го караше да я повтори правилно. Ако кажеха нещо едновременно, Тед хващаше ръката на Боби и казваше: „Успех, воля, щастие и всичко лошо да те остави.“ Скоро и Боби започна да прави това.
Само веднъж се беше почувствал неудобно, когато Тед го беше докоснал. Тъкмо бяха свършили с последната статия, която старият човек искаше да чуе — ставаше въпрос за това, че е изключено Куба да не може да бъде променена по американския начин. Заревото на залеза започваше да оцветява небето. От другата страна кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае, но сега лаят му съвсем не изглеждаше реален.
— Ами, добре — рече Боби, остави вестника и се изправи. — Мисля да се поразходя малко из квартала. — Той все още не желаеше да си тръгва, но в същото време искаше Тед да знае, че се оглежда за мъжете с жълтите палта.
Тед също се изправи и после се приближи към него. Изведнъж Боби забеляза страха по лицето на стария човек. Той не искаше Тед да вярва в съществуването на отрепките. Не искаше да полудява.
— Върни се, преди да се стъмни, Боби. Няма да си простя, ако ти се случи нещо.
— Ще внимавам и ще се върна много преди да се е стъмнило.
Тед коленичи с единия си крак (беше твърде стар, за да успее да клекне) и обви раменете на Боби. После го придърпа към себе си, докато бузите им се допряха. Момчето усещаше миризмата на цигари и на мехлем от тялото му — той мажеше ставите си с мустерале, защото го боляха. Напоследък го боляха и през топлите дни.
Да бъдеш толкова близо до Тед не беше страшно, а по-скоро ужасяващо, което си беше почти същото. Сега Тед не изглеждаше все още толкова стар, но скоро щеше да остарее. Вероятно щеше да му прилошава по-често. Очите му се бяха насълзили. Устните му потреперваха. Беше толкова лошо, че живее съвсем сам тук на третия етаж. Ако имаше жена, нямаше да го измъчват налудничави мисли за мъже с жълти палта. Разбира се, ако имаше жена, Боби никога нямаше да прочете „Повелителят на мухите“. Беше егоистично да мисли така, но не можа да се сдържи.
— Все още ли не си видял никакви следи от тях, Боби? Момчето поклати отрицателно глава.
— И не усещаш нищо? Дори и тук? — Хвана малката му ръка и я постави върху слепоочието си, където едва забележимо пулсираха две венички. — Или пък тук? — Постави ръката на Боби до дясното си око. Момчето отново поклати отрицателно глава. — Или тук? — Тед посочи корема си. Отново отрицателен отговор. — Добре — добави възрастният мъж и се засмя. После прокара лявата си ръка към врата на Боби и след малко към нея се присъедини и дясната. След това погледна Боби сериозно, а момчето му отговори по същия начин. — Ще ми кажеш, ако ги видиш, нали? Няма да премълчиш. Няма да се опиташ да… и аз не знам… да се подиграеш с мен, нали?
— Няма — отговори Боби. Харесваше му как Тед държи ръце на врата му и същевременно не му харесваше. Във филмите момчетата слагаха ръце на врата на момичетата, преди да ги целунат. — Ще ти кажа, нали това ми е работата.
Тед кимна. После бавно отпусна ръце. Когато се изправяше на крака, се подпря на масата и направи гримаса.
— Да, ще ми кажеш. Ти си добро дете. Добре, сега върви и се движи само по тротоара. И се прибери, преди да се стъмни. Човек трябва да внимава.
— Ще внимавам. — Той тръгна по стълбите.
— И ако ги видиш…
— Ще избягам.
— Да. — На бледата светлина лицето на Тед изглеждаше потъмняло. — Ще бягаш така все едно всички дяволи от ада са по петите ти.
Имаше докосване и вероятно майка му беше права да се притеснява. Вероятно бяха прекалили с докосванията, а и може би го бяха направили по забранения начин. Не беше по погрешния начин, за който си мислеше тя, но все пак беше погрешно. Все още опасно.
В сряда точно преди да ги разпуснат във ваканция, когато се прибираше от училище, Боби видя, че на антената на една от къщите на Колония Стрийт висеше червен парцал. Не можеше да каже със сигурност, но страшно много приличаше на част от опашка на хвърчило. В този момент краката му се подкосиха и той се закова на място. В същото време сърцето му започна да бие лудо така, както когато се гонеха със Съли- Джон след училище.
