която съм виждал през живота си. Е, момче, ти пък убедително заемаш второто място след нея. Ник имаше чувството, че тая реч е отдавна подготвена, грижливо репетирана и запазена за разните пришълци и скитници, попадащи от време на време в кутията от солети. — Как ти е името, тарикат? Ник докосна с пръст раздраните си, подпухнали устни и поклати глава. После закри устата си с длан, замахна косо през въздуха и пак поклати глава.
— Какво? Не можеш ли да говориш? Какви са тия дивотии? Думите бяха изречени почти дружелюбно, но Ник не можеше да чуе тона им. Той протегна ръка, хвана невидима писалка и задраска из въздуха.
— Молив ли искаш? Ник кимна.
— Ако си ням, що не носиш от ония картички?
Ник сви рамене. Измъкна навън празните си джобове. Сви юмруци и ги размаха из въздуха, от което стомахът му отново се преобърна и из главата му пробяга мъчителна болка. Накрая лекичко се потупа с юмруци по слепоочията, извъртя очи и се подпря на решетките, сякаш готов да рухне на пода. После посочи празните си джобове.
— Значи са те обрали. Ник кимна.
Униформеният мъж се завъртя и влезе в канцеларията. След малко се върна с тъп молив и бележник. Подаде ги през решетките. В горния край на всеки лист бе отпечатано ЗАПИСКИ, а малко по-долу —
Ник извъртя бележника и потупа по името с гумичката на молива. После въпросително вдигна вежди.
— Да, аз съм. Ами ти кой си?
„Ник Андрос“ — написа той и протегна ръка през решетките.
Бейкър поклати глава.
— Нямам намерение да се ръкувам с теб. Глухоням ли си? Ник кимна.
— Какво те е сполетяло снощи, момче? Док Соумс и жена му без малко щели да те прегазят като таралеж.
„Пребит и ограбен. Около километър и половина от заведението на Дзак. Дето е на главната улица.“
— Абе, тарикат, оная кръчма не е място за хлапета като тебе. Като те гледам, не ми мязаш на пълнолетен.
Ник възмутено тръсна глава и написа: „Аз съм на двайсет и две. Нямам ли право да пийна някоя бира, без да си платя с бой и грабеж?“
Бейкър прочете това и кисело се усмихна.
— Май излиза, че в Шойо нямаш право. Какво дириш по нашия край, момче?
Ник откъсна първия лист, смачка го и пусна топчето на пода. Преди да започне отговора, една яка ръка се стрелна през решетките и в рамото му се впиха железни пръсти. Ник стреснато вдигна глава.
— Тия килии ги чисти жена ми — каза Бейкър — и не искам да правиш излишен боклук. Бягай да го хвърлиш в кенефа.
Стиснал зъби от болката в гръбнака, Ник се наведе да вдигне хартиеното топче от пода. Пристъпи към тоалетната чиния, хвърли го вътре и се завъртя с въпросително вдигнати вежди. Бейкър кимна.
Ник се върна при решетките. Този път отговорът бе по-дълъг, но моливът му пъргаво летеше по хартията. Бейкър си помисли, че сигурно е главоболна работа да учиш глухонямо хлапе на четмо и писмо, а пък тоя Ник Андрос трябва да беше умна глава, щом бе успял да схване уроците. В Шойо, щат Арканзас, имаше доста юнаци, които не можеха да се похвалят със същото. И повечето от тях киснеха в кръчмата на Дзак. Но хлапето бе дошло едва вчера и нямаше откъде да знае това.
Ник подаде бележника през решетките.
„Обикалям страната, но не съм скитник. Вчера работих при Рич Елъртън, на десетина километра оттук. Изчистих обора и прибрах сеното в плевнята. Миналата седмица правих ограда за добитък в Уотс, Оклахома. Снощи ми откраднаха седмичната заплата.“
Бейкър откъсна листчето, сгъна го няколко пъти и го прибра в джоба на ризата си.
