проклетата опашка пред бюрото за безработни! За какви се мислите?
Той млъкна задъхан и със свити юмруци.
— Ще ти кажа какви сме — отвърнах аз. — Ние сме хората, които работим с теб, Пърси… но не за дълго. — Протегнах ръце и ги стоварих върху раменете му. Не чак толкова силно, но все пак ги стоварих, наистина. Стоварих ги.
Пърси понечи да се освободи.
— Махни си…
Бруталния хвана дясната му ръка — малка, мека и бяла, тя изчезна в загрубелия юмрук на Хауъл.
— Затваряй си плювалника, синко. Ако си знаеш интереса, ще използваш тази последна възможност да изкараш тапите от ушите си.
Обърнах го, бутнах го да се качи върху платформата, после го дръпнах назад, докато краката му не се удариха в седалката на електрическия стол и той не седна на него. Хладнокръвието му бе изчезнало, подлостта и арогантността му също. Бяха съвсем истински, но трябва да си спомните, че Пърси беше много млад. На неговата възраст те все още са тънко лустро, като грозен нюанс на емайлова боя. Все още можеш да видиш през нея. И смятах, че сега Пърси вече е готов да слуша.
— Искам думата ти — казах аз.
— За какво? — Продължаваше да се мъчи да се усмихне презрително, но очите му гледаха ужасени. Електричеството в помещението за прекъсвача беше изключено, но дървената седалка на Стария Светльо притежаваше свой собствен заряд и в този момент бях сигурен, че той го усеща.
— Думата ти, че ако ти позволим да участваш най-активно в екзекуцията утре вечер, наистина ще отидеш в „Брайър Ридж“ и ще ни оставиш на мира — отвърна Бруталния с жар, с каквато никога дотогава не го бях чувал да говори. — Че ще подадеш молба, за прехвърляне още на следващия ден.
— Ами ако не го направя? Ако просто се обадя на някои хора и им кажа, че ме нападате и ме заплашвате? Че ме тормозите?
— Ако връзките ти са толкова здрави, за колкото изглежда ги смяташ, можем да изхвърчим от тук — казах аз, — но ще се погрижим да оставим достатъчно от кръвта ти по пода, Пърси.
— Заради онази мишка? Ха! Мислите си, че на някого му пука, че съм размазал мишката на някакъв си убиец? При това извън изолатора му?
— Не. Но трима души видяха, че просто си стоеше с палец в гъза, докато Дивият Бил Уортън се опитваше да удуши Дийн Стантън с веригите си. За това на хората ще им пука, Пърси, обещавам ти. За това даже на чичо ти губернатора ще му пука.
Бузите и челото му се покриха с червени петна.
— И си мислите, че ще ви повярват? — попита той, но гласът му беше загубил голяма част от яростната си сила. Явно смяташе, че някой наистина може да ни повярва. А Пърси не обичаше да си има неприятности. Да нарушава правилата бе едно. Но да го хванат, че ги е нарушил, беше съвсем друго.
— Ами, имам няколко снимки на врата на Дийн отпреди синините му да изчезнат — рече Бруталния — нямах представа дали лъжеше, но определено звучеше като истина. — И знаеш ли какво казват те? Че Уортън е свършил доста добра работа, преди някой да му попречи, макар че ти беше точно там, при това зад гърба му. Ще ти се наложи да отговаряш на някои доста трудни въпроси, нали? А такова нещо може да те преследва адски много време. Най-вероятно дълго, след като роднините ти напуснат щатската столица и се върнат вкъщи да си пият ментовия джулеп18 на предната веранда. Работното досие на човек може да е ужасно интересно нещо, а през живота му имат възможност да му хвърлят някой и друг поглед много хора.
Пърси недоверчиво оглеждаше ту единия, ту другия. После вдигна лявата си ръка към косата си и я приглади. Не каза нищо, но си помислих, че вече почти сме го победили.
— Хайде да свършваме с това — предложих аз. — Нали не искаш да останеш тук повече, отколкото ние искаме да останеш?
— Мразя това място! — избухна той. — Не мога да търпя начина, по който се отнасяте към мен! Не ми давате никакви възможности!
