— Не знаех, че гъбата трябва да е мокра — с роботския си глас каза Пърси. — На репетициите изобщо не сме я мокрили.
Дийн го погледна с крайно отвращение и изръмжа:
— Колко години си пикал върху тоалетната дъска, преди някой да ти каже да я вдигаш?
Уетмор отвори уста да отговори, но аз му казах да млъкне. Колкото и да беше чудно, той се подчини. Обърнах се към Андерсън.
— Пърси прецака нещата, Къртис — ето какво стана. — Погледнах към Уетмор, като го предизвиквах да възрази. Той не каза нищо, може би защото прочете посланието в очите ми: по-добре Андерсън да чуе думите „глупава грешка“, отколкото „нарочно“. Освен това каквото и да кажеше тук долу в тунела, нямаше да има значение. Значение имаше онова, което винаги е интересувало хората като Пърси Уетмор — записаното или чутото от големите риби, от хората, които важеха. Онова, което има значение за такива като него, беше как ги представят във вестниците.
Шефът колебливо погледна петима ни. Погледна дори към Дел, но французинът си мълчеше.
— Предполагам, че можеше и да е по-зле — рече накрая.
— Точно така — съгласих се. — Можеше още да е жив.
Той примигна — тази възможност като че ли не му бе идвала наум.
— Утре искам на бюрото ми пълен доклад за всичко това — нареди Андерсън. — И никой от вас да не разговаря с директора Мурс за случилото се, докато не го направя аз. Ясно ли е?
Решително занимахме с глави. Щом искаше сам да съобщи на директора, ние нямахме нищо против.
— Ако никой от онези проклети драскачи не напише нещо във вестника си…
— Няма — прекъснах го аз. — Ако се опитат, редакторите им ще го изрежат. Прекалено ужасно е. Но те даже няма да се опитат — тази вечер всички бяха стари пушки. Знаят го толкова добре, колкото и самите ние.
Андерсън се замисли за миг, после кимна. Насочи вниманието си към Пърси и на обикновено любезното му лице се изписа отвращение.
— Ти си един малък задник — рече — и аз изобщо не те харесвам. — Кимна в отговор на изненаданото изражение на Уетмор. — Ако изпортиш на когото и да е от твоите приятелчета какво съм казал, аз ще го отричам, докато старата сива гъска на леля Роди не оживее, а тези хора тук ще ме подкрепят. Ще си имаш проблеми, синко.
Той се обърна и започна да се изкачва нагоре. Дадох му четири стъпала, после извиках:
— Къртис? — Спря и ме погледна. — Не трябва да се тревожиш за Пърси. Скоро се мести в „Брайър Ридж“. Нали така, Пърси?
— Веднага щом одобрят молбата му — прибави Бруталния.
— А дотогава всяка вечер ще телефонира, че е болен — намеси се Дийн.
Това стресна Уетмор, който не беше работил в затвора достатъчно дълго, за да има право на платени болнични. Погледна към Дийн с омраза и изрече:
— Иска ти се.
6.
Към един и петнайсет се върнахме в блока (освен Пърси, на когото наредих да почисти склада и който нацупено се беше подчинил). Предстоеше ми да пиша доклад. Реших да го направя на бюрото на дежурния, защото ако седнех на по-удобния стол в кабинета си, най-вероятно щях да задремя. Това навярно ви се струва странно, като се има предвид какво се бе случило само преди час, но аз се чувствах така, сякаш от единайсет часа вечерта бях изживял цели три живота и всичките без капчица сън.
Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и от особените му, далечни очи се стичаха сълзи — все едно, че гледаш как от някаква неизлечима, но странно безболезнена рана тече кръв. По-близо до бюрото, Уортън седеше на койката си, люлееше се насам-натам и пееше песен, която очевидно беше измислил сам и която не бе съвсем безсмислена. Доколкото си спомням, беше нещо подобно:
— Млъквай, идиот такъв — казах аз.
Уортън се ухили, като оголи потъмнелите си зъби. Той не умираше, поне засега — беше здрав, щастлив, направо танцуваше.
— Ела вътре да ме принудиш, а? — весело рече и после започна да пее друг вариант на „Песничката за скарата“, като променяше думите напосоки. Имаше нещо в главата на това момче, да. Някакъв зелен и смрадлив разум, по свой начин едва ли не блестящ.
Отидох при Джон Кофи. Той избърса сълзите си с длан. Очите му бяха зачервени и ми дойде наум, че изглежда изтощен. От какво ли, след като се тътреше по два часа дневно във вътрешния двор, а през останалото време или седеше, или лежеше в килията си? Не знаех, но не се съмнявах в очите си. Беше прекалено очевидно.
— Клетият Дел — тихо и дрезгаво изрече. — Клетият стар Дел.
— Да — отвърнах. — Клетият стар Дел. А ти добре ли си, Джон?
— Той вече е свободен — каза Кофи. — Дел вече е свободен. Нали, шефе?
— Да. Отговори на въпроса ми, Джон. Добре ли си?
— Дел е свободен, какъв късметлия. Няма значение как, вече е свободен.
Помислих си, че Делакроа би могъл да му възрази, но си премълчах. Вместо това огледах килията на Кофи.
— Къде е господин Джингълс?
— Изтича нататък — посочи през решетките той надолу по коридора към карцера.
Кимнах.
— Е, ще се върне.
Но не се — дните на господин Джингълс на Зеления път бяха свършили. Единствената следа от него, на която се натъкнахме, бе онова, което Бруталния откри същата зима: няколко пъстроцветни тресчици и ароматът на ментови бонбони, който се носеше от дупката в една от гредите.
Понечих да се отдалеча, но не го направих. Погледнах към Джон Кофи и той отвърна на погледа ми, сякаш знаеше всичко онова, което си мислех. Казах си, че трябва да се размърдам, да се върна на бюрото и да напиша доклада си. Вместо това изрекох името му:
— Джон Кофи.
— Да, шефе — веднага отвърна той.
Понякога човек ужасно иска да научи нещо и в онзи момент това се отнасяше за мен. Приклекнах и започнах да свалям едната си обувка.
7.
Когато се прибрах вкъщи, дъждът беше спрял и над хребетите на север се бе показала закъснялата усмивка на луната. Изглежда, желанието ми за сън беше изчезнало заедно с облаците. Изобщо не ми се спеше и можех да помириша по себе си Делакроа. Помислих си, че навярно ще усещам миризмата му по кожата си — хайде, скара, аз и ти, леле-мале хопай-ди — още много време.
Джанис ме чакаше, както винаги в нощите на екзекуции. Не исках да й разказвам за случилото се, не
