Стивън Кинг
Смъртта на Джак Хамилтън
От самото начало искам да ви кажа едно нещо: с изключение на Мелвин Първис от ФБР нямаше човек на земята, който да не харесва моя приятел Джони Дилинджър. Първис беше дясната ръка на Дж. Едгар Хувър и мразеше Джони до дъното на душата си. Всеки друг… е, Джони умееше да се харесва на хората, това е. А също и да ги разсмива. Накрая Господ ще сложи всичко в ред, обичаше да казва. Как да не харесаш човек с такава философия?
На никого не му се иска такъв човек да умира. Ще се изненадате колко хора все още твърдят, че на 22 юли 1934 година пред театър „Байограф“ в Чикаго федералните са убили не Джони, а някого другиго. Все пак именно Мелвин Първис ръководеше преследването на Джони, а освен злобар Първис беше и глупак (от хората, дето не се сещат да отворят прозореца, преди да се изпикаят през него). Нищо хубаво не мога да кажа за него. Гнусен педал, как го мразех! Как го мразехме всички! Измъкнахме се на Първис и копоите му след престрелката в Литъл Боимиа, Уисконсин — всичките! Най-голямото чудо през онази година бе това, че педалът остана в Бюрото. Веднъж Джони каза: „Джей Едгар явно не може да намери жена, която да му духа добре.“ Как се смяхме само! Вярно, Първис най-накрая уби Джони, но след като му устрои засада при „Байограф“ и го застреля в гръб. Той падна в помията и котешките говна и каза: „Как стана това?“ После издъхна.
Все още на някои хора не им се вярва. Джони бил красавец, така разправят, приличал на филмова звезда. Оня, когото убиха ченгетата пред „Байограф“, бил дебел, целият в сланини. Джони едва бе навършил трийсет и една, а нещастникът, застрелян от ченгетата, изглеждал поне на четирийсет! Освен това (при тези думи всеки започва да шепне) всички знаят, че парчето на Джони Дилинджър беше цял лакът. Онзи пич, когото Първис издебна пред „Байограф“, не можел да се похвали с повече от стандартните петнайсет сантиметра. А и онзи белег на горната устна. На снимките от моргата (като онази, в която някакъв тъпак държал главата на стария ми приятел със сериозна физиономия, сякаш иска да каже, че „бандитите вече не вървят“) се вижда ясно като бял ден. Белегът разделя мустаците на Джони на две. Всеки знае, че Джони никога не е имал подобен белег, разправят хората; погледнете коя да е друга снимка. Бог ми е свидетел, че има доста.
Има дори една книга, в която се твърди, че Джони не бил загинал тогава — че надживял бившите си другари с много години и живял в разкошно имение в Мексико, където задоволявал безброй
Хубава история, ама не е вярна.
Джони изглеждал дебел на тези снимки, защото наистина бе наддал много. Той бе от онези хора, които се тъпчат с храна, когато са нервни, а след смъртта на Джак Хамилтън в Орора, Илинойс, той чувстваше, че идва неговият ред. Каза ми го лично в онази кариера за чакъл, където погребахме горкия Джак.
Колкото до инструмента му… е, аз познавам Джони още от изправителния дом в Пендълтън, Индиана. Виждал съм го облечен и гол и аз, Хомър ван Митър, мога да потвърдя, че беше надарен, но не чак толкова. (Мога да ви кажа кой имаше наистина голямо парче, ако искате да знаете: Док Баркър, маминото синче! Ха-ха!)
Стигнахме до белега на горната устна на Джони, онзи, който разполовява мустаците му на снимките от хладилника. Той не се вижда на останалите снимки, защото Джони го получи едва към края си. Случи се в Орора, когато Джак Хамилтън Червения береше душа. Точно тава искам да ви разкажа сега: как Джони Дилинджър получи белега на горната си устна.
Тримата с Джони и Червения Хамилтън се измъкнахме от престрелката в Литъл Боимиа през кухненските прозорци и избягахме покрай езерото, докато Първис и неговите малоумници засипваха къщата с олово откъм предния вход. Доно швабата, чиято беше постройката, да е имал застраховка! Първата кола, която ни попадна, беше на някакви дъртаци и не палеше. С втората имахме по-голям късмет — форд купе на един дърводелец, който живееше на същата улица. Джони седна зад волана и кара известно време към Сейнт Пол. След това го накарах да ми отстъпи мястото си и той се съгласи.
