— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата — прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на животинчето и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.
Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.
Пърси се обърна към него усмихнат, а после и към нас тримата.
— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и без да бърза, се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на линолеума в увеличаващата се локва кръв.
IV. Ужасната смърт на Едуар Делакроа
1.
Освен всичко останало, което пиша, откакто се преместих да живея в „Джорджийските борове“, аз си водя дневник — нищо особено, само по няколко изречения на ден, предимно за времето — и снощи го прегледах. Просто исках да видя колко месеци са минали, откакто внуците ми Кристофър и Даниъл повече или по-малко насила ме принудиха да дойда тук. „За твое добро, дядо“ — казаха те. Разбира се. Нима хората не казват най-често тъкмо тези думи, когато най-после решат да се избавят от проблем, който ходи и приказва?
Оказаха се малко повече от две години. Ужасното е, че не зная дали чувствам този период като две години, дали като по-дълъг или като по-кратък. Усещането ми за време като че ли се топи, като снежен човек през януарско затопляне. Сякаш времето, такова, каквото винаги е било — източно стандартно време, лятно време, работно време вече не съществува. Тук властва единствено времето на „Джорджийските борове“, което означава старческо време и време за опикаване на леглото. Всичко останало… е изчезнало.
Това е ужасно опасно място. Отначало човек не го разбира, отначало си мисли, че само е скучно, също толкова опасно, колкото и забавачница по време на следобеден сън, но е опасно, наистина. Откакто дойдох тук, видях много хора да се плъзгат към старческата сенилност и понякога те не просто се плъзгат — понякога потъват със скоростта на разбита подводница. Повечето идват тук нормални — с помътнели очи и неспособни да ходят без бастун, може би и с малко по-недържелив мехур, но иначе нормални — и после нещо става с тях. Месец по-късно просто седят в стаята с телевизора, зяпат Опра Уинфри с празен поглед и отпусната челюст и забравят в наведената си ръка чашата с портокалов сок, който се излива на земята. Месец след това трябва да им казвате имената на децата им, когато им идват на свиждане. А месец след това трябва да им напомняте техните проклети имена. Нещо им става, да — става им времето на „Джорджийските борове“. Времето тук е като слаба киселина, която първо изтрива паметта ви, а после и желанието ви за живот.
Трябва да се борите с него. Точно това казах на Илейн Конъли, моята добра приятелка. Вече съм по- добре, откакто започнах да пиша за онова, което се случи с мен през 1932 — годината, през която на Зеления път дойде Джон Кофи. Някои от спомените ми са ужасни, но усещам, че изострят ума ми и съзнанието ми както нож молив, и това кара болката да си струва. Само писането и спомените обаче не са достатъчни. Освен това имам и тяло, колкото и изхабено и гротескно да е, и го упражнявам, доколкото ми позволяват силите. Отначало беше трудно — старците като мен не си падат много по движенията, когато става дума за упражнения заради самите упражнения — но сега, след като разходките ми имат цел, вече ми е по-лесно.
Излизам навън преди закуска — през повечето дни веднага щом се съмне — за първата си разходка. Тази сутрин валеше и от влагата ме болят ставите, но аз взех един дъждобран от закачалката до кухненската врата и въпреки всичко излязох. Когато човек има цел, просто трябва да го прави и лошо, ако го боли. Но някои неща компенсират всичко. Главното е, че така запазваш усещането си за действително време, обратно на времето на „Джорджийските борове“. Пък и аз обичам дъжда въпреки болките. Особено рано сутрин, когато денят започва и изглежда изпълнен с възможности дори за такова изхабено старо момче като мен.
Минах през кухнята, спрях да си изпрося две препечени филийки хляб от една от сънените готвачки и после излязох. Пресякох игрището за крокет, после буренясалото игрище за голф. Зад него има горичка с тясна, виеща се през нея пътека и две бараки, които вече не се използват и тихо се разпадат. Бавно тръгнах по пътеката, заслушан в равномерното тайно почукване на дъжда по боровете, като дъвчех парченце хляб с няколкото останали ми зъба. Краката много ме боляха. Вдишвах влажния въздух колкото можех по-надълбоко — поемах го като храна.
