Тед започна да разтърква очите си с палеца и показалеца. — Кажи й, че те наемам да ми четеш вестниците всеки ден и за това ще ти плащам по един долар на седмица. Твоят приятел Съли нарича доларите камъни, ако не се лъжа?
Боби кимна… но един долар само за това да чете какво ставало с Кенеди и дали Флойд Патерсън ще победи на изборите през юни? Майка му и господин Бидърман може би щяха да се хванат на това, но не и Боби.
— Какво друго? — попита Боби. Гласът му прозвуча някак странно сухо, както когато майка му го караше да обещае, че ще си изчисти стаята, но после я намираше в същия вид, в който я беше оставила. — Какво ще трябва да правя в действителност?
— Искам само да си отваряш очите. Това е.
— За какво?
— За отрепки с жълти палта. — Тед продължаваше равномерно да масажира очите си. На Боби му се искаше вече да престане. Имаше нещо ужасяващо в това движение.
— Отрепките — отвърна Тед. — Според Дикенс това са хора с ниска култура, които са много опасни. Това са мъже, които играят на зарове и тайничко отпиват алкохол от шише в хартиен плик. Те са от тези, които се облягат на телефонните будки и подсвиркват на минаващите по другия тротоар момичета, докато бършат потта от вратовете си с не особено чисти носни кърпи. Тези мъже си мислят, че шапките с пера са много изтънчени. Изглеждат така все едно знаят отговорите на всичките глупави въпроси на живота. Не ти става особено ясно, нали? Разбираш ли нещо от това, което ти казвам? Нещо да ти напомнят думите ми?
Да, напомняха му. По същия начин той би описал и плешивия измамник: смисълът на думата или самата фраза бяха точни, въпреки че той не можеше да разбере защо. Тези думи му напомниха за господин Бидърман, който изглеждаше небръснат, въпреки че миришеше на одеколон. Беше сигурен, че господин Бидърман ще си бърка в носа, когато остане сам в колата си, или че ще провери нишата за връщане на монети на някой обществен телефон.
— Разбирам те — отвърна Боби.
— Добре. Никога през този или някой от следващите ти животи не бих те молил да разговаряш или дори да се приближаваш до такива мъже. Но те моля да си държиш очите отворени и да се разхождаш из квартала веднъж на ден. Да обикаляш по Броуд Стрийт, Комънуелт Стрийт, Колони Стрийт, Ашър Авеню и да се връщаш по Сто четирийсет и девета и просто да наблюдаваш.
Вече всичко започваше да се подрежда в главата на Боби. На рождения му ден, който беше и първият ден на Тед в сградата, старият човек го беше попитал дали познава всички в квартала и дали ще разпознае „непознати хора“, ако се появят. Не повече от три седмици по-късно Каръл Джърбър беше направила своя коментар, че Тед се опитва да избяга от нещо.
— Колко човека ще бъдат?
— Трима, петима, но може да са и повече — вдигна рамене Тед. — Ще ги познаеш по дългите жълти палта и маслинената кожа, въпреки че тази тъмна кожа не е естествена.
— Какво… искаш да кажеш, че са се пекли на слънце или нещо от този род?
— Предполагам, че да. Ако се движат с кола по улицата, също ще ги познаеш.
— Каква марка и какъв модел? — Момчето се почувства като Дарън Макгавън в сериала „Майк Хамър“ и си каза, че е по-добре да не прекалява. Това не беше като по телевизията, но все пак беше много вълнуващо.
Тед поклати отрицателно глава.
— Нямам представа. Но ти ще ги познаеш, защото колите им са като техните жълти палта, като трандафорите им и като уханния гел, който използват, за да приглаждат назад косите си.
— Отрепки — по-скоро каза, отколкото попита Боби.
— Отрепки — повтори Тед. После отпи от бирата си, погледна замислено към лаещия Баузър и остана така за известно време като играчка със счупена пружина или машина, останала без гориво. — Те ме усещат — каза. — Както ги усещам и аз. Е, живеем в един странен свят.
— Какво искат от теб?
Тед се обърна и стреснато го погледна. Изглеждаше така, все едно беше забравил, че момчето е тук… или може би за миг беше забравил дори кой беше Боби. После се засмя, протегна ръка и я постави върху тази на момчето. Ръката му беше голяма, топла и успокояваща: ръка на мъж. При допира съмненията, които изпълваха Боби, се изпариха.
— Нещо, което по стечение на обстоятелствата, е у мен — отговори Тед. — Нека да не се задълбочаваме повече.
— Нали не са ченгета? Или от правителството? Или…
— Да не би да ме питаш дали не съм в списъка на десетте най-търсени от ФБР или че съм агент на комунистите? С две думи, че съм лош човек?
— Знам, че не си лош човек — отговори Боби, но руменината по бузите му говореше точно обратното. Не че това, което си мислеше, щеше да промени нещата. Човек можеше да харесва или дори да обича лош човек. Майка му казваше, че дори и Хитлер е имал майка.
— Не съм лош човек. Никога досега не съм обирал банка, нито пък съм откраднал някоя правителствена тайна. Прекарал съм много време в четене на книги и ако имаше полицаи в библиотеките, може би щяха да са по петите ми, но не съм като лошите хора, които гледаш по телевизията.
— Но мъжете с жълтите палта са от тях.
— Да, така е — кимна Тед. — И може да се каже, че са и опасни.
— Виждал ли си ги?
— Много пъти, но не и тук. И има поне деветдесет и девет процента шанс да не ги видиш и ти. Просто те моля да си отваряш очите. Ще се справиш ли?
— Да.
— Боби? Има ли някакъв проблем?
— Не. — Въпреки това за момент нещо го притесни. Беше някакво странно чувство, което сякаш се приближаваше към него.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре. Сега имам следния въпрос. Би ли премълчал за тази част от работата си, ако те попита майка ти?
— Да — веднага отвърна Боби, макар да разбираше, че това щеше да промени живота му, а също така беше и рисковано. Страхуваше се от майка си и страхът му беше породен от това, че тя щеше да се ядоса. Струваше му се, че все по-малко и по-малко го обича, и затова се опитваше да запази колкото обич му оставаше. Но същевременно харесваше Тед… Беше му харесало също и как Тед постави ръката си върху неговата, топлата грубост на голямата му ръка и допира на пръстите му, втвърдяващи се като възли в ставите. Освен това в случая не ставаше въпрос за лъжа. Той само щеше да премълчи цялата истина.
— Сигурен ли си?
„Ако искаш да се научиш да лъжеш, Боби, като начало е добре да започнеш да спестяваш цялата истина“ — заговори тихичко един вътрешен глас. Боби не му обърна внимание.
— Да — рече, — наистина съм сигурен, Тед. Тези мъже само за теб ли са опасни, или и за всички останали? — Сега мислеше не само за майка си, но и за себе си.
— За мен могат да бъдат много опасни. За останалите хора предполагам, че не. Искаш ли да ти кажа нещо смешно?
— Разбира се.
— Повечето хора въобще не ги забелязват, освен ако не са твърде близо до тях. Изглежда чака, все едно притежават силата да замъгляват съзнанието на хората, така както го нравеше Сянката в онова старо радиошоу.
— Да не искаш да кажеш, че те са… — Искаше да каже „свръхестествени“.
— Не, съвсем не — прекъсна го мъжът, преди още да беше задал въпроса си. Следващата нощ момчето лежеше будно в леглото и си мислеше, че Тед го беше прекъснал, защото не искаше да бъде изговаряна тази дума. — Има много хора, които са съвсем обикновени и които ние не виждаме. Сервитьорката, която се
