Сблъсък

„За последен път — днес сутринта.“

— Ем ще се преумори, ако не се пази — каза Джейн. — Но той ще се пази, нали, Ник? Няма да се преумори, нали? Глухонемият кимна и се опита да се усмихне.

— Какво стана с арестуваните? Взе ли ги патрулната кола? „Не — написа Ник. — Хоган е много болен. Опитвам се да му помогна. Другите двама искат да ги пусна, за да не се заразят от него.“

— Да не си посмял! — разпалено възкликна тя. — Нали няма да го сториш?

„Няма“ — надраска на листчето глухонемият, замисли се и добави: „Трябва отново да си легнете. Необходима ви е почивка.“

Джейн се усмихна. Когато извърна глава, Ник забеляза отоците на шията й и със свито сърце си помисли, че кризата още не е преминала.

— Прав си. Сигурно няма да се събудя цяло денонощие. Знаеш ли, чувствам се виновна: да спя, когато Джон е мъртъв… Все още не мога да повярвам… мисълта за това ми се натрапва, като че се препъвам във вещ, която съм забравила да прибера. — Ник стисна ръката й. Тя невесело се усмихна и продължи:

— Може би след време ще се утеша, ще имам цел в живота… Занесе ли вечеря на арестуваните, Ник?

Младежът поклати глава.

— А трябва! Вземи колата на Джон.

„Не умея да шофирам — написа Ник, — но все пак ви благодаря. Ще отида пеша до паркинга за камиони — не е далече. Ще мина да ви видя утре сутринта.“

— Добре, ще те чакам.

Глухонемият се изправи и строго посочи към чашата с чай.

— Ще го изпия — обеща тя.

Ник вече бе на прага, когато усети колебливо докосване по рамото.

— Джон… — поде Джейн, замълча, сетне продължи с огромно усилие на волята: — Дано да са го закарали в погребалното бюро на Къртис. Моите роднини и тези на Джони винаги са били погребвани от Къртис. Мислиш ли, че са го закарали там?

Младежът кимна. Очите на Джейн се напълниха със сълзи и тя отново зарида.

От дома на семейство Бейкър Ник се отправи към закусвалнята, намираща се на паркинга за камиони. На витрината висеше накриво окачена табелка с надпис: „Затворено“. Той заобиколи и почука на вратата на фургона, но тя бе заключена, а прозорците — тъмни. Каза си, че при тези обстоятелства има право да влезе с взлом — в касичката на шерифа навярно имаше достатъчно пари, за да плати за нанесените щети.

Той счупи стъклото на вратата над ключалката и влезе в закусвалнята. Въпреки че всички лампи бяха запалени, помещението изглеждаше призрачно: джубоксът мълчеше, никой не стоеше до масата за билярд или пред електронните игри. Масите и сепаретата бяха празни, скарата — затворена.

Ник отиде в кухнята, изпържи няколко наденици на газовата печка и ги сложи в голям плик. Към тях добави бутилка мляко и голямо парче ябълков пай, което откри под пластмасов похлупак върху тезгяха. Остави бележка, в която обясняваше кой е влизал и с каква цел, после се върна в полицейския участък.

Винс Хоган беше мъртъв. Лежеше на пода на килията си сред кубчета топящ се лед и мокри пешкири. В последните си мигове бе разкъсал шията си, сякаш съпротивлявайки се на невидим удушвач. Пръстите му бяха окървавени, над него кръжаха мухи. Шията му беше подута като вътрешна гума, напомпана до пръсване от небрежен малчуган.

— Сега ще ни пуснеш ли? — попита Майк Чилдрис. — Той е мъртъв, шибан глухарино, доволен ли си? Отмъсти ли си достатъчно? А ето, че и Били се разболя. — Той посочи към приятеля си.

Били Уорнър беше изплашен до смърт. По шията и по страните му бяха избили трескави червени петна; ръкавът на ризата му, с който непрекъснато си бършеше носа, се беше втвърдил от сополите.

— Лъже! Лъже! — истерично заповтаря той. — Лъже, мръсникът му с мръсник! Лъ… — Внезапно закиха и се преви на две, докато от устата му хвърчаха слюнки и храчки.

— Виждаш ли? — кресна Майк. — Е, доволен ли си, глух малоумнико? Пусни ме веднага! Задръж Били, щом толкова ти се иска, но мен пусни! Това си е убийство, хладнокръвно убийство.

