на евтина кукла. Брадясалото му лице с налудничава усмивка беше изгоряло от слънцето, белеше се и бе покрито с корички от зарастващите рани, получени при падането му от велосипеда. Беше облечен в избеляла синя дочена риза, по която имаше големи петна от пот, и мръсни джинси. Раницата му, която не бе стара, приличаше по вид и фасон на своя собственик.
Единният й кожен ремък бе скъсан, Траш го бе вързал нескопосано и сега раницата му висеше на една страна на гърба му, като капак на прозорец на обитавана от духове къща, увиснал на едната си панта. Раницата му беше прашна и гънките й бяха пълни с пустинен пясък. Разпраните кецове на краката му едвам се държаха благодарение на въжетата, с които ги бе превързал. От тях се подаваха кокалестите му глезени, необременени от чорапи.
Гледаше втренчено града, който се простираше надлъж и нашир в далечината. Вдигна лице към безмилостното, оловносиво небе и към слънцето, което го напичаше като в пещ. Той изрева. Ревът му бе див и победоносен, като този на Сюзън Стърн, когато бе пръснала черепа на заека Роджър с приклада на пушката му.
Олюлявайки се, поде своя танц на победата върху нажежения асфалт на междущатската магистрала № 15. От пустинята духаше сироко и натрупваше пясък върху шосето и сините възвишения на веригата планини, които от векове насам забиваха с пълно безразличие остри като зъбци върхове в небесната плът. От другата страна на пътя някакъв линкълн континентал беше почти целият зарит с пясък. А хората в него бяха направо мумифицирани. От страната на Траш, но по-нагоре по шосето, един преобърнат пикап бе затрупан чак до покрива.
Траш танцуваше. Тупуркаше в праха с разпарцалосаните си кецове, като че ли играеше пиянски моряшки танц. Съдраната му риза се издуваше от вятъра. Манерката му се удряше в раницата. Вятърът развяваше и висящите краища на бинта. Новопоявилата се след изгарянето кожа червенееше като сурово месо. Вените на слепоочията му бяха изпъкнали като пружини на часовник. От една седмица се пържеше в тигана на Бога, движейки се на югозапад през Юта, по границата на Аризона и после през Невада. Беше откачил напълно.
Докато танцуваше, си пригласяше монотонно, като повтаряше все едни и същи думи. Мелодията бе на песента „В нощния клуб“, изпълнявана от една негърска група „Тауър ъв Пауър“ — особено популярна по времето, когато той бе в лудницата. Но думите ги беше измислил сам.
— Си-а-бо-ла, Си-а-бо-ла, трам-та-рам-та-трам-та-та! Си-а-бо-ла, Си-а-бо-ла, трам-та-рам-та-трам-та- та! — На последното „та-та!“ той подскачаше. Продължи да танцува, докато всичко пред очите му се размаза от горещината, а ослепително синьото небе първо посивя, после стана съвсем черно. Строполи се на пътя почти в несвяст. Сърцето му биеше до пръсване в изсушените му от горещината гърди. С последни сили, ломотейки и хилейки се, той допълзя до преобърнатия пикап и легна в неговата стопяваща се сянка, като пъшкаше и трепереше в адската горещина.
— Сибола! — викна прегракнало той. — Трам-та-рам-та-трам-та-та!
Свали манерката от рамото си и я разклати с обезобразената си ръка. Беше почти празна. Това нямаше значение. Ще изпие останалото и ще полежи тук, докато слънцето залезе. А после ще се отправи към Сибола, легендарния град, седемте града в един. Тази нощ ще пие от непресъхващите позлатени фонтани. Но не преди слънцето-убиец да залезе. Бог бе най-големият подпалвач. Много отдавна едно момче на име Доналд Мъруин Елбърт бе изгорило чек за пенсията на една стара жена. Същото момче бе изгорило до основи методистката църква в Паутанвил и ако в това тяло бе останало нещичко, макар и съвсем незначително, от Доналд Мъруин Елбърт, то със сигурност бе кремирано заедно с петролните резервоари в Гари, щата Индиана. Почти деветдесет на брой, те бяха хвръкнали във въздуха като ракети. Тъкмо в навечерието на 4 юли. Хубаво се получи. След този огромен пожар остана единствено Траш със счупена лява ръка, изгоряла почти до костта, с неугасим пламък в душата, който щеше да гори вечно… или поне докато тялото му се превърне във въглен.
Да, тази вечер ще пие от водата на Сибола, а тя ще има вкуса на вино.
