Способен ученик (Лятото на покварата)

— Да! — кресна Тод. — Да, свързах се. Да, по дяволите; да! Да, да, да! Само млъкни!

Притисна още по-силно очите си и първо избухнаха безцветни звезди, а после се появи ярко червено петно. Овладей се, Тод-бейби. Седни, отпусни се, бъди хладнокръвен. Тури му пепел.

Отвори очи и пак взе слушалката. Време беше да се обади вкъщи.

— Ало? — Мекият приятен глас на Моника прозвуча в ушите му. — За миг, само за миг се видя как мушва дулото на своята пушка калибър 7,62 в носа й и с дръпване на спусъка избива първия фонтан от кръв.

— Тук е Тод, мамо. Дай ми да поговоря с татко, бързо. Той не се обаждаше на майка си. Знаеше, че тя ще приеме най-напред сигнала. Така и стана.

— Какво има, Тод? Нещо лошо?

— Само ми дай да поговоря с него.

— Но какво…

Телефонът пукаше и пращеше. Чу, че майка му говори нещо с баща му. Той се приготви.

— За мистър Денкър, татко. Той… има сърдечен пристъп, струва ми се. Даже съм съвсем сигурен.

— Исусе! — гласът на баща му отслабна и Тод го чу да повтаря съобщението на майка му. Сетне се чу отново: — Жив ли е? Поне доколкото можеш да прецениш?

— Жив е. В съзнание.

— Много добре, благодаря на бога. Извикай линейката.

— Вече се обадих.

— Две-две-две?

— Да.

— Добро момче. Как е той, можеш ли да кажеш?

— Не зная, татко. Казаха, че линейката ще пристигне скоро, но… малко съм уплашен. Можеш ли да дойдеш и да изчакаш с мен?

— Можеш да се хванеш на бас. Дай ми четири минути.

Преди баща му да прекъсне връзката, Тод чу майка му да казва нещо. Тод сложи слушалката на мястото й.

Четири минути.

Четири минути да направи нещо, което е оставил недовършено. Четири минути да си спомни какво е забравил. Всъщност беше ли забравил нещо? Може това да е от нерви. Боже, искаше му се да не е викал баща си. Но това беше напълно естествено, нали? Точно така. Имаше ли нещо естествено, което да не е направил? Нещо…

— Ей ти, лайна в акъла! — внезапно промърмори и се втурна в кухнята. Главата на Дюсандър лежеше на масата, неподвижните му очи бяха полуотворени.

— Дюсандър! — извика Тод. Разтърси грубо стареца и

Дюсандър изръмжа. — Събуди се! Събуди се, вонящо старо копеле!

— Какво? Иде ли линейката?

— Писмото. Баща ми тръгна, пристига след малко. Къде е шибаното ти писмо?

— Какво… какво писмо?

— Нали ми каза, че си получил важно писмо. Рекох им… — Сърцето му се обливаше в кръв. — Рекох им, че идва от чужбина… от Германия. Боже! — Тод разроши с ръка косата си.

— Писмо. — Дюсандър вдигна глава бавно и мъчително. Бузите му имаха болезнен жълтеникавобял цвят, устните му бяха сини. — От Вили, мисля. Вили Франкел. Скъпият… скъпият Вили.

Тод погледна часовника си и видя, че вече две минути са минали, откакто затвори телефона. Баща му не можеше да вземе разстоянието за четири минути, но можеше да пристигне достатъчно бързо с Поршето. Бързо, точно така. Всичко се движеше прекалено бързо. И все пак тук имаше нещо гнило, той го усещаше, само че не стигаше време да намери вратичката.

— Да, добре, аз ти го прочетох, ти се развълнува и получи сърдечен пристъп. Къде е то?

Дюсандър го гледаше тъпо.

— Писмото. Къде е то?

— Какво писмо? — равнодушно запита Дюсандър и ръцете на Тод го засърбяха да удуши пияното изкуфяло чудовище.

