прозвучала голата истина. Можеше да се оприличи на мириса на изгнили портокали, на развалена риба или пък на лошия въздух, който изпълва вагоните на метрото, когато прозорците са отворени, но нито едно от тези описания не беше особено точно. Иначе казано, това беше миризма от разлагащи се човешки трупове, хиляди човешки трупове, които гниеха зад затворените врати. На човек обаче някак си му се искаше да се въздържи от подобни изказвания.
В Манхатън все още имаше електричество, но Лари не смяташе, че е за дълго. Почти навсякъде другаде бе изгаснало. Снощи, след като Рита заспа, той излезе на балкона — от високо се виждаше, че половината Бруклин и целият Куинс са потънали в мрак. От 110-та до края на Манхатън Айлънд беше тъмно като в рог. На другата страна се виждаха ярките светлини на Юниън Сити и може би на Бейон, но в останалата част от Ню Джърси цареше пълен мрак. Тъмнината означаваше нещо повече от прекъсване на тока Освен всичко останало означаваше, че не работят климатичните инсталации — модерното удобство, което прави възможно стоенето в този град, особено неприятен в средата на юни. Означаваше, че всички хора, които са починали мирно и тихо у дома, сега се разлагат като в пещ. Щом се сетеше за това, пред очите му изникваше онзи човек от обществената тоалетна в парка. Беше го сънувал; в сънищата му почернелият, развален сладкиш оживяваше и го заплашваше.
Личният аспект на проблема според Лари беше свързан с онова, което видяха в парка, когато се разхождаха вчера. На излизане Рита се смееше, бъбреше и беше весела, а на връщане вече беше почнала да се състарява.
На една пътека в парка видяха лудия, който предвещаваше идването на чудовищата — лежеше сред огромна локва от собствената си кръв. Около лявата му ръка, протегната настрани и вкочанена, бяха посипани разбитите на парчета стъкла от очилата му. Очевидно наистина се беше пръкнало някое чудовище. Мъжът беше почти накълцан на парчета. На Лари едва не му прилоша от гледката — човекът наподобяваше на игленик.
Рита изпадна в истерия и пищя ли, пищя. Когато накрая се успокои, настоя да го погребат. Така и направиха. А на връщане към апартамента тя се превърна в жената, която представляваше тази сутрин.
— Всичко е наред — каза той. — Само ме поопари. Кожата ми дори не е зачервена.
— Сега ще донеса мехлем. Имам в аптечката. — Запъти се натам, но Лари я сграбчи здраво за раменете и я накара да седне. Тя го погледна; около очите й имаше тъмни кръгове.
— Нищо подобно. Сега ще ядеш. Бъркани яйца, препечена филийка, кафе. Ще вземем карти и ще проучим как най-бързо можем да излезем от Манхатън. Ще трябва да вървим пеша, нали знаеш.
— Да… сигурно.
Лари тръгна към кухничката, защото не искаше повече да вижда безмълвния копнеж в очите й, и извади последните две яйца от хладилника. Счупи ги в една купа, изхвърли черупките в боклука, започна да разбива яйцата и попита:
— Къде искаш да отидем?
— Какво? Не знам…
— А в каква посока? — започваше да става нетърпелив. Прибави мляко към яйцата и отново сложи тигана на печката. — На север? Натам е Нова Англия. Или на юг? Макар да не виждам особен смисъл. Можем да отидем…
Сподавен плач. Обърна се — тя го гледаше с блеснали очи, кършейки ръце в скута си. Опитваше се да се контролира, но не успяваше.
— Какво има? — Той отиде при нея. — Какво ти става?
— Не мисля, че мога да ям — захлипа Рита. — Зная, че искаш… ще се опитам, но тази миризма…
Лари прекоси дневната, затвори стъклената врата, приплъзвайки я по металните релси, и я залости.
— Готово — меко каза той, надявайки се, че раздразнението от присъствието й не е много явно. — Така по-добре ли е?
— Да — грейнала отвърна Рита. — Много по-добре. Сега вече мога да се храня.
