С вид на мъченик, лекарят вперва поглед в тавана на коридора. Брадата му стига чак до яката на карираната му риза. Ни в клин, ни в ръкав пред очите на Джони изплува образът на Суинбърн, въпреки че лекарят е негова пълна противоположност.
— Боя се, че не.
— Следователно ще бъде прикована на легло до края на живота си?
— Бих казал, че съществува твърде голяма вероятност.
Мъжът започва да се възхищава от този човек, когото мислеше, че ще намрази от пръв поглед.
— Колко време може да живее така?
— Трудно е да се каже. („Е, поне веднъж си откровен“.) В момента туморът е обхванал единия й бъбрек, ала другият функционира нормално. Когато и неговата дейност се наруши, майка ви ще заспи.
— Уремична кома?
— Да — малко по-предпазливо отвръща докторът.
„Уремия“ е термин, употребяван предимно от лекарите и от преподавателите по медицина. Но Джони го знае, защото баба му почина от това, въпреки че нямаше рак. Просто бъбреците й се запушиха и тя умря, пълна с урина чак до под гръдния кош. Една вечер умря в леглото си.
Джони пръв заподозря, че този път действително е мъртва, а не заспала дълбоко с отворена уста, както спят повечето стари хора. От очите й бяха потекли две сълзички. Хлътналата й беззъба уста му напомни домат, издълбан за да го напълнят със салата, а след това забравен върху кухненската полица. Той подържа козметично огледалце пред устата й; когато повърхността на огледалцето не се замъгли и продължи да отразява хлътналата уста на старицата, Джони повика майка си. Тогава смъртта не го плашеше като сега.
— Твърди, че все още изпитва болки. Освен това усеща сърбеж.
Лекарят тържествено почука с пръст главата си, подобно на Виктор Дегроот в анимационните филмчета за психиатри.
— Майка ви си
Мъжът осъзнава смисъла на думите, изречени от този широкоплещест брадат човек, и изтръпва от страх. Усеща, че не издържа повече да разговаря с него. Лекарят е толкова бездушен: дискутира фактора време, сякаш умее да го контролира. Нищо чудно.
— Можете ли да направите нещо повече за нея?
— Едва ли — преспокойно отговаря брадатият. Очевидно съвестта му е чиста — не подхранва напразни надежди в сина на пациентката.
— Възможно ли е да я сполети нещо по-страшно от кома?
— Разбира се. При подобни случаи е невъзможно да се предскаже развитието на болестта. Все едно, че в тялото ви има гладна акула. Опасявам се, че пациентката може да се издуе.
— Какво?
— Възможно е коремът и да се подуе, да спадне, сетне отново да се подуе. Но защо да обсъждаме това сега? Със сигурност мога да кажа
7
че хапчетата ще свършат работа, но представи си, че не подействат? Или пък ме хванат? Не искам да ме изправят пред съда по обвинение в убийство.
Той си представя огромните заглавия във вестниците, наричащи го майкоубиец, и лицето му се изкривява.
Седи в паркираната кола и преобръща кутийката в ръцете си. ДАРВОН КОМПЛЕКС. Продължава да го измъчва един и същ въпрос:
Казва си, че за майка му времето е неконтролируемо, също както шевни макари, разпилени на пода, с които си играе голям котарак. Ден и нощ в стая 312. Прекарали са шнур от бутона за повикване и са го привързали към левия показалец, защото тя вече не може да натисне копчето когато има нужда от подлогата.
Но сега това няма значение, защото тя е безчувствена от кръста надолу. Ходи по нужда и уринира направо в леглото и разбира какво е направила едва когато й замирише. Отслабнала е с двайсет и пет килограма, а мускулите й са така отпуснати, че тялото й наподобява торба, прикачена към мозъка й.
Дали състоянието й ще се подобри, ако Кевин я вземе при себе си? Самият той способен ли е на убийство? Защото това си е престъпление и то от най-страшните — майкоубийство. Сякаш е чувствителен ембрион от разказ на ужасите от Рей Бредбъри, решен да размени ролята си с майката и да абортира животното, което го е родило. Може би болестта й се дължи на него. Той е единственото дете, живяло в утробата й, изтърсак, когото майка му родила на стари години. Много преди това осиновила Кевин, тъй като друг усмихнат лекар й съобщил, че никога не ще има деца. А сега туморът расте в утробата й както второ дете, негов отвратителен близнак. Животът му и смъртта на майка му започват от едно и също място. Дали да не довърши започнатото от „близнака“ му, който действа толкова бавно и несръчно?
От известно време тайно й дава аспирин заради въображаемите й болки. Тя го прие в кутийка от захарин, поставена в чекмеджето на нощното й шкафче заедно с картички, пожелаващи й скорошно оздравяване и вече безполезните очила. Взели са й зъбните протези, тъй като се страхуват да не се задави от тях. Ето защо сега тя смуче аспирина, докато езикът й леко побелее.
Следователно едва ли ще бъде проблем да й даде дарвона — три-четири таблетки ще са достатъчни за жена, която за пет месеца е загубила трийсет процента от теглото си.
Никой не знае за дарвона, нито Кевин, нито собствената му съпруга. Казва си, че може би другото легло в стая 312 вече е заето и той напразно се измъчва от угризения на съвестта. Да, това е най-благоприятното разрешение. Ако в стаята има друга жена, Провидението му дава знак. Казва си
8
— Тази вечер изглеждаш много по-добре.
— Наистина ли?
— Да. Как се чувстваш?
— Зле. Тази вечер ми е доста зле.
— Я да видим дали можеш да движиш дясната си ръка?
Майка му послушно вдига ръка, за миг я разперва пред очите си, сетне я тупва върху завивката.
Синът й се усмихва, жената отвръща на усмивката му. Той пита:
— Лекарят идва ли на визитация днес?
— Да. Много е симпатичен, идва да ме види всеки ден. Ще ми дадеш ли малко вода, Джон?
Мъжът поднася чашата със сламка към устните й.
— Много мило, че идваш всяка вечер, Джон. Ти си добър син.
Ето че тя отново плаче. Празното съседно легло сякаш обвинително се взира в него. От време на време по коридора бавно преминават пациенти с раирани халати. Вратата на стаята е полуотворена. Джони лекичко издърпва сламката от устните на жената, а в главата му се върти нелепа мисъл: „Дали тази чаша е полупразна, или полупълна?“
— Как е лявата ти ръка?
— О, много добре.
— Дай да видя.
Тя се подчинява. През целия си живот е била левачка, навярно затова лявата й ръка се възстанови така
