— Какво става с него, по дяволите? — извика някой.
— Ще издържат ли скобите?
— За Бога, каква смрад! Пфу!
После се обади една от жените:
— Нормално ли е това?
Делакроа се метна напред, отпусна се назад, после пак напред и назад. Пърси ужасено го зяпаше с отворена уста. Беше очаквал нещо естествено, но не и това.
Маската върху лицето на Делакроа избухна в пламъци. Към миризмата на горящи коса и сюнгер се присъедини смрадта на изпечена плът. Бруталния грабна кофата за гъбата — вече празна, разбира се — и се хвърли към дълбоката мивка в ъгъла.
— Не трябва ли да спра тока, Пол? — извика през мрежата Ван Хей. Гласът му звучеше съвсем объркано. — Не трябва ли…
— Не! — изкрещях в отговор аз. Бруталния пръв го беше разбрал, но и аз не закъснях: трябваше да свършим с това. Каквото и друго да направехме през целия остатък от живота си, то бе подчинено на едно: трябваше да свършим с Делакроа. — Превключи, за Бога! Превключи, превключи, превключи!
Обърнах се към Бруталния, вече без да съзнавам, че хората зад нас говорят, някои изправили се на крака. Двама от тях крещяха:
— Спрете това!
— Никаква вода! — извиках аз на Хауъл. — Никаква вода! Полудя ли?
Бруталния ме погледна с някакво замаяно разбиране на лицето. Да залееш с вода човек, през който тече електрически ток. О, да. Щеше да е много умно. Той се озърна, видя закачения на стената химически пожарогасител и го взе. Добро момче.
Маската върху лицето на Делакроа беше изтляла достатъчно, за да разкрие кожа, по-черна от тази на Джон Кофи. Очите му, вече само уродливи бели, пихтиести топки, бяха изтекли от орбитите си и висяха върху бузите му. Миглите му бяха изчезнали и докато го гледах, започнаха да горят самите му клепачи. От отвореното деколте на ризата му се издигаха кълба дим. А бръмченето на електричеството продължаваше ли продължаваше, изпълваше главата ми и отекваше в черепа ми. Предполагам, че лудите трябва да чуват именно този звук или нещо подобно на него.
Дийн се хвърли напред като в замаяността си смяташе, че може да угаси ризата на Дел с голи ръце. Извиках му да се маха оттам почти достатъчно силно, че да го спра. Ако в този момент докоснеше Делакроа, щеше да заприлича на Заека Брер, който удря Катранения човек. В този случай един електрически Катранен човек.
Все още не се обръщах, за да видя какво става зад нас, но шумът показваше, че е настъпил истински хаос — преобръщаха се столове, хората викаха, една от жените високо крещеше: „Спрете това, спрете това, о, не виждате ли, че му е достатъчно?“ Къртис Андерсън ме стисна за рамото и ме попита какво става, за Бога, какво става и защо не заповядам на Джак да изключи електричеството?
— Защото не мога — отвърнах аз. — Вече е прекалено късно, не разбираш ли? Така или иначе след още няколко секунди всичко ще свърши.
Но преди да свърши, изминаха поне още две минути, най-дългите две минути през целия ми живот и през повечето време, струва ми се, Делакроа бе в съзнание. Той крещеше, гърчеше се и се мяташе насам- натам. От ноздрите и устата му, които бяха станали мораво-черни като зрели сливи, излизаше дим. Дим се виеше от езика му, както пуши нагорещен тиган. Всички копчета на ризата му или бяха изхвръкнали, или се бяха стопили. Потникът му още не се беше запалил съвсем, но се бе овъглил, димеше и можехме да усетим миризмата на горящите косми по гърдите му. Хората зад нас се блъскаха към вратата като бягащи говеда. Не можеха да се измъкнат през нея, разбира се — в края на краищата бяхме в проклетия затвор — и просто се трупаха около нея, докато Делакроа се пържеше („Сега се пържа — беше казал старият Ту-Ту, когато репетирахме за екзекуцията на Арлен Битърбък. — Станах направо на печена пуйка“), гръмотевиците тътнеха и дъждът яростно се изливаше от небето.