Младият мъж се върна в кухнята и разбърка яйцата, които вече вдигаха мехури. В чекмеджето с домакинските принадлежности намери ренде и настърга парче кашкавал; получи се малка купчинка, която поръси върху яйцата. Отзад Рита се размърда и миг по-късно в апартамента зазвуча Дебюси; за него тази музика беше прекалено лека и романтична. Той не обичаше лека класическа музика. Ако ще е гарга, да е рошава — слуша ли ви се класическа музика, пуснете си Бетховен, Вагнер или някой подобен на тях. Няма да си играем на дребно, я!
Най-небрежно го беше попитала как си изкарва прехраната., най-небрежно, с неудоволствие си мислеше Лари, по начина, по който питат хората, за които „прехраната“ никога не е представлявала проблем. „Бях рокпевец — беше отвърнал той, удивен колко безгрижно прозвуча миналото време. — Пеех ту с една, ту с друга група. От време на време записвах в студио.“ Тя кимна и с това разговорът приключи. Изобщо не му се разправяше за „Скъпа, де го твоят мъж?“ — това вече беше минало. Пропастта между онзи живот и този беше толкова огромна, че той още не я осъзнаваше напълно. В миналия живот бягаше от пласьор на наркотици; в настоящия беше в състояние да погребе човек насред Сентръл Парк и да приеме, че това е повече или по-малко в реда на нещата.
Сипа яйцата в чиния, направи чаша нескафе с много захар и сметана, както тя обичаше (макар той самият да поддържаше кредото на камионджиите: „Ако искаш сметана и захар, защо да поръчваш кафе?“), и ги отнесе на масата. Тя седеше върху една възглавница на пода със скръстени ръце и се взираше в касетофона. Дебюси се лееше от колоните като разтопено масло.
— Хайде на масата — повика я той.
Рита се приближи с тъжна усмивка, погледна чинията така, сякаш й предстоеше да участва в състезание по бягане с препятствия, и започна да се храни.
— Вкусно е. Прав беше. Благодаря ти.
— Моля, моля, беше ми приятно. Виж сега, моята идея е следната: вървим по Пето Авеню до пресечката с Трийсет и девето. Оттам поемаме на север. Пресичаме Ню Джърси през тунела „Линкълн“. После вървим по магистрала № 495 към Пасейк и… яйцата наред ли са?
— Да, чудесни са — отвърна тя, погълна още една хапка и отпи глътка кафе. — Точно от това имах нужда. Продължавай, слушам те.
— От Пасейк продължаваме на запад, докато намерим достатъчно чисти пътища, за да може да се кара кола. После може да завием на североизток и да се отправим към Нова Англия. Ще. опишем нещо като окръжност, нали си представяш? Изглежда по-дълго, но ще си спестим много главоболия. Дори можем да се настаним в някоя къща на брега на океана, в Мейн. Китъри, Йорк, Уелс, Огънкуит, а защо не и в Скабъроу или Бутбей Харбър? Как ти звучи?
Докато говореше, гледаше през прозореца; сега отново се обърна към масата. Едва не припадна от страх — Рита се беше побъркала. Усмихваше се, но лицето й беше разкривено от болка и ужас. По страните и челото й беше избила пот на големи кръгли капки.
— Рига? За Бога, Рита, какво…
— Съжалявам! — Тя скочи на крака, преобърна стола си и прекоси тичешком дневната. Без да иска, ритна възглавницата, на която беше седяла, тя се прекатури на една страна — приличаше на огромен пул за табла. Самата Рита едва не падна.
— Рита?
Жената влезе в тоалетната и Лари я чу как повръща. Раздразнен, удари с ръка по масата, после стана и отиде в тоалетната. Боже, как мразеше някой да повръща. Винаги и на теб ти се повдига. Миризмата на полусдъвкан кашкавал, която изпълваше банята, имаше същия ефект. Рита бе седнала с подвити крака на пода, покрит със светлосиня теракота, и все още леко се опираше на тоалетната чиния.
Избърса уста с парче тоалетна хартия, после го погледна умоляващо; лицето й беше бяло като платно.
— Съжалявам, Лари, просто не можах да го изям. Наистина. Много съжалявам.
— Добре, за Бога, ако знаеше, че ще стане така, защо изобщо се опита?
— Защото настояваше. Страхувах се да не те ядосам. Но така или иначе те ядосах, нали? Ядосах те.
