажи факта.
Известно време никой не проговори. Под краката им пращяха хартиени опаковки с шума на далечен горски пожар. В тълпата избухна бомбичка. Гарати погледна към хоризонта, където се виждаше бледо сияние, вероятно от градовете-близнаци Луистън и Оубърн — това беше земята на Дюсе, Аубашон и Леваше, земята на Nous parlons francais ici. Изведнъж Гарати бе завладян от неудържимото желание да пъхне в устата си освежаваща дъвка.
