Способен ученик (Лятото на покварата)

приличаше на извънземно създание. Дисертацията разглеждаше ефекта от плодовите мушици в долината Салинас след Втората световна война или някаква глупост от тоя вид. Тракането прекъсна и тя излезе от кабинета си.

— Тод-бейби — поздрави го тя.

— Моника-бейби — отвърна той доста любезно.

Майка му не беше лошо парче за своите трийсет и шест години, мислеше си Тод: русокоса, тук-таме с пепеляв оттенък, висока, стройна, в тъмночервени шорти и блуза с топлия цвят на уиски. Блузата й беше вързана небрежно под гърдите и откриваше плоската й диафрагма. Тубичка машинописно белило беше затъкната в косата й, опъната безгрижно назад с тюркоазена шнола.

— Как е училището? — попита тя, докато се качваше по стълбите в кухнята. Докосна небрежно с устни неговите устни и се смъкна на една табуретка срещу плота за закуската.

— Училище-мъчилище.

— Ще бъдеш ли пак сред първите?

— Че как?

Всъщност той си мислеше, че през първия срок успехът му може леко да се намали. Прекарваше много време с Дюсандър и даже когато не беше със стария войник, пак си мислеше за всичко, което му беше разказал. Ала успехът беше нещо, с което щеше да се оправи.

— Способен ученик — рече тя и разроши рунтавата му руса коса. — Как е сандвичът?

— Добър е.

— Направи един и ми го донеси в кабинета, а?

— Не мога — каза той и стана. — Обещах на мистър Денкър да отида и да му почета един час.

— Още ли сте на „Робинзон Крузо“?

— Не. — Той й показа корицата на дебела книга, която беше купил за двайсет цента в лавката за стари неща. — „Том Джоунс“.

— Врели-некипели. Трябва да я четеш цяла учебна година, Тод-бейби. Не можеш ли да намериш съкратено издание като „Крузо“?

— Вероятно, но той иска да я чуе цялата. Така каза.

— А! — Тя го погледна за миг, после го прегърна. Рядко показваше чувствата си и на Тод му стана малко неудобно. — Колко си сладък, че отделяш толкова много от свободното си време да му четеш. Баща ти и аз мислим, че си просто… просто изключителен.

Тод сведе скромно очи.

— И да не кажеш на никого — продължи тя. — Да заровиш таланта си в земята.

— Е, момчетата, с които се събирам, ме мислят за малко странен — стеснително се усмихна Тод и погледна към пода. — Това са само лайна.

— Не говори така — смъмри го тя разсеяно. Сетне попита: — Мислиш ли, че господин Денкър ще приеме да вечеря с нас някой път?

— Може би — отвърна неопределено той. — Слушай, ще си обърна часовника.

— Добре. Вечерята е в шест и трийсет. Не забравяй.

— Не ми се яде.

— Баща ти ще работи до късно, пак ще сме само аз и ти, разбрано?

— Страхотно, бейби.

Тя гледаше с разнежена усмивка как той тръгва и се надяваше, че в „Том Джоунс“ няма нещо такова, което не е за четене; та той беше само на тринайсет. Предполагаше, че няма такива места. Той растеше в общество, където списания като „Пентхауз“ бяха достъпни за всеки възрастен срещу долар и четвърт или за всяко дете, което може да се пресегне до горната полица преди продавачът да му кресне: остави го и се пръждосвай! Общество, в което повече от всичко вярваха в убежденията на гърбавия съсед. Тя мислеше, че в една книга на двеста години няма нещо такова, което да завърти главата на Тод, пък и се надяваше, че старецът лека-полека ще се откаже от нея. Както Ричард обичаше да казва, за децата целият свят е лаборатория. Остави ти да щъкат из нея. И ако дирещото дете има здрав домашен живот и обичливи родители, то ще расте все по-силно, няма да го смутят тъмните страни.

Тръгваше най-здравото дете, което познаваше, то вече въртеше по улицата педалите на своя „Шуин“. Случихме с тоя юнак, помисли си тя, докато правеше своя сандвич. Проклета да съм, ако не сме случили.

4

Октомври, 1974 година.

Дюсандър беше отслабнал. Те седяха в кухнята, оставили между тях на масата, покрита с мушама, купената на старо „Том Джоунс“. Тод, който обичаше да не допуска грешки, беше прелистил обяснителните бележки на Клиф за книгата и старателно прочете цялото съдържание, защото майка му и баща му можеха да го попитат нещо за сюжета. Тод ядеше шоколадова вафла, която купи в магазина. Беше донесъл и една за Дюсандър, но той и не я докосна. Само я поглеждаше навъсено и си пиеше бърбъна. Тод мразеше да гледа как се похабява нещо толкова вкусно като шоколадовата вафла. Ако не я изяде веднага, Тод щеше да го попита може ли да я вземе за себе си.

— Е, как отровният газ стигаше до Патин? — попита той Дюсандър.

— В железопътни вагони — рече Дюсандър. — В железопътни вагони с надпис „Медицински доставки“. В дълги сандъци, които приличаха на ковчези. Непроницаеми, предполагам. Затворниците ги разтоварваха и нареждаха на стелажи в лечебницата. По-късно наши хора ги прехвърляха в складови бараки. Работеха нощем. Складовете бяха зад душовете.

— Винаги ли пускахте „Циклон-Б“?

— Не, от време на време докарваха нещо друго. Експериментален газ. Върховното командване искаше да повишим ефективността. Веднъж ни изпратиха газ с кодово наименование „ПЕГАС“. Нервно-паралитичен. Благодаря на бога, че не повториха. Той… — Дюсандър видя, че Тод се наведе напред, видя изострения му поглед, спря внезапно и направи небрежно движение с безплатната чаша от бензиностанцията. — Той не действаше много добре — каза, — беше… неприятен.

Ала Тод изрази недоволство, особено от последните му думи.

— Какво правеше той?

— Убиваше ги. Какво мислиш правеше, караше ги да се разхождат по водата ли? Убиваше ги, това е.

— Разказвай.

— Не — каза Дюсандър, неспособен да прогони нахлулия страх. Не беше мислил за „ПЕГАС“… колко години? Десет? Двайсет? — Няма да ти разказвам. Не искам.

— Разказвай — повтори Тод, облизвайки разтопения шоколад от пръстите си. — Разказвай или знаеш какво.

Да, помисли си Дюсандър. Зная какво. Наистина зная какво, скапано малко чудовище.

— Караше ги да танцуват — неохотно каза той.

— Да танцуват?

— Както и „Циклон-Б“, газът идваше от решетките на душовете. И те… започваха да подскачат. Някои крещяха. Повечето се смееха. Повръщаха и… безпомощно изпускаха изпражнения.

— Уха! — рече Тод. — Насираха се, а? — той посочи вафлата на Дюсандър. Беше свършил своята. — Ще я ядете ли?

Дюсандър не отговори. Спомени замъглиха очите му. Лицето му стана далечно и студено като тъмната страна на планета, която не се върти около оста си. В главата му се смесиха главозамайващо отвращението и — така ли беше? — носталгията.

— Започваха да се тресат, гърлата им издаваха странни звуци. Хората ми… наричаха „ПЕГАС“ йодлерски газ. Най-после им призляваше и падаха на пода в собствената си мръсотия, те лежаха там, да, те лежаха