тръгнем пак на път, ще си починем, ще похапнем заедно, ще се поопознаем.
Момиченцето, чувствайки се на сигурно място в топлите обятия на мъжа, се осмели да я попита:
— Ти ли си най-старата жена на земята?
— Шшш, Джина! — скара й се по-възрастната непозната. А майка Абигейл сложи ръце на кръста си и се засмя.
— Може и да съм, дете, може и да съм.
Накара ги да постелят покривката на червени карета под ябълковото дърво и двете жени, Оливия и Джун, се заеха да подредят обяда като на пикник. Мъжете отидоха да наберат малко царевица. Бързо щеше да я свари и въпреки че вече беше изчерпала запасите си от масло, имаше достатъчно олио и сол.
Не разговаряха много по време на обяда. Чуваше се предимно мляскане, дъвчене и въздишки на удоволствие. Приятно й беше да ги гледа как се хранят, а и така получи пълно признание за труда си. Струваше си и целият път, който бе извървяла до фермата на Ричардсън, и схватката с невестулките. Не че гостите й бяха чак толкова гладни, но когато цял месец си се хранил само от консерви, ти се приисква прясна, специално приготвена храна. Тя самата изяде три парчета от пилето, един кочан царевица и хапна от пая с ягоди и ревен. Когато приключи, се чувстваше преситена като кърлеж, насмукал се до пръсване с кръв.
Когато се настаниха удобно и наляха кафето в чашите, шофьорът на пикапа, Ралф Брентер, приятен човек с открито лице, й каза:
— Страхотен обяд, госпожо. Не си спомням някога яденето да ми е идвало по на място от сега. Много сме ви задължени. Другите също й благодариха, а Ник кимна.
— Може ли да седна на коленете ти, бабо? — попита я момиченцето.
— Мисля, че ще си много тежка за нея, миличка — каза по-възрастната жена, Оливия Уокър.
— Няма такава опасност. Денят, в който не мога да взема дете на ръце, ще е денят, в който ще ме положат в ковчега ми. Ели при мен, Джина.
Ралф сложи момиченцето в скута на старата жена.
— Когато ти натежи, само ми кажи — каза той и погъделичка детето по лицето с перото от шапката си.
— Не ме гъделичкай, Ралф, не ме гъделичкай! — засмя се Джина, размахвайки ръце.
— Не се тревожи. Толкова съм преял, че нямам сили никого да гъделичкам дълго време — заяви той и седна на мястото си.
— Какво се е случило с крака ти, Джина? — попита Абигейл.
— Счупих го, когато паднах от плевнята. Дик ми го оправи. Ралф казва, че Дик ми е спасил живота. — Тя изпрати въздушна целувка на мъжа с очилата, който леко се изчерви, покашля се и се усмихна.
Ник, Том Кълън и Ралф срещнаха Дик Елис на едно шосе някъде по средата на щата Канзас. Крачеше, подпирайки се на пръчка, с раница на гърба. Той беше ветеринарен лекар. На следващия ден спряха в едно градче — Линдсбърг, за да обядват, и чуха едва доловими викове от южната част на града. Ако вятърът не беше духал към тях, а в обратната посока, нямаше изобщо да чуят момиченцето.
— Бог е бил милостив — каза Аби доволно, галейки Джина по главата.
Момиченцето живеело само от три седмици. Играело си в сеновала на плевнята на чичо си, когато прогнилите дъски се счупили и то паднало от десет метра височина точно върху сеното, което омекотило удара. Но детето се търколило от купата и така си счупило крака. Първоначално Дик Елис бе настроен доста песимистично по отношение шансовете му да се оправи. Детето бе толкова отслабнало, че той се страхуваше да не би пълната упойка да я приспи завинаги, затова използва местна. Най-важното в този разказ бе изречено чрез заобикалки, докато Джина Маккон си играеше с копчетата на роклята на майка Абигейл.
Ала Джина изненадала всички им, защото се възстановила изключително бързо. Веднага се привързала към Ралф със смешната шапка. Срамежливият Елис промълви, че според него основният й проблем е бил убийствената самота.