Глухонемият поклати глава, а Майк изпадна в истерия. Започна да се хвърля върху решетките, издраска лицето си и разкървави кокалчетата на пръстите си. Сетне заблъска главата си в металните пръчки, без да откъсва изцъклените си очи от Ник.

Младежът го изчака да се изтощи и с помощта на метлата пъхна храната през пролуката под вратата на килията. Били Уорнър тъпо го изгледа и започна да се храни.

Майк запрати срещу решетката чашата с мляко. Тя се счупи и течността изпръска стените. После дойде ред на надениците — те бяха запратени към задната стена на килията, покрита с графити. Едната се залепи на зида, сред петната от горчица, кетчуп и сос, гротескно напомняйки жизнерадостна картина на Джексън Полок. Сетне Майк стъпка парчето ябълков пай — парченца плод захвърчаха във всички посоки. Пластмасовата чиния се счупи.

— Обявявам гладна стачка! — извика той, — Майната ти, глухарино! По-скоро ще те накарам да ми го лапнеш, отколкото да ям храната, дето ми носиш! Ясно ли ти е, шибан ням педераст? Ще ми го…

Ник се обърна и в ареста мигом се възцари тишина. Младежът бавно се отправи към канцеларията — беше изплашен и не знаеше как да постъпи. Ако можеше да шофира, би ги закарал до Камдън. Но не умееше, а освен това трябваше да се погрижи за Винс. Не можеше да го остави на мухите.

В канцеларията имаше още две врати. Зад едната Ник откри вграден гардероб, а зад другата — стълба, водеща надолу. Той слезе по нея и се озова в помещение, което очевидно служеше едновременно за мазе и за склад. Беше прохладно и щеше да свърши работа на първо време.

Когато се върна в ареста, завари Майк да седи на пода. мрачно да събира смачканите ябълки и да ги пъха в устата си, докато упорито избягваше погледа му.

Ник прегърна тялото и се опита да го повдигне. Стомахът му се преобърна от вонята, лъхаща от трупа. Винс се оказа прекалено тежък. За миг младежът безпомощно се втренчи в мъртвеца; внезапно осъзна, че другите двама са се изправили до решетките и съсредоточено го наблюдават. Представяше си какви мисли се въртят в главите им. Винс бе един от тях и въпреки че го смятаха за мухльо и предател, все пак му бяха приятели. А сега беше умрял от някаква ужасна и непозната болест, от която се бе издул като балон. Ник се запита (за кой ли път през този ден) кога самият той ще започне да киха, ще вдигне температура, а по шията му ще се появят странните отоци.

Опитвайки се да забрави мрачните мисли, той хвана Винс Хоган под мишниците и го издърпа от килията. Главата на мъртвеца се отметна и изцъклените му очи се впериха в младежа, сякаш го молеха да внимава и да не го влачи като чувал с картофи.

На Ник му бяха необходими цели десет минути, за да свали тежкия Винс по стръмната стълба. Когато, задъхан и уморен, най-сетне се озова в мазето, той постави трупа върху бетонния под и побърза да го покрие с оръфано армейско одеяло, взето от килията.

Сетне се опита да заспи, но сънят не идваше. Унесе се едва призори, с настъпването на двайсет и четвърти юни. Сънищата му винаги бяха прекалено реални и понякога го плашеха, въпреки че рядко имаше кошмари. Напоследък все по-често му се присънваха зловещи видения, сякаш изпълнени с таен смисъл, които предизвикваха у него усещането, че нормалният свят постепенно се превръща в място, където зад спуснатите щори принасят в жертва кърмачета и огромни черни машини неспирно ръмжат в заключени мазета.

Освен това се страхуваше за живота си — боеше се, че някоя сутрин ще се събуди болен.

Спа малко, но му се присъни същият кошмар, който го бе измъчвал преди няколко дни: царевичната нива, миризмата на напечени от слънцето растения, усещането, че нещо — или някой — много добър и надежден, вече е наблизо. Усещането, че се е озовал в дома си. Но приятното чувство отстъпва място на вледеняващ страх, когато разбира, че някой го дебне измежду царевичните стъбла. Помисли си: „Мамо, язовецът се е вмъкнал в кокошарника!“ и се събуди сред сумрака на ранното утро целият окъпан в пот.

Постави кафеварката на котлона и отиде да провери какво правят затворниците. Завари Майк Чилдрис облян в сълзи. Наденицата все още бе залепена на стената зад него.