Способен ученик (Лятото на покварата)

събуждах плувнал в пот, сърцето ми бумтеше в гърдите, с ръката затисках устата си, за да заглуши виковете. И щях да си мисля: сънят е истина. Бразилия, Парагвай, Куба — тези места са сънища. В действителността аз още съм в Патин. Днес руснаците са по-близо от вчера. Някои от тях помнят как през 1943 година трябваше да ядат замръзналите трупове на германци, за да останат живи. Сега те жадуват да пият гореща германска кръв. Носеха се слухове, момче, че когато минаваха през Германия, някои от тях правеха точно това: режеха гърлата на затворниците и пиеха кръвта им направо от ботуша. Щях да се събуждам и да си мисля: работата трябва да си върви само ако липсват свидетели за онова, което сме направили, или пък те са толкова малко, че светът няма да им повярва, да, няма. И щях да си помисля: работата трябва да си върви, ако така ще оцелеем.

Тод го слушаше с напрегнато внимание и огромен интерес. Това звучеше много добре, ала той беше сигурен, че вбъдеще ще има и по-хубави неща. На Дюсандър му трябваше само да го посръчкат. По дяволите, той беше щастлив. Повечето хора на неговата възраст бяха изкуфели.

Дюсандър дръпна дълбоко от цигарата.

— По-късно, когато сънищата отлетяха, дойдоха дни, в които щях да си мисля, че съм срещнал някого от Патин. Не пазачи или някой от офицерите, а само затворници. Помня един следобед в Западна Германия преди десет години. На магистралата стана катастрофа. Спряха движението във всички платна. Седях си в моя Морис, слушах радио и чаках да пуснат автомобилното движение. Погледнах надясно. В близкото платно беше спряла една много стара Симка и човекът зад кормилото ме гледаше. Беше към петдесетгодишен и изглеждаше болен. Имаше белег на бузата. Косата му беше бяла, къса и зле подстригана. Погледнах встрани. Времето минаваше, а колите не бяха се помръднали. Започнах да хвърлям погледи към Симката. И всеки път виждах, че той ме гледа със застиналото лице на мъртвец и очи, хлътнали в очните кухини. Започнах да си мисля, че е бил в Патин. Бил е там и ме е познал. — Дюсандър сложи ръка на очите си. — Беше през зимата. Човекът носеше палто. Бях сигурен, че ако сляза от колата и отида при него, съблека палтото му и навия ръкава на ризата му, ще видя номера на ръката му. Най-подир пуснаха движението. Отдалечих се от Симката. Ако задръстването беше продължило още десет минути, щях да сляза от колата и да измъкна оня човек от неговата. Щях да му дръпна един бой, пък бил той с номер или без номер. Друг път да не гледа така. Малко по-късно напуснах завинаги Германия.

— За ваш късмет — каза Тод.

Дюсандър сви рамене.

— Навсякъде е едно и също: Хавана, Мексико сити, Рим. Бях три години в Рим, сигурно знаеш. В едно кафене щях да видя как някакъв човек ме гледа над своето капучино. Във фоайето на хотела една жена щеше да се интересува повече от мен, отколкото от списанието си. Келнерът в ресторанта щеше да зяпа мен, когото и да обслужваше. Щях да се уверя, че тези хора ме разглеждат и през същата нощ щяха да дойдат сънищата — звуците, джунглата, очите. Но щом пристигнах в Америка, аз ги прокудих от ума си. Ходя на кино. Веднъж седмично вечерям навън, в едно от онези заведения за бързо хранене, които са толкова чисти и ярко осветени от неоновите тръби. Тук, вкъщи, си нареждам картинки- загадки, чета новели — повечето от тях лоши, и гледам телевизия. Нощем пия, докато заспя. Сънищата вече не ме спохождат. Когато разбера, че в супермаркета, в библиотеката или при продавача на цигари някой ме гледа, мисля, че това е заради приликата с неговия дядо… или с учителя му… или пък със съседа от града, който е напуснал преди години. — Той поклати глава към Тод. — Каквото и да е било в Патин, то е станало с друг човек. Не с мен.

