прибира вечер от работа с наведена глава и с прибрани работни обувки в хартиен плик. Тийнейджърки с накъдрени коси, които слушат класацията на Питър Трип. Но децата ги виждат. От децата не остава нищо скрито, а, Боби, ти все още си дете.
— Няма да е лесно да не забележа подобни мъже.
— Искаш да кажеш дрехите им. Обувките. Шумните коли. Но именно това са нещата, които карат много хора да се обръщат в обратната посока. Да изградят бариера между очите и съзнанието. Във всеки случай не искам да те излагам на опасност. Ако видиш мъжете с жълти палта, не се приближавай към тях. Също така не говори с тях дори и да те заговорят. Не знам защо биха го направили, но все пак не го прави. Не вярвам също, че ще те забележат, но има доста неща, които са ми неизвестни за тях. Сега повтори. Това е много важно.
— Да не ги приближавам и да не говоря с тях.
— Дори и когато те те заговорят.
— Дори и когато ме заговорят. А ако го направят, как да постъпя?
— Идваш веднага тук и ми казваш къде си ги видял. Ще вървиш спокойно, докато не си сигурен, че вече не те виждат, и после ще се затичаш. Ще тичаш бързо като вятъра. Ще тичаш така все едно всичките дяволи от ада са по петите ти.
— А ти какво ще направиш? — попита Боби, но вече знаеше отговора. Може и да не беше толкова наблюдателен като Каръл, но не беше и глупав. — Ще си заминеш, нали?
Тед Бротиган вдигна рамене и допи бирата си, без да го поглежда в очите.
— Ще решавам, когато му дойде времето. Ако въобще това се случи. Ако имам късмет, предчувствието, което ме мъчи през последните няколко дни — предчувствието за тези мъже — ще си отиде.
— Случвало ли ти се е и преди?
— Да. А сега защо не си поговорим за нещо по-приятно? През следващия половин час те обсъждаха бейзбола, музиката (Боби беше учуден, че Тед разбира от музиката на Елвис и дори харесва някои от песните му), надеждите и притесненията на Боби за следващата учебна година. Беше приятно да си говорят, но зад всяка тема сякаш се прокрадваха онези мъже в жълти палта. Те бяха тук, в стаята на Тед, като невидими сенки.
Преди Боби да си тръгне, Тед отново повдигна въпроса за тях:
— Има неща, които трябва да търсиш. Определени знаци или следи, оставени от… моите стари приятели.
— Какви са те?
— Когато се разхождаш из града, си отваряй очите за разлепени по стените или по витрините на магазините съобщения за изгубени домашни любимци. „Загубена е сива котка с черни уши, бяло коремче и рязана опашка. Обадете се на Рокюис 7–7661.“ или „Изгубено е малко куче, кръстоска с гонче, отговаря на името Трикси. Обича децата. Моля върнете ни го. Обадете се на Рокюис 7–0984 или го донесете на адрес Пийбоди Стрийт № 77.“
— Да не би да искаш да кажеш, че те избиват животните на хората? Да не мислиш…
— Мисля, че повечето от тези животни въобще не съществуват — отговори Тед. Изглеждаше уморен и нещастен. — Дори когато на съобщението е залепена снимка, и тогава си мисля, че е пълна измама. Мисля си, че по този начин мъжете влизат във връзка. Те не са от хората, които, за да се видят, ще отидат в ресторант. Къде ходи да пазарува майка ги, Боби?
— В бакалията „Тотал“. Намира се в съседство с бюрото за недвижими имоти на господин Бидърман.
— А ти ходиш ли с нея?
— Понякога. — Когато беше малък, той се срещаше с майка си там всеки петък и докато я чакаше, четеше списанието за телевизия. Обичаше петъците, защото бяха началото на уикенда, а и защото майка му му позволяваше да бута количката за покупки и той си представяше, че кара състезателна кола. Но това бяха стари истории и той предпочиташе да не ги разказва на Тед. Тогава беше само на осем.
— Преглеждай таблата. Нали знаеш таблата до изхода, където са залепени написани на ръка бележки, като например: „Продавам кола…“ Ти също търси подобни бележи, но залепени наопаки. Има ли и друг супермаркет наблизо?
— Да, „А&Р“, близо до железопътната гара. Майка ми не ходи там. Казва, че касапинът само я заглеждал.
— Можеш ли да проверяваш надписите и там?
— Разбира се.
— Добре, засега всичко е идеално. Знаеш как малките деца си рисуват квадратчета за дама на тротоара, нали?
Боби кимна.
— Търси такива, но със звезда и луна, нарисувани до тях обикновено в различни цветове. Търси опашки на хвърчила, увиснали от телефонни кабини. Не целите хвърчила, а само опашките им. И…
Той замълча, намръщи се и се замисли. После докато мъжът изваждаше една цигара от пакета „Честърфийлд“ и я запалваше, Боби си помисли: „Той е луд. Пълно куку.“
Да, разбира се, как можеше да се усъмни човек? Надяваше се все пак, че дори и луд, Тед ще внимава. Защото, ако майка му чуеше, че говори подобни неща, щеше да забрани на Боби да припари до него. Може би дори щеше да повика онези от лудницата или щеше да помоли добия стар Дон Бидърман да го направи вместо нея.
— Нали знаеш часовника на градския площад, Боби?
— Да.
— Той може да започне да греши броя на ударите на часовете или да звъни не когато трябва. Също така търси във вестниците съобщения за дребни кражби от църкви. Моите приятели не обичат църквите, но никога не прекаляват. Те избягват да се набиват на очи. Има и други следи , че са наблизо, но не трябва да прекаляваме. Лично аз вярвам, че обявите за изгубени животни са най-сигурни.
— „Ако намерите Джинджър, моля върнете го“.
— Точно така…
— Боби? — Това беше гласът на майка му. Последва шумът от забързаните й стъпки. — Боби, горе ли си?
III. ВЛАСТТА НА МАЙКА МИ. БОБИ СИ ВЪРШИ РАБОТАТА. „ТОЙ ДОКОСНА ЛИ ТЕ?“ ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕ
Боби и Тед се спогледаха виновно. Двамата се облегнаха назад засрамени от налудничавите неща, за които говореха.
„Тя ще разбере, че кроим нещо — помисли си Боби притеснено. — Изписано е на лицето ми.“
— Не е — рече Тед. — Не е изписано на лицето ти. Това властта, която тя има върху теб и в която ти вярваш, това е властта на майката.
Боби го погледна учудено, че той четеше мислите му. Сега майка му вече беше почти на третия етаж и нямаха време да й отговорят. По изражението на Тед личеше, че и да имаше време, нямаше да го направи. И Боби веднага започна да се съмнява в това, което беше чул преди секунди.
После майка му застана на прага на отворената врата, като поглеждаше ту Тед, ту сина си.
— Значи си тук — каза тя. — Господи, Боби, не чу ли, че те викам?
— Ти се качи толкова бързо, че аз не успях да ти отговоря, мамо.
Тя изръмжа тихичко. След това устата й се изкриви в равнодушна усмивка. Това беше дежурната й усмивка за срещи с познати. Продължи да мести очи от единия към другия, като търсеше нещо погрешно, нещо, което не си беше на мястото.
— Не съм чула кога си се прибрал.
— Ти беше заспала, мамо.
— Как сте днес, госпожо Гарфийлд? — попита Тед.
— Добре. — Продължи да ги наблюдава. Боби не знаеше какво точно търси тя.
— Искате ли безалкохолна бира? — попита отново Тед. — Не е кой знае какво, но е студена.