В един момент се сетих за лекаря и се огледах за него. Все още бе там, но строполил се на пода до черната си чанта. Беше припаднал.
Бруталния се приближи и застана до мен с пожарогасителя в ръце.
— Не още — казах аз.
— Зная.
Огледахме се за Пърси и го видяхме застанал почти зад Стария Светльо, замръзнал на място с разширени очи и захапал кокалчето на ръката си.
Тогава най-после Делакроа се отпусна назад на стола. Подутото му, обезобразено лице лежеше върху рамото му. Продължаваше да потръпва, но бяхме виждали това и преди — дължеше се на протичащото през тялото му електричество. Шапката се бе изкривила върху главата му, но когато малко по-късно я свалихме, по-голямата част от скалпа му и останалата му коса се смъкнаха заедно с нея, сякаш залепени за метала със силно лепило.
— Спри тока! — извиках на Джак. Бяха изтекли трийсет секунди, през които димящата, овъглена човекообразна маса на стола се беше разтърсвала само от електричеството. Бръмченето незабавно престана и аз кимнах на Бруталния.
Той се обърна и толкова силно тръшна пожарогасителя в ръцете на Пърси, че Уетмор залитна назад и едва не падна от платформата.
— Ти го направи — рече Хауъл. — В края на краищата ти командваш парада, нали?
Пърси му прати едновременно болезнен и убийствен поглед. После хвана пожарогасителя, напомпи го, насочи го и покри човека на стола с огромен облак бяла пяна. Видях, че краката на Дел потрепват веднъж, когато струята попадна върху лицето му, и си помислих „О, не, може да ни се наложи отново да го направим“, но движението не се повтори.
Андерсън се беше обърнал и викаше на изпадналите в паника свидетели, че всичко е наред, че всичко е под контрол, че просто е имало електрически удар заради бурята и че няма защо да се тревожат. Оставаше само да им каже, че миризмата, която са усетили — дяволска смес от горяща коса, пържено месо и печени лайна — е „Шанел № 5“.
— Вземи стетоскопа от доктора — казах на Дийн, когато струята на пожарогасителя пресекна. Делакроа бе покрит с бяло и острата, горчива химическа миризма донякъде сподавяше смрадта.
— Докторът… редно ли е аз…
— Остави доктора, просто донеси стетоскопа му — прекъснах го аз. — Да свършваме с това… да го махаме от тук.
Дийн кимна. Последните ми думи го бяха убедили. Той отиде до чантата на лекаря и започна да рови в нея. Докторът се раздвижи — поне не беше получил удар или инфаркт. Това бе добре. Но не и начинът, по който Бруталния гледаше Пърси.
— Слез в тунела и чакай при количката — казах аз.
Пърси преглътна.
— Пол, виж. Не знаех…
— Млъквай. Слез в тунела и чакай при количката. Веднага.
Той преглътна, сбърчи лице сякаш от болка и после тръгна към вратата, която водеше към стълбите и тунела. Носеше празния пожарогасител в ръце като бебе. Когато се връщаше при мен със стетоскопа, Дийн мина покрай него. Аз го отворих и си сложих слушалките. Бях го правил и преди, в армията, а това е нещо, което човек не забравя, като карането на велосипед.
Избърсах пяната от гърдите на Делакроа, после едва се сдържах да не повърна, когато голямо, горещо парче от кожата му просто се плъзна от плътта под него, така както се плъзга кожата от… е, знаете. От печена пуйка.
— О, Господи — почти изхлипа зад мен някакъв глас, който не познавах. — Винаги ли е така? Защо никой не ми каза? Изобщо нямаше да дойда!
„Вече е прекалено късно, приятел“ — помислих си аз.
— Махнете онзи човек от тук — казах на Дийн, Бруталния или на изобщо на онзи, който ме слушаше — казах го тогава, когато бях сигурен, че няма да повърна в димящия скут на Делакроа. — Изведете всички.