Последното беше далеч от истината, но прецених, че не е време да споря.
— Но не обичам и да ме тормозят. Баща ми ме е учил, че ако веднъж тръгнеш по този път, най-вероятно в крайна сметка хората ще те тормозят през целия ти живот. — Очите му, почти толкова хубави, колкото и ръцете му, хвърляха мълнии. — Особено мразя да ме тормозят големи горили като този тип. — Той погледна към стария ми приятел и изсумтя. — Брутален — поне прякорът ти е верен.
— Трябва да разбереш нещо, Пърси — казах аз. — Според нас ти ни тормозиш. Постоянно ти обясняваме как правим нещата тук, но ти винаги си ги правиш както си искаш и когато после се окаже, че си оплел конците, винаги се криеш зад политическите си връзки. Това че настъпи мишката на Делакроа… — Бруталния ме изгледа и аз припряно се поправих: — … че се опита да настъпиш мишката на Делакроа е просто един пример. Постоянно нарушаваш правилата и в крайна сметка ние реагираме, това е всичко. Но виж, ако се държиш както трябва, ще излезеш от тази каша нормално — като всеки млад човек по пътя му нагоре. Никой никога няма да разбере за този наш малък разговор. Какво ще кажеш? Дръж се като възрастен. Обещай ни, че ще оставиш Дел на мира.
Той се замисли. И след миг-два очите му проблеснаха като на човек, на когото внезапно е хрумнала прекрасна идея. Не ми хареса много, защото всяка идея, която изглеждаше прекрасна за Пърси, нямаше да е такава за нас.
— Ако не друго — рече Бруталния, — само си помисли колко хубаво ще е да се махнеш от онзи гадняр Уортън.
Пърси кимна и аз го пуснах да стане от стола. Той изпъна униформената си риза, напъха я в панталоните си отзад и приглади косата си с гребена. После ни погледна.
— Добре, съгласен съм. Утре вечер съм главно лице в екзекуцията на Дел и още на следващия ден ще подам молба за „Брайър Ридж“. И сме квит. Става ли?
— Става — отвърнах. Очите му продължаваха да блестят по същия начин, но в момента изпитвах прекалено силно облекчение, за да му обърна внимание. Пърси протегна длан.
— Ще си стиснем ли ръцете?
Направих го. Бруталния също.
Какви глупаци само сме били.
4.
Следващият ден беше още по-задушен — последният ден на неестествената октомврийска жега. Когато пристигнах на работа, на запад тътнеха гръмотевици и започваха да се събират черни облаци. Със спускането на нощта те се приближиха и можехме да видим синьо-белите тризъбци на мълниите, които изскачаха от тях. Към десет вечерта в окръг Трапингъс се разрази торнадо — загинали четирима души и покривът на гаража в Тефтън бил отнесен — а на Студената планина се развихри ужасна гръмотевична буря. По-късно ми се струваше, че сякаш небесата са се гневили заради ужасната смърт на Едуар Делакроа.
Отначало всичко вървеше нормално. Дел спокойно бе прекарал деня в килията си, като от време на време си играеше с господин Джингълс, но предимно лежеше на койката си и го галеше. Уортън на два пъти се опита да ни създаде проблеми — веднъж извика на Дел за мишите хамбургери, които щели да получат, след като старият късметлия Пиер затанцувал ту-степ в ада — но дребният французин не му отвърна и очевидно решил, че не може да направи нищо повече, Дивия Бил се отказа.
В десет и петнайсет пристигна отец Шустър и зарадва всички ни, като съобщи, че щял да каже „Отче Наш“ заедно с Дел на луизиански френски. Това ни се стори добро предзнаменование. Оказа се, че грешим, разбира се.
Към единайсет започнаха да се събират свидетелите, повечето от които тихо разговаряха за ужасното време и гласно разсъждаваха за възможността от отлагане на екзекуцията заради прекъсване на електричеството. Изглежда, никой от тях не знаеше, че Стария Светльо се задейства с генератор и освен ако директно не го удареше мълния, представлението щеше да продължи. Тази вечер Хари беше в помещението за прекъсвача, така че тримата с Бил Додж и Пърси Уетмор играеха ролята на разпоредители,