— Това, което ти четох. От Вили. Как изглежда? Къде е то? Двамата се втренчиха в масата, сякаш очакваха писмото да се появи върху нея.

— Горе — рече най-подир Дюсандър. — Виж в тоалетната масичка. Третото чекмедже. На дъното му има малка дървена кутия. Изгубих ключето много отдавна. Там има няколко много стари писма от един приятел. Неподписани. Без дата. Една-две страници ще станат за облепване на прозорците, ще кажеш. Ако побързаш…

— Да не си луд? — развика се Тод. — Аз не разбирам немски. Как мога да ти прочета писмо на немски, дръвник скапан?

— Че защо ще ми пише Вили на английски? — отвърна изнемощелият Дюсандър. — Ако ми прочетеш писмото на немски, аз ще го разбера, а ти — не. Разбира се, произношението ти ще бъде касапско, и все пак, бих могъл…

Дюсандър отново беше прав и Тод не изчака да чуе докрай думите му. Даже и след сърдечната криза старецът вървеше с едни гърди напред. Тод изтича към стълбите в коридора, спирайки само за миг пред външната врата, за да се убеди, че баща му все още не се е появил. Още не беше, ала часовникът на Тод му подсказа, че времето не стига; бяха изминали пет минути.

Нагоре той вземаше по две стъпала. Влетя в стаята на Дюсандър. Никога преди не беше влизал тук, дори не изпитваше любопитство, и за малко огледа с див поглед чуждата територия. Съзря тоалетната масичка — нещо евтинко в стил, който баща му наричаше „обезценен модерн“. Падна на колене пред нея и дръпна третото чекмедже. То излезе наполовина, засече в страничните жлебове и вече не помръдна.

— Проклето нещо! — прошепна той. Лицето му пребледня мъртвешки с изключение на няколко тъмни кървавочервени петна по бузите му. Сините му очи бяха мрачни като буреносни облаци от Атлантика. — Излез, проклето шибано нещо!

Дръпна толкова силно, че цялата масичка се наклони напред и едва не падна върху него, преди да се върне обратно. Чекмеджето изхвръкна навън и падна на коленете на Тод. Чорапите, бельото и носните кърпи на Дюсандър се разпиляха около него. Бръкна под нещата, които още бяха останали в чекмеджето, и извади дървена кутия, дълга двайсетина сантиметра и дълбока около седем. Опита се да отвори капака. Нищо не стана. Кутията беше затворена, както му каза Дюсандър. Нищо не вървеше гладко тази вечер.

Събра пръснатите дрехи, върна ги в чекмеджето и го сложи в прореза. То пак засече. Тод го разтърси напред-назад, за да го освободи, а лицето му се обля в пот. Най-сетне успя да го пъхне. Колко време беше минало?

Леглото на Дюсандър беше с колони към краката. Тод блъсна с все сила ключалката в една от тези колони и на лицето му се появи болезнена гримаса от удара. Болката затрептя в дланите и се пренесе към лактите. Погледна ключалката. Беше смачкана, но си оставаше заключена. Замахна отново, още по-силно отпреди, безразличен към болката. Този път парче дърво изхвърча от колоната, но ключалката не отстъпваше. Тод нададе пронизителен кикот и обърна кутията към другия край на леглото. Вдигна я високо над главата си и я стовари надолу с цялата си сила. Този път ключалката се счупи.

Когато отвори капака, светлината на фаровете блесна през прозореца на Дюсандър.

Затършува трескаво в кутията. Картички. Медальон. Измачкана снимка на жена, облечена само с къдрави жартиери. Портфейл. Няколко комплекта документи за самоличност. Празна кожена обвивка за паспорт. На дъното — писма.

Светлините блеснаха още по-ярко и сега той чу особения шум от двигателя на Поршето. Той се засили… и секна изведнъж.

Тод грабна трите листа канцеларска хартия за въздушна поща, плътно изписани на немски от двете страни на листа, и изхвърча от стаята. Беше почти до стълбите, когато се сети, че е оставил счупената кутия