— Страхотно! — каза Тод. — Иска ми се да чуя още нещо.

Очите на Дюсандър се притвориха, сетне бавно се отвориха.

— Няма да го разбереш. Не ми се говори за това.

— И все пак ще говорите. Ако не искате, ще кажа на всички кой сте.

Дюсандър се втренчи в него с посивяло лице.

— Знаех си — рече той, — че рано или късно ще стигна до изнудване.

— Днес искам да ми разкажете за газовите пещи — каза Тод. — Как сте изгаряли телата на мъртъвците. — Усмивката му напираше широка и лъчезарна. — Но преди да започнете, сложете си челюстите. Със зъби изглеждате по-добре.

Дюсандър се подчини. Разказа за газовите камери, докато стана време Тод да си отиде вкъщи за обяд. Всеки път, когато се опитваше да мине с общи приказки, Тод се смръщваше сурово и с въпроси на познавач го връщаше към главното. Докато разказваше, Дюсандър обърна доста чаши. По лицето му нямаше усмивка. Тод се усмихваше. Усмивката му стигаше за двама.

2

Август 1974 година.

Те седяха зад къщата на Дюсандър под ласкавото безоблачно небе. Тод беше с джинси, кецове и фланелката от Малката лига. Дюсандър носеше торбеста сива риза и безформени жълтеникави панталони, които се държаха на тиранти. Бива си ги тези панталони, мислеше си Тод с лично удовлетворение, като че идват направо от кутия в задната част на магазина на Армията на спасението в търговската част. Трябваше наистина да направи нещо, за да промени начина, по който Дюсандър се обличаше вкъщи. Това разваляше част от удоволствието.

Двамата ядяха сандвичи „Биг Мак“, донесени от Тод в кошницата на колелото, което той караше с голяма бързина, за да не изстине храната. Тод смучеше кока-кола през пластмасова сламка. Дюсандър предпочиташе чаша бърбън.

Старческият му глас се извисяваше и падаше, звучеше книжно, неуверено, понякога едва се чуваше. Избелелите му сини очи с червени жилки нямаха покой. Отстрани човек можеше да ги вземе за дядо и внук. Внукът сякаш очакваше някаква церемония по слизането от кораб.

— Това е всичко, което помня — завърши след малко Дюсандър и отхапа голямо парче от своя сандвич. Тайният сос на „Макдоналдс“ потече по брадата му.

— Можеше да го разкажеш и по-добре — меко каза Тод. Дюсандър отпи голяма глътка от чашата си.

— Униформите бяха от хартия — изръмжа най-сетне той. — Когато някой от затворниците умираше, тя минаваше на друг, ако още можеше да се носи. Понякога четиридесет души можеха да носят една и съща униформа. Получих висока оценка за моята пестеливост.

— От Глюк?

— От Химлер.

— Но в Патин сте имали фабрика за дрехи. Миналата седмица ми казахте. Защо не вземахте от там униформите? Затворниците можеха да ги правят.

— Работата на фабриката в Патин беше да правят униформи за германските войници. Колкото до нас… — за миг гласът на Дюсандър стигна до фалцет и той направи усилие да продължи. — Ние не се занимавахме с рехабилитация — завърши той.

Тод пусна широката си усмивка.

— За днес стига ли? Моля те. Боли ме гърлото.

— Не трябва да пушите толкова — рече Тод и продължи да се усмихва. — Разкажете още нещо за униформите.

— За кои? Затворническите или на СС?

— И за двете — каза с усмивка Тод.

3

Септември 1974 година.

В кухнята на тяхната къща Тод си правеше сандвич с фъстъчено масло и желе. Пътят към кухнята минаваше по шест червени дървени стъпала, след които идваше високо помещение, блеснало от хром и неръждаема стомана. Откакто Тод се беше върнал от училище, електрическата пишеща машина на майка му тракаше непрекъснато. Тя пишеше дисертация, каквито правеха само дипломираните студенти. Дипломираната студентка беше късо подстригана, носеше дебели очила и по скромното мнение на Тод