мъж. Не мога да видя лицето му, защото целият е загърнат в, как се казва в пелерина. И все се крие в тъмното. — Тя потрепери. — До такава степен се бях изплашила, че вече не можех да спя Ала сега може би…
— Ллллошият човек! — извика Джо така изненадващо и яростно, че и тримата се стреснаха. Той скочи на крака изпъна ръце и сви пръсти, сякаш имитираше лапи с дълги нокти. — Лллошият човек! Лоши сънища! Гони! Мене гони! Плаши! — Той се сгуши до Надин и се втренчени със страх в заобикалящата ги тъмнина.
Настъпи мълчание.
— Това е лудост — заяви младият мъж и после млъкна. И тримата го гледаха в очакване. Изведнъж мракът около тях сякаш се сгъсти още повече и Луси отново изглеждаше много изплашена. Лари реши, че трябва да продължи. — Луси, а сънувала ли си някога… бяла къщичка в Небраска?
— Една нощ сънувах много стара негърка, но този сън беше много кратък. Тя ми каза нещо от рода на: „Ела да ме видиш.“ После пак се озовах в Енфийлд и онзи… страшният ме гонеше. Тогава се събудих.
Лари я изгледа втренчено. Накрая тя не издържа погледа му, изчерви се и сведе очи.
— Джо, сънуваш ли понякога… ъ, царевица? — попита го Лари. — Една старица? Китара?
Джо му отвърна само с мълчание.
— Остави го на мира. Само ще го разстроиш още повече — упрекна го Надин, ала самата тя изглеждаше много разстроена.
Лари се замисли за момент.
— А къща, Джо? Една малка къща с веранда? Стори му се, че нещо в очите на момчето проблесна.
— Престани, Лари! — смъмри го Надин.
— А люлка, Джо? Една гума, на която може да се люлееш? Изведнъж момчето се размърда. Извади палеца от устата си. Надин се опита да го задържи в обятията си, но той се освободи от прегръдката й и ликуващо извика:
— Люлката! Люлката! — Завъртя се няколко пъти на място и посочи с пръст първо Надин, после Лари. — Тя! И ти. Много!
— Много? — попита Лари, ала Джо млъкна и не каза нищо повече.
— Люлка ли? — попита изумено Луси. — Странно, и аз помня люлката. Защо сънуваме едно и също? Да не би да ни облъчват с нещо? — обърна се тя към Лари.
— Нямам представа. А, ти, Надин? И ти ли сънуваш същото?
— Аз изобщо не сънувам — тросна се тя и веднага сведе поглед.
Лари разбра, че го лъже, но се зачуди защо.
— Надин, ако и ти…
— Казах вече, че не сънувам! — изкрещя му тя почти истерично. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Непрекъснато ли трябва да ме тормозиш? Сетне скочи на крака и почти тичайки се отдалечи от огъня.
Луси остана за момент на мястото си, загледана след нея. после се изправи.
— Ще отида при нея.
— Да, по-добре иди. Джо, ти остани при мене. О’кей?
— Кей — съгласи се Джо и започна да сваля калъфа на китарата.
Двете жени се върнаха след десетина минути. Лари видя по лицата им следи от сълзи, но си личеше, че са се помирили.
— Извини ме — обърна се Надин към него. — Просто съм ужасно разстроена и понякога реагирам така без причина.
— Няма нищо.
Повече не говориха за сънищата. Изслушаха целия репертоар на Джо. Момчето свиреше все по-добре и сред пъшкането и ръмженето все по-ясно можеха да се доловят и отделни думи от текста на песните.
Най-сетне легнаха да спят — Лари в единия край, Надин в другия, а Джо и Луси по средата.
Лари сънува първо лошия човек, наблюдаващ го от хълма, после и старата негърка на верандата. Само че този път в съня си добре съзнаваше, че зловещият човек се приближава все повече към тях, крачейки през царевичните насаждения, разсичайки стъблата им с косата си, с отвратителна усмивка, разкривила цялото му лице.
Събуди се посред нощ, задушавайки се от ужас. Другите спяха непробудно. Този сън беше пророчески. Защото зловещият човек не идваше с празни ръце. Крачейки през царевицата, той носеше като за жертвоприношение разложеното, подпухнало и вдървено тяло на Рита Блекмор, разкъсано от лешоядите. Това бе нямо обвинение, което щеше да разкрие вината на Лари, щеше да покаже недвусмислено, че той е кофти човек, че нещо в душата му липсва, че е неудачник и използвач.
Най-сетне отново заспа и до седем сутринта, когато се събуди вкочанен и гладен, не сънува повече.
— О, Боже! — простена Надин. Лари я погледна и забеляза огромното й разочарование, което дори не й позволяваше да заплаче. Лицето й бе пребледняло, а изумителните й очи бяха изгубили блясъка и живеца си.
Беше седем и петнадесет вечерта на 19 юли. Сенките вече се удължаваха. Бяха пътували през целия ден, като спираха само по пет минути и веднъж тридесет, в Рандолф, където обядваха. Никой не се оплака, макар че след толкова часове, прекарани на мотоциклета, Лари се бе схванал и множество иглички сякаш пробождаха тялото му.
Стояха пред ограда от ковано желязо. Под тях се простираше градчето Стовингтън, както го бе видял Стю Редман от стаичката със зарешетени прозорци. Зад оградата, скрита за алеята, обрасла в буйна трева и засипана с листа и съчки, съборени от летните бури, се намираше самата триетажна сграда. Лари предполагаше, че по-голямата й част е под земята.
Центърът бе изоставен и съвсем пуст.
Насред алеята имаше табела с надпис:
До нея бе поставена втора табела и именно нея четяха те.