Вдигна манерката отвесно и няколко капки топла като пикня вода се стекоха по гърлото в корема му. Когато пресуши и последната капка, запрати манерката надалеч. Челото му бе оросено с пот. Тялото му трепереше и се гърчеше от обезводняването.
— Сибола! — прошепна той. — Сибола! Идвам! Идвам! Ще сторя каквото поискаш! Ще ти отдам живота си! Трам-та-та!
Сега, когато жаждата му бе поне малко утолена, започна да го унася. Беше почти заспал, когато вледеняваща мисъл проникна в съзнанието му като островърха ледена висулка.
„Ами ако Сибола е само мираж?“
— Не — шепнеше той. — Не, не, ъ-ъ, не.
Но простото отрицание не можеше да изтрие тази мисъл от съзнанието му. Острият връх на висулката дълбаеше ли, дълбаеше и му пречеше да заспи. Какво ще стане, ако е изпил последната глътка вода, подмамен от един мираж? По свой начин той съзнаваше, че е луд — нещо характерно за всички умопобъркани. Ако градът се окажеше мираж, то той щеше да умре тук и лешоядите щяха да го кълват до насита.
Накрая, когато не можеше повече да понася ужасното, гнетящо го съмнение, той се изправи с мъка и със сетни сили се върна на пътя, като постоянно му причерняваше. На върха на хълма се взря тревожно в обширната равнина, обрасла с юка, кактуси и тръни. Дъхът му спря в гърлото, а последвалата въздишка прозвуча като разпаряне на дреха от остро копие.
Градът съществуваше!
Сибола, легендарният град от миналото, търсен от мнозина, открит от Траш!
Долу, насред пустинята, заобиколен от сините планини, градът също синееше в далечината, а кулите и улиците му блестяха на ярката светлина. Имаше палми… той ги виждаше… и движение на хора… и вода…
— О, Сибола… — изтананика си Боклукчията и препъвайки се, се добра до сянката на пикапа. Градът беше по-далече, отколкото му изглеждаше, това го знаеше добре. Тази нощ, след като Божият пламък напуснеше небесата, той ще тръгне натам, както не бе вървял никога досега. И щом стигне Сибола, най- напред ще се гмурне в първия фонтан, на който попадне. После ще намери него, човекът, който го беше повикал при себе си. Човекът, който го бе насочвал през долини и планини и през пустинята в течение на един месец, въпреки ужасните му рани.
Той беше зловещият човек, злодеят. Той чакаше Траш в Сибола. Негови бяха армиите на нощта, негови бяха бледоликите мъртви ездачи, които идеха от запад и пресичаха диска на изгряващото слънце. Хилеха се, крещяха, воняха на пот и барут. Щеше да има крясъци, които малко вълнуваха Боклукчията; щеше да има изнасилвания и ужаси които го интересуваха дори още по-малко; щяха да се извършват убийства, което нямаше абсолютно никакво значение…
… и щеше да има Огромен пожар…
който живо го интересуваше. В сънищата му лошият човек идваше при него, разперил ръце, застанал на някакво възвишение и разкриваше пред погледа на Траш една страна, обхваната в пламъци. Градовете горяха, сякаш покосени от бомби. Пламъци обхващаха нивите. Дори реките на Чикаго, Питсбърг, Детройт и Бирмингам пламтяха от разлетия по повърхността им нефт. И лошият човек му бе казал нещо съвсем просто и ясно, което го бе накарало да се втурне насам. „Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“
Боклукчията се обърна на една страна. Очите му смъдяха, възпалени от попадналите в тях песъчинки. Вече почти беше загубил надежда. Да, от момента, когато колелото на велосипеда му се откачи, надеждата му се стопяваше. Господ Бог, богът на шерифите отцеубийци, богът на Карли Йетс и подобните нему в крайна сметка май щеше да се окаже по-силен от лошия човек. Все пак продължи, осланяйки се на малкото вяра, която му оставаше. И накрая, когато смяташе, че ще изгори от горещина и жажда в пустинята, преди да стигне до Сибола, където го чакаше лошият човек, той видя в далечината града, задрямал под слънцето.
— Сибола! — прошепна Траш и заспа.
Първият сън му се яви в Гари преди повече от месец, когато бе изгорил ръката си. Беше заспал вечерта твърдо уверен, че ще умре. След такова лошо изгаряне човек не можеше да оцелее. В главата му се въртеше като натрапчив рефрен: „Живей от огън, умри от огън; живей с него, умри от него.“