— Сигурен ли си за работата при Рич Елъртън? Знаеш, че мога да проверя.
Ник кимна.
— Видя ли му кучето? Ник кимна отново.
— Какво е?
Ник се пресегна за бележника и написа: „Едър доберман. Обаче кротък. Не е злобен.“
Бейкър кимна, обърна се и влезе в канцеларията. Ник стоеше край решетките и тревожно се вглеждаше подир него.
След миг Бейкър се върна с голяма връзка ключове, отключи решетестата врата и я плъзна настрани. — Ела в канцеларията. Искаш ли да закусиш? Ник поклати глава, после раздвижи ръце, сякаш наливаше нещо.
— Кафе ли? Дадено. Слагаш ли захар и сметана?
Ник поклати глава.
— Значи го пиеш по мъжки, а? — разсмя се Бейкър. — Идвай.
Той тръгна по коридора и макар че продължаваше да говори, Ник вече не виждаше устните му, тъй че не схвана продължението:
— Малко компания ще ми дойде добре. Напоследък ме мъчи безсъница. Спя по три-четири часа на нощ и толкоз. Жената иска да ме прати при някакъв доктор в Пайн Блъф, голяма работа бил. Ако продължава тъй, може и да я послушам. Нали ме разбираш — още няма пет сутринта, навън е тъмно като в рог, а пък аз вече вися в кантората и дъвча мазни пържени картофи от автобусната спирка.
При последните думи той завъртя глава и Ник успя да схване „…от автобусната спирка“. Вдигна вежди и разкърши рамене, за да покаже, че не е разбрал.
— Няма значение — каза Бейкър. — Млад си още, тия неща не те вълнуват.
Когато влязоха в канцеларията, Бейкър наля чашка кафе от грамадния си термос. После се зае с недовършената закуска на бюрото. Ник отпи от чашката. Устните го боляха, но кафето беше чудесно.
Той потупа Бейкър по рамото и когато шерифът надигна глава, Ник посочи кафето, потупа се по корема и направи блажена физиономия. Бейкър се усмихна.
— Има си хас да речеш, че е лошо. Моята Джейн го е правила. — Той отхапа половин варено яйце, сдъвка го и посочи Ник с вилицата. — Ама и тебе си те бива. Направо като ония мимове. Бас държа, че нямаш проблеми да обясниш каквото си искаш.
Ник неопределено раздвижи ръка из въздуха.
— Няма да те задържам — каза Бейкър, обирайки мазнината от чинията с къшей хляб, — обаче слушай какво ще ти река. Ако останеш ден-два, може и да спипаме юначагите, дето ти погодиха тоя номер. Навит ли си?
Ник кимна и написа: „Мислите ли, че ще ми върнат заплатата?“
— Не се надявай — категорично заяви Бейкър. — Аз съм прост селски шериф, момко. За тая работа ще ти трябва някой като Джеймс Бонд.
Ник кимна и сви рамене. После събра китки и лекичко ги размаха като криле.
— Да, това е положението. Колко души бяха?
Ник вдигна четири пръста, поколеба се, после разгъна и петия.
— Мислиш ли, че ще можеш да познаеш някого?
Ник вдигна един пръст и написа: „Рус и едър. Колкото вас, но по-пълен. Сива риза и панталони. Носи голям пръстен. Средният пръст на дясната ръка. Червен камък. С него ми разпра бузата.“
Докато Бейкър четеше отговора, лицето му се измени. Първоначалната загриженост отстъпи място на гняв. Ник отново се изплаши, защото реши, че гневът е насочен срещу него.
— О, Господи — въздъхна Бейкър. — Няма грешка, сега вече я оплескахме. Сигурен ли си?
Ник боязливо кимна.
— Друго? Видя ли нещо друго?
Ник напрегна паметта си и написа: „Малък белег. На челото.“
Бейкър се втренчи в бележника.
— Това е Рей Бут. Брат на жена ми. Е, много ти благодаря, момче. Още няма пет сутринта, а вече ми
