добре след пагубната „коротомия“. Майка му свива пръсти в юмрук, размърдва ги, опитва се да изщрака с тях. Сетне ръката й пада върху завивката — туп! Тя плачливо се оплаква:
— Толкова е безчувствена!
— Хайде да направим един експеримент — казва той, приближава се до гардероба, отваря го и протяга ръка към чантата, скрита зад палтото на майка му. Тя я държи там, защото до смърт се бои да не я ограбят. Чула е, че някои от санитарите задигат всичко, до което успеят да се доберат. Освен това една от жените, заемащи съседното легло, която отдавна беше изписана, й разказала как на пациентка от новото крило откраднали петстотин долара, които криела в обувката си. Напоследък майка му се страхува почти от всичко; веднъж му съобщи, че нощем под леглото й се крие някакъв мъж. Навярно отчасти това се дължи на комбинацията от лекарства, които експериментират върху нея. В сравнение с тях наркотиците, взимани от него в колежа, са безобидни като аспирин. Можеш да си избереш каквото пожелаеш от заключения склад, намираш се в дъното на коридора до стаята на сестрите. Наркотиците в него навярно причиняват смърт, благословена смърт, подобна на черен покров. Чудесата на съвременната медицина.
Той занася чантата на леглото и я отваря.
— Можеш ли да извадиш нещо?
— О, Джони, не знам…
Мъжът настоява:
— Опитай. Заради мен.
Лявата й ръка се повдига от завивката като повреден хеликоптер. Кръжи във въздуха, гмурва се надолу. Излиза от чантата, стиснала смачкана хартиена кърпичка. Джони й ръкопляска.
— Браво! Браво!
Но тя извръща глава.
— Миналата година можех да бутам пълни със съдове колички.
Мъжът си казва: „Сега е най-подходящият момент.“ В стаята е горещо, но челото му е оросено със студена пот. Мисли си: „Ако не поиска аспирин, няма да го направя. Не и тази вечер.“ Ала съзнава, че ако не го стори сега, никога вече няма да събере достатъчно смелост. Добре тогава.
Тя лукаво обръща очи към полуотворената врата.
— Ще ми дадеш ли от моите хапчета, Джони?
Винаги задава същия въпрос. Не й разрешават да взима други, освен предписаните й лекарства: изгубила е голяма част от теглото си и се е пристрастила към наркотиците. Имунитетът на тялото постепенно намалява, понякога само една таблетка в повече може да се окаже фатална. Казват, че това е причинило смъртта на Мерилин Монро.
— Да, донесъл съм ти лекарство от къщи.
— Така ли?
— Ще облекчи болката ти.
Поднася кутийката към очите й — майка му е късогледа. Тя намръщено прочита названието на лекарството, сетне промърморва:
— И по-рано съм пила дарвон, но не ми помогна.
— Този е по-силен.
Тя отмества очи от кутийката и го поглежда изпитателно.
— Нима?
Мъжът само се усмихва глуповато, но не може да проговори. Спомня си, че същото му се бе случило, когато за пръв път чука момиче. Направил го беше на задната седалка на колата, собственост на един приятел. Когато се прибра у дома и майка му го попита дали е прекарал добре, той гузно се усмихна.
— Мога ли да ги дъвча?
— Не знам. Опитай една.
— Добре. Пази се да не те видят.
Той отваря кутийката, издърпва пластмасовото капаче на шишенцето и измъква памука. Пита се възможно ли е майка му да направи това с полупарализираната си ръка. Дали лекарите ще повярват? Кой знае. Може би дори няма да им направи впечатление?
Изсипва шест таблетки в дланта си. Крадешком поглежда към майка си и забелязва, че тя го наблюдава — навярно дори тя разбира, че хапчетата са прекалено много. Ако го попита, той ще ги върне в шишенцето и ще й даде една таблетка против ревматични болки.
Някаква сестра минава покрай открехнатата врата и мъжът инстинктивно стиска сивкавите капсули в юмрука си, ала сестрата дори не поглежда към стаята.
Майка му лежи безмълвно и се взира в хапчетата, сякаш са съвсем безвредно лекарство (ако съществува такова). От друга страна, тя никога не е обичала церемониите; дори да притежаваше кораб, не би счупила бутилка шампанско в кърмата му при спускането му на вода.
— Хайде, вземи го — произнася той с напълно естествен глас и поставя първото хапче в устата й.
Майка му замислено го премята в беззъбата си уста, докато желатинът се разтопи, сетне потръпва.
— Горчи ли ти? По-добре да не ти давам…
— Не, не ми горчи.
Дава й още една капсула. И трета. Тя ги дъвче със същото замислено изражение. Той пуска в устата й четвърто хапче. Майка му се усмихва и мъжът ужасено забелязва, че езикът й е пожълтял. Може би ако силно я удари в стомаха, тя ще ги повърне. Но той никога не ще удари майка си.
— Джони, погледни дали краката ми са събрани?
— Първо вземи лекарството.
Дава й петата, сетне шестата капсула. После поглежда към краката й — този път не са разкрачени. Майка му казва:
— А сега ще подремна.
— Добре. Аз отивам да пия вода.
— Винаги си бил добър син, Джони.
Той връща шишенцето в опаковката и я пъхва в чантата на майка си, а капачето оставя на леглото. Поставя отворената чанта близо до нея и си мисли:
Излиза в коридора и отпива няколко глътки вода. Изплезва езика си и го разглежда в огледалото на чешмичката.
Когато се връща в стаята, майка му спи, вкопчила една в друга ръцете си с изпъкнали вени. Той я целува, очите й помръдват зад клепачите, но не се отварят.
Да.
Мъжът не се чувства по-различен, по-добър, или по-лош.
Тръгва да излезе от стаята, но внезапно му хрумва нещо. Връща се до леглото, изважда шишенцето от опаковката и го изтрива с ризата си. Сетне притиска към него отпуснатите пръсти на лявата ръка на спящата жена. Слага шишенцето обратно в кутийката и бързо излиза от стаята, без да хвърли поглед назад.
Прибира се в къщи, чака телефонът да иззвъни и съжалява, че не я е целунал още веднъж. Междувременно гледа телевизия и изпива огромно количество вода.
Информация за текста
© 1978 Стивън Кинг
© 1994 Весела Прошкова, превод от английски
Stephen King
The Woman in the Room, 1978
Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2008