— Разбира се — отговори Абигейл. — Ако не бяхте я намерили, просто е щяла да се стопи от мъка и самота.
Детето се прозина. Погледът му се беше премрежил.
— Ще я сложа да си легне — каза Оливия Уокър.
— Занеси я в малката стаичка в края на коридора — рече Аби. — Можеш да спиш с нея, ако искаш. А другото момиче… как каза, че ти е името, мила? Изскочило ми е от ума.
— Джун Брънкмейер — отвърна червенокосата.
— Е, ти можеш да спиш с мен, освен ако нямаш нещо друго предвид. Леглото ми не е достатъчно голямо за двама, а и не мисля, че ще искаш да спиш с една стара торба кокали като мене. Но горе на тавана има матрак, който ще ти свърши работа, стига да не са го нападнали буболечките. Някой от тия яки мъже ще ти го свали.
— Разбира се — каза Ралф.
Оливия отнесе Джина, която вече бе заспала, и я сложи в леглото. Кухнята, в която за пръв път от много години насам се бяха събрали толкова хора, потъваше в здрач. С пъшкане майка Абигейл се изправи и запали три газени лампи. Постави едната на печката (старата чугунена печка „Блакуд“ вече изстиваше и пукаше доволно), а другата на прозореца на кухнята. Тъмнината бе прогонена.
— Май си е най-добре, както е било едно време — изрече Дик неочаквано и всички впериха погледи в него. Той се изчерви и отново се покашля. Майка Абигейл само се изкиска.
— Искам да кажа — продължи Дик, сякаш се опитваше да защити мнението си, — за пръв път ям домашно сготвена храна от… ами, май от тринадесети юни. Когато спря токът. А и тогава си готвих сам. Това, което мога сам да направя, едва ли може да мине за истинска домашно приготвена храна. Жена ми, тя… беше великолепна готвачка. Тя… — Гласът му заглъхна.
Оливия се върна при тях.
— Спи дълбоко. Много беше уморена.
— Сама ли си месиш хляба? — попита Дик майка Абигейл.
— Разбира се. Открай време. Вече, разбира се, не го правя с мая. Такъв хляб не се прави. Но има много различни начини да се омеси хляб.
— Умирам за домашно опечен хляб — каза Дик простичко. — Жена ми… Хелън… правеше хляб два пъти в седмицата. Дай ми три филии хляб с ягодово сладко и мисля, че след това мога да умра щастлив.
— Том Кълън е уморен — прекъсна го внезапно Том. Прозина се така, че чак челюстта му изпука.
— Можеш да си легнеш в бараката. Там сигурно е прашно и мирише на мухъл, защото е доста стара, но иначе е сухо.
За миг се заслушаха в равномерното барабанене на дъжда, който бе завалял преди час. Когато човек е сам, песента на дъжда може да му се стори тъжна, дори безнадеждна, ала в компанията на други хора беше мелодично-приспивна и ги свързваше още по-здраво един към друг. Тропаше по первазите, бълбукаше в улуците и накрая изтичаше във варела за събиране на дъждовна вода, който Аби все още държеше навън до стената на къщата. Чуваше се и приглушеният тътен от гръмотевиците някъде надалече, чак от Айова.
— Предполагам, че си носите спални чували — каза тя.
— О, да. Ще се справим. Хайде, Том, ела — отговори Ралф и се изправи.
— Може ли да поостанете при мене с Ник? — помоли го Абигейл.
Ник седеше до масата срещу старицата, която се люлееше на своя стол. Може да си мислиш, че ако човек е глухоням, той някак ще се изгуби в стая, пълна с хора, че просто ще престанат да го забелязват. Ала в Ник имаше нещо, което правеше това невъзможно. Седеше абсолютно неподвижно и следеше отблизо разговора между останалите. Лицето му бе открито и интелигентно, но носеше отпечатъка на твърде много грижи. На няколко пъти, докато разговаряха, Абигейл забеляза, че другите го поглеждат, сякаш за да получат потвърждение от него за това, което казваха. Присъствието му беше твърде осезаемо. Забеляза, че на няколко пъти той с тревога поглеждаше през прозореца навън, в мрака.