Пресякохме Мисисипи на трийсетина километра от Сейнт Пол и макар че всички местни ченгета бяха вдигнали на крак да дебнат така наречената „банда на Дилинджър“, мисля, че всичко щеше да се нареди по мед и масло, ако при бягството Джак Хамилтън не си беше загубил шапката. Потеше се като шопар — както винаги, когато беше нервен — и накрая се наложи да върже една дрипа, която намерихме в колата, на главата си като индианец. Точно това привлече вниманието на онези полицаи, спрели до Уисконсининската страна на Спирал Бридж и те решиха да ни огледат по-отблизо.
Тогава и тримата можехме да се простим с живото, но Джони винаги е имал дяволски късмет — поне до „Байограф“. Един камион с крави се намърда между нас и ченгетата и те не можеха да го задминат.
— Настъпи газта, Хомър! — викна ми Джони; седеше отзад и беше в рядко добро настроение, ако се съди по гласа му. — Дай жега!
Аз увеличих скоростта и ченгетата зад камиона останаха да ни дишат прахта. Хайде, чао! Ще ви звъннем по телефона. Ха-ха!
Когато се видя, че са ни изпуснали, Джак извика:
— По-бавно бе, малоумник! Да не ни гепят за превишена скорост.
Намалих да петдесет и за петнайсет минути всичко беше тип-топ. Тъкмо говорехме за Литъл Боимиа и дали Лестър (когото всички наричаха Бебето) се е измъкнал, когато зад нас се чуха гърмежи и по асфалта затракаха куршуми. Бяха онези ченгета от моста. Бяха ни настигнали и сега караха достатъчно близо зад нас, за да ни улучат в гумите — явно не бяха съвсем сигурни, че това Дилинджър.
Нямаше да се чудят дълго. Джони счупи задното стъкло и започна да стреля. Аз отново натиснах педала на газта и фордът се понесе с осемдесет, което за онези времена беше главоломна скорост. Имаше много коли, но аз задминавах, както ми падне, през канавката. На два пъти усетих как колелата от моята страна се вдигат във въздуха, но не се обърнахме. Фордовете са незаменими в такива преследвания. Веднъж Джони писа на Хенри Форд: „Когато съм във форд, всички ми дишат праха“. Така стана и сега.
Въпреки това не се измъкнахме без поражения. Чух тракане, предното стъкло се напука и на таблото падна един куршум — сигурен съм, че беше 45-ти калибър. Приличаше на голям черен бръмбар.
Джак Хамилтън седеше до мен. Беше се навел да вдигне револвера си от пода и проверяваше барабана, когато отново чух тракане. Джак извика:
— Ох! Мамка му! Улучиха ме!
Нямам представа как куршумът е минал покрай Джони и е улучил Джак.
— Добре ли си? — изкрещях.
Стисках волана като маймуна клоун и вероятно карах като такава. Задминах един камион, като постоянно натисках клаксона, крещях на простия селяк да ми се разкара от пътя.
— Джак, добре ли си?
— Добре съм, идеално! — вика той, изважда автоматичния си пистолет и се показва навън почти до кръста.
Пред нас се влачеше някаква цистерна с мляко. Виждах шофьора в огледалото, зяпнал в нас. После погледнах Джак и видях дупката на сакото му, съвършено кръгла, сякаш очертана с пергел. Нямаше кръв, а само една малка черна дупка.
— Не гледай Джак, просто задмини този задник! — изкрещя Джони.
Аз го изпреварих. Отдалечихме се на неколкостотин метра от цистерната, а ченгетата все още не можеха да я задминат заради мантинелата и постоянното движение в отсрещното платно. Минахме един остър завой и за момент цистерната и полицаите се скриха от поглед. Изведнъж вдясно се показа силно буренясал чакълест път.
— Там! — вика Джак и се отпуска на седалката.
Аз вече бях завил. Беше някакво старо шосе. Продължих стотина метра, превалихме малко възвишение и се спуснахме от другата страна. Спрях пред някаква постройка на пръв поглед необитаема. Изгасих