„Това е някакво съвпадение, ако е опашка на хвърчило — каза си Боби. — Просто едно скапано съвпадение и аз го знам.“
Може би. Може би знаеше. В петък, когато ги разпуснаха от училище, почти беше повярвал на историята за мъжете. Беше сам. Съли-Джон беше останал в училище да помага да прибират книгите в хранилището, а Каръл беше отишла на рождения ден на приятелката си Тина Лебъл. Малко преди да пресече Ашър Авеню и да тръгне по Броуд Стрийт забеляза нещо нарисувано на тротоара с лилав тебешир. То изглеждаше така:
— Боже господи, не! — прошепна Боби. — Това е някаква шега.
Той коленичи, както го правеха скаутите по филмите, покрай него минаваха деца, някои тичаха, други караха колелата си. Никое от тях обаче не го забелязваше. Той беше напълно невидим за тях, защото в този момент повечето мислеха за предстоящата ваканция.
— О, не. Не, не мога да повярвам. Това е някакъв майтап. — Той посегна към луната и звездата — те бяха нарисувани с жълт тебешир. Посегна да ги докосне, но после отдръпна ръка. Онова червено парче плат върху телевизионната антена може би не означаваше нищо. Но когато се прибавеше и това, можеше ли все още да става въпрос за съвпадение? Боби не знаеше. Той беше само на единайсет и имаше милиарди неща, които не разбираше. Но се страхуваше… страхуваше се, че…
Скочи на крака и се огледа наоколо. Очакваше да види цяла колона от боядисани с ярки бои коли надолу по Ашър Авеню, които се движат бавно с включени фарове посред бял ден, както го правят, когато са на погребение. Очакваше да види няколко дузини мъже, облечени с жълти палта, които стоят под навеса на кино „Емпайър“ или пред таверната на Съки, пушат цигари „Кемъл“ и го наблюдават.
Но нямаше никакви коли, както и мъже, а само деца, които се прибираха към къщи от училище. Между тях се забелязваха и зелените панталони от униформата на учениците от „Сейнт Гейбс“.
Боби се обърна и погледна към Ашър Авеню. Беше толкова притеснен, че дори не обърна внимание на невъзпитаните момчета от „Сейнт Гейбс“. Нямаше нищо около телефонните кабинки по Ашър, а по стените бяха разлепени няколко афиша за предстоящи бинго игри в залата „Гейбс“ или за рок концерти на Клайд Макфатър и Дуейн Еди, човека с пеещата китара.
Докато стигне до Ашър Авеню, което беше почти до училището, Боби се оглеждаше с надеждата, че всичко е съвпадение. Въпреки това продължи да следи улицата. След това мина по Броуд Стрийт и отново към магазина на Спайсър, където си купи дъвка и провери таблото за съобщения, но и там нямаше нищо подозрително. Само обявата за басейна липсваше, но какво от това. Може би се беше намерил купувач. Защо въобще щяха да слагат съобщение на таблото?
Боби излезе и застана на ъгъла. Дъвчеше дъвка и се чудеше какво да прави.
Възрастта обсебваше човек постепенно. Идваше на етапи и го обгръщаше. Боби Гарфийлд взе първото си решение на възрастен в деня, когато завърши шести клас. Той стигна до извода, че е по-добре да не казва на Тед за нещата, които беше видял… поне за известно време.
Макар да се убеждаваше, че отрепките не съществуват, все още не беше готов да го приеме напълно. Независимо от доказателствата, които беше намерил. Тед щеше да се натъжи, ако Боби му кажеше какво е видял. Може би толкова щеше да се натъжи, че щеше да прибере вещите в куфарите си (заедно с хартиените пазарски чанти, които беше оставил зад хладилника) и просто щеше да замине. Ако наистина го преследваха лоши хора, бягството беше единствената възможност, но Боби не искаше да загуби единствения си възрастен приятел.
През тази нощ Боби Гарфийлд преживя нещо друго, характерно за възрастните. Лежа буден, докато часовникът не удари два часа, като не спираше да се чуди дали е взел правилното решение.