И когато стигнах до втората стара барака, влязох вътре и свърших каквато работа имах там.
Когато двайсет минути по-късно излязох обратно на пътеката, почувствах, че стомахът ми се бунтува от глад, и си помислих, че бих могъл да хапна нещо по-съществено от препечения хляб. Овесена каша, навярно даже бъркани яйца с наденичка отстрани. Обичам наденичките, винаги съм ги обичал, но напоследък, ако изям повече от една, ме заболява стомахът. Една обаче е съвсем безопасна. После, когато си напълня стомаха и влажният въздух все още освежава ума ми (или поне така се надявах), щях да отида в солариума и да напиша за екзекуцията на Едуар Делакроа. Щях да го направя колкото можех по-бързо, за да не загубя куража си.
Когато пресякох игрището за крокет към вратата на кухнята, си мислех за господин Джингълс — как Пърси Уетмор го размаза с крак и му строши гръбнака и как Делакроа закрещя, щом разбра какво е направил врагът му — и не забелязах, че зад контейнера за смет се е скрил Брад Долън, докато не протегна ръка й не ме хвана за китката.
— Малка разходка, а, Поли? — попита той.
Рязко се отдръпнах и се освободих от ръката му. Отчасти просто защото се бях стреснал — всеки би се отдръпнал, когато го стреснат — но това не беше единствената причина. Мислех си за Пърси Уетмор, спомнете си, а Брад винаги ми е приличал на него. Донякъде това се дължи на начина, по който постоянно ходи с книжле в джоба (при Пърси това винаги бе някакво списание, а при Брад — книжлета с вицове, които са смешни само за глупаците и подлеците), донякъде на факта, че се държи като Цар лайно от Лайняната планина, но най-вече защото е злобен и обича да причинява болка.
Току-що беше дошъл на работа, разбрах аз, дори още не се бе преоблякъл в униформените си бели дрехи. Носеше джинси и евтина каубойска риза. В едната си ръка държеше останките от сладка, отмъкната от кухнята. Беше се скрил под стрехата, за да я изяде, без да се намокри. И за да може да ме наблюдава, вече съм съвсем сигурен в това. Съвсем сигурен съм и в още нещо: ще трябва да следя господин Брад Долън. Той не ме харесва много. Не зная защо, но никога не съм разбирал и защо Пърси Уетмор не харесваше Делакроа. „Не харесвам“ всъщност е твърде слаб израз. Пърси намрази Дел до смърт още от първия миг, в който дребният французин дойде на Зеления път.
— Какъв е този дъждобран, Поли? — попита той, като леко перна с ръка яката. — Не е твой.
— Взех го от коридора пред кухнята — отвърнах. Мразя да ме нарича Поли и ми се струва, че той го знае, но проклет да съм, ако му доставя удоволствието да го покажа. — Имаше много. Не му правя нищо, нали? В края на краищата е предназначен точно за дъжд.
— Но не е предназначен за теб, Поли. — Отново леко перна яката. — Това е въпросът. Тези дъждобрани са за служителите, а не за вас.
— Все пак не разбирам кого съм ощетил с това, че съм го взел.
Той ми отправи злобна усмивка.
— Не става въпрос за щетите, а за правилата. Какъв би бил животът без правила? Поли, Поли, Поли. — Брад поклати глава, сякаш самият факт, че ме гледа, го кара да съжалява, че е жив. — Навярно си мислиш, че стар глупак като теб вече не трябва да спазва правилата, но това просто не е вярно. Поли.
Усмихваше ми се. Не ме харесваше. Може би даже ме мразеше. И защо? Не зная. Понякога няма
