общоприетите доводи. Би говорила за морал. Морал отпреди две хиляди години. Правото на живот. Върху тази идея се гради целият ни западен морал. Чел съм философите. Редовно ги препрочитам и се вглеждам във всеки от тях, досущ като домакиня с пълно портмоне в супермаркет. Майка ти се задоволява с четивата в „Ридърс дайджест“, но в крайна сметка тъкмо аз прибягвам към чувствата, а тя спори от гледна точка на морала. Не виждам нищо друго, освен Фред. Той беше унищожен отвътре. Нямаше никакъв шанс. Ония, дето вдигат лозунгите за правото на живот, вечно размахват снимки на бебета във формалин или на ръчички и крачета върху масата за дисекция. Е, и какво? Краят на човешкия живот никога не е особено красив. Аз просто си спомням как Фред лежа седем дни в онова легло, целият омотан с бинтове. Животът е евтин, а абортът го прави още по-евтин. Чета повече от майка ти, но все пак тя вижда нещата далеч по- ясно. Нашите постъпки, нашите мисли… дори когато са правилни, твърде често почиват върху капризната човешка преценка. Не мога да превъзмогна това. Заседнало ми е като буца на гърлото — разбирането, че сякаш цялата логика по начало произтича от неразумното. От вярата. Май взех да говоря несвързано, а?
— Не искам аборт — тихо каза Франи. — Имам си съображения.
— Какви?
Тя леко вирна брадичка.
— Бебето е част от мен. Може и да звучи самолюбиво, но не ми пука.
— Ще го оставиш ли в болницата, Франи?
— Не знам.
— А искаш ли?
— Не, искам да го задържа.
Той не каза нищо. Стори й се, че мълчи неодобрително.
— Мислиш си, че трябва да уча, нали? — запита тя.
— Не — отвърна баща й и се изправи. Скръсти ръце зад кръста си и доволно примижа, когато гръбнакът му изпука. — Мисля, че поговорихме достатъчно. И че на това, последното решение още не му е дошло времето.
— Мама се прибира — каза тя.
Питър се извърна и проследи погледа й към алеята, където тъкмо бе завила камионетката с проблясващи хромирани части в последните лъчи на деня. Карла ги забеляза, натисна клаксона и весело им махна.
— Трябва да й кажа — въздъхна Франи.
— Да. Но изчакай ден-два.
— Добре.
Тя му помогна да събере инструментите, после двамата тръгнаха заедно към спрялата камионетка.
7.
В здрача, който обгръща земята след залез слънце; преди да настане нощта, през една от онези броени минути, наричани от кинорежисьорите „магически час“, Вик Палфри се изтръгна от болезнените кошмари за няколко кратки мига.
Огледа се и видя, че е в болнично легло, подпрян в полуседнало положение, за да не се задави от собствените си храчки. Завивките бяха здраво прикрепени с големи безопасни игли.
Около шията му беше завързан лигавник, покрит със засъхнали храчки. Мъчеше го главоболие. Из съзнанието му танцуваха някакви странни мисли и той разбра, че допреди малко е бълнувал… и прояснението едва ли ще е задълго. Беше болен и това, което преживяваше в момента, не беше нито оздравяване, нито дори подобрение, а само мимолетно събуждане.
Докосна челото си с опакото на ръката и веднага я отдръпна с лека гримаса, сякаш бе пипнал разпалена печка. Да, както можеше да се предположи, изгаряше от температура и беше надупчен целият. Две прозрачни пластмасови тръбички излизаха от ноздрите му. Още една лъкатушеше изпод болничното одеяло към стъкленица на пода и той отлично разбираше къде е
Би могло да се очаква, че с толкова много тръби лекарите са доволни. Но явно не бяха, защото имаше и проводници. По главата му. По гърдите. По лявата ръка. Дявол да го вземе, един май беше напъхан право в пъпа му. И като капак на всичко отчетливо усещаше, че са му натъпкали нещо в задника. За Бога, какво пък беше това? Радар за лайна ли?
— Хей!
Искаше да нададе крясък, изпълнен с възмущение. Но с гърлото му се изтръгна само дрезгавият шепот на тежко болен човек. И заедно със звука отново бликнаха храчки — май гърдите му бяха претъпкани с тях.
Не, това вече беше кошмарът. Някаква нелепа мисъл, прелетяла като метеор край ръба на съзнанието му. Но макар и далечна, тя почти го заблуди за секунда. Явно не му оставаше много. Това го изпълни с ужас. Ръцете му бяха изтънели като клечки и той предположи, че е отслабнал петнайсетина килограма, а и преди не беше кой знае колко дебел. Тази… тази болест, както и да се наричаше… щеше да го убие. Боеше се, че може да умре, бръщолевейки несвързан глупости като вдетинен старец.
Не е моя работа.
Виктор, нали обичаш мама?
Да. Обаче не е моя…
Трябва да обичаш мама. Мама е болна от грип.
Не е вярно, мамо. Болна си от туберкулоза. Туберкулозата ще те убие. През хиляда деветстотин четирийсет и седма. А Джордж ще умре точно шест дни след като пристигне в Корея, само колкото да напише едно писмо и после — бам-бам-бам Джордж е…
Вик, слушай какво ти казвам, щото повече НЯМА да говоря. Бягай да прибереш коня.
— Не е тя, аз съм болен от грип — прошепна той, изплувайки пак от кошмара. —
Гледаше вратата и си мислеше, че е адски странна дори за болнична врата. Беше заоблена по ръбовете, укрепена с нитове и долният край свършваше на петнайсетина сантиметра от плочките на пода. Дори калпав дърводелец като Вик Палфри можеше
(Мамо, той ми взе книжките! Дай си ми ги! Даааааааай!
да направи по-хубава. Тя беше
Кой знае защо, тази мисъл се заби в мозъка му като пирон и Вик напрегна всички сили, за да се надигне и да огледа вратата. Да, така беше. Определено. Стоманена врата. Защо го държаха зад стоманена врата в тая болница? Какво се бе случило? Наистина ли умираше? Време ли бе вече да мисли как ще се срещне с Бога? Господи, какво се бе случило? Отчаяно се напрегна да разкъса увисналата в главата му сива мъгла, но през нея долитаха само далечни гласове — познати гласове, ала не можеше да си спомни на кого принадлежат.
Хап, май ще е добре да изключиш помпите.
