много сол. Къде е Хари, къде е Чарли?
Вероятно имаше предвид Хари Пиърмонт и Чарли Маклей. Чарли, този педал, опъвал Хари и Джак още като деца.
— Пак започва — вика Джони. — Има нужда от лекар, Хомър, и ти трябва да намериш.
— За Бога, Джони, не познавам никого в този град!
— Няма значение. Знаеш какво ще стане, ако изляза аз. Ще ти напиша няколко имена и адреса.
В крайна сметка ми написа само едно име и един адрес и когато отидох там, се оказа напразно. Лекарят (шарлатанин, който правеше аборти и заличаваше кожните гънки на пръстите с киселина) се насвяткал със собствения си лаунданум и пукнал с безумна усмивка преди два месеца.
Останахме в скапаната стая в „Мърфи“ пет дни. Майки Маклър се появи и се опита да ни изгони, но Джони си поговори с него, както само той си знаеше (когато пуснеше в употреба естествения си чар, ставаше почти невъзможно да му откажеш). Освен това си плащахме. На петата нощ тарифата беше вече четиристотин и ни бе забранено да си показваме носовете навън, освен когато ходим до клозета. Никой не ни видя; доколкото ми е известно, ченгетата така и не са разбрали къде сме прекарали онези пет дни в края на април. Чудя се колко е изстискал Майки Маклър от нас — със сигурност повече от един бон. И аз не бих се съгласил на по-малко.
В крайна сметка обиколих половин дузина доктори. Никой не пожела да дойде за Джак. Полицията ни търсеше под дърво и камък. Това бяха най-кошмарните дни в живота ми и дори сега не искам да си спомням за тях. Ще кажа само, че Джони разбра как се е чувствал Иисус, когато Пилат го сгащил в Гетсиманската градина.
Джак ту бълнуваше, ту възвръщаше разсъдъка си, но по-често бълнуваше. Говореше за майка си, за Хари Пиърмонт, после за Боби Кларк, един известен педал от Мичигън Сити, когото познавахме.
— Боби се опита да ме целуне — заяви една нощ Джак и продължи да го повтаря, докато започнах да си мисля, че ще полудея.
Джони не се оплакваше. Просто седеше на леглото на Джак и го галеше по главата. Беше изрязал парче от потника му около раната и постоянно я мажеше с живакохром, но кожата бе станала сивозеленикава и от дупката се носеше гадна воня. Само да се доближиш и очите ти се насълзяваха.
— Това е гангрена — каза Майки Маклър, когато взимаше наема. — Пътник е.
— Не е пътник — възрази Джони.
Майки се наведе, опря дебелите си длани върху дебелите си колене. Помириса дъха на Джак като ченге пиян шофьор, после се отдръпна.
— По-добре му намерете лекар, и то бързо. Раната смърди, това е на зле. Дъхът му също…
Майки поклати глава и излезе.
— Майната му — рече Джони и продължи да гали Джак. — Какво разбира пък той?
Джак не коментира. Той спеше. След няколко часа, когато с Джони тъкмо си бяхме легнали, Джак седна на края на леглото и забръщолеви за Хенри Клоди, тартора в Мичиган Сити. Наричахме го Аз казах Клоди, защото все разправяше: „Аз каза да направиш това, аз казах да направиш онова“. Джак крещеше, че ще пречука Клоди, ако не ни пусне да си ходим. Някой задумка по вратата и изрева да запушим устата на този.
Джони седна до Джак, заговори му и отново го успокои.
— Хомър? — вика Джак след малко.
— Да, Джак.
— Защо не направиш номера с мухите?
Изненадах се, че го помни.
— Е — викам, — с удоволствие, но тук няма мухи. Още не им е сезонът.
Джак тихо запя, с прегракнал глас:
— По някои лазят мухи, но още не кацат по мен. Нали, Чучумен?
Нямах представа кой е Чучумен, но кимнах и го потупах по рамото:
— Така е, Джак.
Около очите му имаше големи морави кръгове, по устните му бе засъхнала слюнка. Беше отслабнал. Миришеше на урина и на гангрена. Джони с нищо не показваше, че е надушил нещо лошо.
— Походи на ръце, Джон — каза Джак. — Като едно време.
— След малко — обеща Джони; наля чаша вода. — Изпий първо това. Накваси си устата. След това ще пробвам да прекося стаята на ръце. Помниш ли как тичах на ръце в шивашката фабрика? След като притичах цялото разстояние до вратата, ме сложиха на рогозката.
— Спомням си.
Джони не ходи на ръце тази нощ. Докато приближи чашата до устата на Джак, бедният ни приятел беше заспал с глава върху рамото му.
— Ще умре — казах аз.
— Не — възрази Джони.
На следващата сутрин попитах Джони какво ще правим. Какво можем да направим.
— Маклър ми даде още едно име. Джо Моран. Маклър твърди, че бил посредник при отвличането на Бренър. Ако оправи Джак, аз съм готов да дам хилядарка.
— Имам шест стотака.
Бях готов да ги дам, но не за Джак Хамилтън. На Джак вече никакъв лекар не можеше да му помогне; имаше нужда само от свещеник. Направих го заради Джони Дилинджър.
— Благодаря, Хомър — каза той. — Ще се върна след час. Междувременно ти се грижи за детето.
Джони се шегуваше, но беше пребледнял. Знаеше, че ако Морън не ни помогне, ще трябва да се махнем от града. Щеше да се наложи да закараме Джак в Сейнт Пол. Знаехме много добре какво може да ни струва пътуването с крадения форд. Беше пролетта на 1934 година и тримата — аз, Джак и особено Джони — бяхме „опасни обществени врагове“ в списъка на Дж. Едгар Хувър.
— Е, късмет — викам. — Ще се видим във вестниците.
Той излезе. Аз закрачих напред-назад. Стаята ми бе писнала. Беше като в Мичиган Сити, дори по-зле. Защото, когато си в пандиза, нещата не могат да станат по-лоши. А докато се криеш, можеш да загазиш още повече.
Джак измърмори нещо и отново млъкна.
До леглото имаше стол с възглавничка. Взех я и седнах до Джак. Нямаше да продължи дълго. А когато Джони се върне, щях просто да му кажа, че Джак е издъхнал. Възглавничката щеше да си стои като преди на стола. Така щях само да направя услуга на Джони. Също и на Джак.
— Виждам те, Чучумен — извика Джак.
Изплаши ме до смърт.
— Джак! — казах и се облегнах небрежно на възглавницата. — Как си?
Той остана със затворени очи.
— Направи ми… номера с мухите — прошепна той и отново изгуби съзнание.
Ала се беше свестил в най-подходящия момент. Иначе Джони щеше да го завари мъртъв.
Когато се върна, Джони нахълта с гръм и трясък. Аз скочих и извадих револвера си. Той го видя и се засмя:
— Прибери това, стрелецо, и забрави всички тревоги!
— Какво става?
— Махаме се оттук, това става. — Той изглеждаше подмладен с пет години. — Страхотна новина, а?
